×
— Десет сантиметра са повече от достатъчно! Доказано е от учени! — уверяваше ме той, докато стоеше в банята ми по боксерки и си закопчаваше панталоните с триумфираща усмивка.
Казвам се Елена, на 46 съм и все по-често си мисля, че съвременните срещи не са за близост, а за някакъв див експеримент, в който мъжете смятат, че съгласието на жената се издава автоматично след пет кафета и няколко разходки покрай реката.
С Томас се запознахме съвсем обикновено. Той е на 44, разведен, работи в автосервиз. В писането беше спокоен, дори мило интелигентен — не натрапчив, не пращаше неприлични снимки. Само това вече го издигна в класацията на нормалните — особено след четиридесет.
Писахме си две седмици, после започнахме да се виждаме. Кафе, разходки, кино, дълги разговори за бившите, работата, децата, кредитите — задължителният набор теми за хора, които отдавна са минали прага на романтичните илюзии. Не играехме на страст, не искряхме като тийнейджъри — проверявахме се за психическа устойчивост и битова съвместимост.
Първите четири срещи минаха чудесно. Той звънеше сутрин, пишеше „Добро утро“, споделяше истории от сервиза, шегуваше се с клиентите и понякога споменаваше бившата си — без омраза, без драми. Всичко изглеждаше подозрително нормално.
И почти повярвах, че може би за пръв път отдавна ми се падна мъж без таракани. Но след четиридесет вече знаеш: ако изглежда твърде добре, изненадата е вътре. И въпросът е само колко голяма.
На петата среща се разхождахме покрай канала. Топла вечер, лек ветрец, разговори за детството, музиката, случайни спомени — дори се улових, че ми е приятно до него. Пред входа се почеса по тила, поизмънка нещо и изведнъж каза:
— Елена, може ли да мина да ползвам тоалетната? — с някакво детинско притеснение.
Какви подозрения да имам? Възрастен човек, вечер, кафенетата затворени… Просто кимнах. Вежливостта, за съжаление, още не ми се е изпарила. Прекарах го, показах банята и отидох в кухнята да сложа чайника.
— Искаш ли чай? — извиках.
Погледнах го. После погледнах панталоните му. После отново него.
— Мускулите ти… на корема?
— Да! — кимна той убедено. — От вдигането на тежести. Инструментите са тежки. Гумите. Двигателите. Всеки ден – качване, сваляне. Мускулите се уголемяват.
— Разбирам — казах аз бавно. — Значи мускулите ти са станали толкова големи, че панталоните ти вече не ти стават.
— Точно така! — въодушеви се той. — Затова трябва да ги нося по-ниско. Но е съвсем нормално. Десет сантиметра разлика е окей. Учените са го доказали.
— Томас — попитах аз внимателно. — Кои учени?
Той премигна.
— Ами… тези… които изследват облеклото. И анатомията.
— Анатомията на облеклото? — повторих аз.
— Да! — кимна той. — Видях го в Интернет. Мъжете могат да носят панталони с до десет сантиметра по-малък размер, ако…
