×
Казвам се Елена, но всички от нашето село ме помнят като „онази, дето я дадоха на Димитър от града“.
На 17 години още носех ученическа чанта, късах снимки от списания и пишех имена на тайни любови по корицата на тетрадката. Мислех си, че животът ще е като във филмите – с дискотека, с момче на моята възраст, с бавни танци и бележки под чина.
Майка ми и баща ми мислеха друго.
– Времето е такова, Елено – казваше баща ми. – Не можем да те оставим застаряваща мома.
„Застаряваща“ – на 17.
Димитър беше на 47. Вдовец, собственик на малък строителен бизнес, с апартамент в града и кола. „Добра партия“, както казваха всички.
– Ще живееш като човек – убеждаваше ме майка ми. – Няма да търкаш манджи по гурбет, няма да се мъчиш. Той ще се грижи за теб.
– А аз? – попитах веднъж. – Кой ще се грижи за мен, ако не го обичам?
Тя ме изгледа странно.
– Любовта ще дойде. Първо е сигурността.
