×
Никога не бях казвала на любовницата на съпруга ми, че аз съм собственичката на курорта, в който тя се опита да ме унижи. Марк я доведе на „нашата“ годишнина, представяйки я за клиент. Тя нарочно разля червено вино върху роклята ми.
– Опа, може би камериерките имат резервна униформа за теб – изсмя се подигравателно.
Щракнах с пръсти. Генералният мениджър се появи моментално с двама охранители.
– Госпожо? – попита той.
– Тази гостенка поврежда имуществото – посочих я. – Добавете я в черния списък на всички наши хотели по света. Веднага.
Въздухът около маса номер четири беше тежък от скъп парфюм и открито предателство. Джесика, младата любовница на съпруга ми, въртеше чашата с отлежалото вино и я вдигаше към кристалния полилей. Погледът ѝ се плъзна по мен, сякаш бях стара мебел, която спешно трябва да бъде сменена.
– Марк ми каза, че ти си просто… домакиня? – усмихна се тя фалшиво. – Сигурно е много лесно. Аз не бих могла да живея на чужд гръб.
Стиснах чантата си под масата, докато кокалчетата ми побеляха. Марк – съпругът ми от десет години – се засмя нервно, без да откъсва очи от дълбокото ѝ деколте.
Той не ме защити. Вместо това го видях как пъхна карта под салфетката ѝ. Картата за апартамента с изглед към океана. Апартаментът, който аз бях платила.
– Знаеш ли, Елинор – каза тя, вперила студен поглед в мен – бялото не ти отива. Прави те бледа… и стара.
Ръката ѝ се вдигна рязко. Не беше случайно движение.
ПЛЯС.
Тъмното вино се разля по бялата ми копринена блуза като кърваво петно. Течността беше студена, но не толкова, колкото изражението на съпруга ми.
– О, не! – възкликна тя театрално. – Каква съм непохватна! – не посегна към салфетка, а само ме огледа с триумфална усмивка. – Може би камериерките имат униформа за теб. Ще ти стои чудесно.
Ресторантът притихна. Погледнах Марк, чакайки поне малко достойнство.
– Няма нищо, Джесика – махна той небрежно. – Случват се такива неща. Елинор, иди се измий и не прави сцени. Джесика е ВИП гост.
Последната ми капка търпение не се скъса – тя просто изчезна. Унижението се смени с ледена яснота – погледът на жената, която беше изградила корпорация от нулата.
Станах бавно. Не взех салфетка. Извадих телефона си.
– Прав си, Марк – казах спокойно. – Не бива да правя сцени. По-добре да взема управленско решение.
Написах едно кратко съобщение до личния номер на генералния мениджър:
„Код Черен. Маса 4. Изведете ги.“
Само след секунди в залата се появиха още двама охранители. Движенията им бяха спокойни, но категорични. Хванаха Джесика под мишниците, преди тя изобщо да осъзнае какво се случва.
– Какво си мислиш, че правиш?! – изкрещя тя. – Пуснете ме! Аз съм гост на Марк!
Марк рязко се изправи.
– Това е недоразумение! – извика той. – Вие не знаете коя е тя!
Генералният мениджър го погледна с ледено спокойствие.
– Напротив, господине. Знаем точно коя е. И също така знаем кой сте вие.
Той извади таблет и натисна няколко бутона. На екрана се появиха документи – договори, банкови извлечения, подписи.
– Госпожо Ванс – обърна се към мен – както поискахте, активирахме вътрешния одит.
Марк пребледня.
– Какъв одит? – прошепна той.
– Одит на всички разходи, направени с корпоративни средства – отвърна управителят. – Включително тайни резервации, подаръци и преводи към трети лица.
Очите на Джесика се разшириха.
– Марк, какво става?! – изпищя тя.
Той не отговори.
– През последната година – продължи управителят – господин Марк Ванс е източил над два милиона долара от компанията. Всички средства са отишли по сметки на… – погледна екрана – Джесика Роуз.
В ресторанта се чу шепот.
– Това не е вярно! – извика Джесика. – Той ми ги даваше! Това са подаръци!
Аз се усмихнах спокойно.
– Подаръци от фирмени пари се наричат кражба, скъпа.
Марк падна на стола си.
– Елинор, моля те… – гласът му се разтрепери – можем да говорим… да оправим нещата…
– О, ще говорим – отвърнах аз. – Но не тук.
В този момент към масата се приближиха още двама души. Мъж в тъмен костюм и жена с папка в ръка.
– Финансова полиция – представи се мъжът. – Имаме заповед за арест.
Белезниците щракнаха около китките на Марк.
– НЕ! – извика Джесика и се опита да се откъсне от охраната. – Той ми обеща брак! Каза, че ти си никоя!
Погледнах я спокойно.
– Единственото, което ти обеща, е живот за моя сметка.
Охраната я изведе навън, докато тя крещеше и плачеше. Марк мълчеше, с празен поглед.
Когато залата отново утихна, управителят се обърна към мен.
– Всичко е уредено, госпожо.
Аз кимнах.
Свалих напоената с вино блуза, метнах я на масата пред Марк и прошепнах:
– Това беше последната ти вечер като мой съпруг.
След което се обърнах и тръгнах към изхода.
На прага спрях за секунда, без да се обръщам:
– Между другото… апартаментът с изглед към океана вече е освободен. Но ти ще имаш много по-добра гледка.
Направих пауза.
– Към затворническия двор.
Вратите се затвориха зад мен.
И за първи път от десет години… дишах свободно.
