×
Въздухът в салона ми винаги ухаеше на една и съща смесица от обещания – лак за коса, скъп шампоан и леката, почти незабележима миризма на прясно сварено кафе. Това беше моето малко царство, изградено с нокти и зъби, с безсънни нощи и един потребителски кредит, който все още тежеше на раменете ми като воденичен камък. Стените бяха боядисани в успокояващо сиво, а единственият ярък акцент беше голямото огледало със златна рамка, което заемаше почти цялата стена срещу входа. В него се отразяваха животите на десетки жени – някои щастливи, други тъжни, трети просто уморени. Аз бях тяхната изповедничка, мълчаливата свидетелка на техните малки и големи драми, докато пръстите ми танцуваха в косите им.
Изабела беше различна. Тя не беше просто клиентка, а събитие. Когато пристигаше, обикновено със закъснение от точно седем минути, целият салон притихваше. Нейният парфюм, тежък и екзотичен, предшестваше появата ѝ. Дрехите ѝ струваха повече от месечния ми наем, а бижутата, които небрежно сваляше и поставяше на стъклената масичка до стола, проблясваха като разпилени звезди. Тя беше съпруга на един от онези мъже, чиито лица се появяваха по кориците на бизнес списанията – мъже с безупречни костюми и стоманени погледи, които управляваха съдби и сключваха сделки за милиони.
Тя рядко говореше за себе си. Разговорите ни бяха повърхностни, леки като паяжина – времето, новите модни тенденции, някой нашумял сериал. Но в очите ѝ винаги имаше нещо друго. Една дълбока, скрита тъга, която не можеше да бъде прикрита нито от скъпия грим, нито от перфектно поддържаната усмивка. Понякога, докато масажирах скалпа ѝ, усещах как напрежението в раменете ѝ се отпуска за миг, сякаш си позволяваше да бъде уязвима само тук, в сигурността на моя малък салон.
Последният път, когато беше тук, беше преди няколко дни. Изглеждаше по-разсеяна от обикновено. Телефонът ѝ не спря да вибрира на масичката, но тя упорито го игнорираше. Помоли за промяна – искаше косата ѝ да бъде подстригана по-късо, отколкото някога я бях виждала. „Искам лекота, Елена. Искам да се чувствам… лека“, прошепна тя, а погледът ѝ в огледалото беше празен.
Когато си тръгна, остави след себе си облак от парфюм и усещане за необяснимо безпокойство. Аз почистих работното си място, както винаги, и се подготвих за следващата клиентка. Денят беше натоварен и скоро забравих за странното ѝ настроение.
Телефонът иззвъня три дни по-късно, точно когато заключвах вратата на салона. Беше късно, а аз бързах да се прибера при брат си, Мартин. Той беше студент и имаше нужда от помощ с един курсов проект. Номерът беше непознат. Колебаех се за момент, но накрая вдигнах.
Гласът от другата страна беше задавен от ридания. „Елена? Аз съм, Изабела.“
Сърцето ми подскочи. „Изабела? Добре ли сте? Какво се е случило?“
„Обеците ми… диамантените ми обеци… липсват“, прохлипа тя. „Тези, които носех онзи ден. Подарък са ми от съпруга ми, за годишнината ни. Ако разбере, че съм ги загубила… не знам какво ще направи. Моля те, Елена, огледай се в салона. Може да са паднали някъде. Моля те.“
Гласът ѝ беше толкова отчаян, че усетих как студени тръпки пробягват по гърба ми. Веднага отключих и влязох отново в тъмния салон. Светнах лампите и сърцето ми заблъска лудо. Какво щях да правя, ако не ги намерех? Тези обеци сигурно струваха цяло състояние.
Започнах да търся трескаво около стола, където седеше тя. Пълзях по пода, оглеждах всеки ъгъл, всяка фуга. Нищо. Отчаянието започна да ме завладява. Може би ги е загубила някъде другаде и просто се надяваше да са тук.
Тогава погледът ми се спря на малката стъклена масичка, на която оставяше вещите си. Беше тежка и рядко я местех. Със сетни сили я издърпах леко встрани. И тогава ги видях. Две малки блещукащи точици върху тъмния килим, скрити точно под единия крак на масата. Сигурно са се изплъзнали от поставката ѝ, когато е прибирала телефона си.
Вдишах дълбоко от облекчение. Взех ги в ръка. Бяха студени и тежки, а камъните пречупваха светлината в хиляди малки дъги.
„Намерих ги!“, извиках в слушалката. „Тук са, в салона. Паднали са под масичката.“
От другата страна настана тишина, последвана от хлипане, което обаче звучеше някак… странно. Не беше плач от облекчение. Беше нещо друго.
„Идвам веднага“, каза тя с треперещ глас и затвори.
След по-малко от десет минути пред салона спря черен джип. Изабела изскочи от него. Беше без грим, с вързана набързо коса. Очите ѝ бяха зачервени и подпухнали. Изглеждаше като съвсем различна жена.
Протегнах ръка с обеците. „Ето ги, бяха на сигурно място.“
Тя ги погледна, притиснати в дланта ми. За миг лицето ѝ се изкриви в гримаса, която не можах да разчета. Не беше радост. Беше по-скоро… разочарование.
Тя вдигна поглед към мен, а в очите ѝ се четеше паника. Пое си дълбоко дъх и прошепна думи, които щяха да преобърнат целия ми спокоен живот.
„Да, мои са! Но аз съм…“
Тя млъкна, прехапа устна и се огледа, сякаш се страхуваше някой да не ни подслушва на пустата вечерна улица. После се наведе към мен и гласът ѝ спадна до едва доловим шепот, изпълнен с ужас и молба.
„Но аз съм… подала документи в застрахователната компания, че са откраднати.“
Глава 2
Думите ѝ увиснаха в студения вечерен въздух между нас. За миг мозъкът ми отказа да ги обработи. Застрахователна компания. Откраднати. Картината бавно започна да се сглобява, остра и плашеща. Плачът по телефона, паниката… всичко е било театър. Или по-скоро, не съвсем. Паниката беше истинска, но не защото беше загубила обеците, а защото аз ги бях намерила.
„Какво?“, успях да промълвя, а гласът ми прозвуча слабо и несигурно.
„Моля те, Елена, влез вътре. Не можем да говорим тук“, прошепна тя и ме побутна леко към вратата на салона.
Влязохме и аз заключих след нас. Тишината в малкото помещение беше оглушителна, нарушавана единствено от забързаното дишане на Изабела. Тя се свлече на един от столовете и зарови лице в ръцете си. Раменете ѝ се тресяха.
„Не разбирам“, казах аз, като седнах срещу нея. Все още държах обеците в ръката си. Сега те ми се струваха не просто скъпи, а опасни. Горяха кожата ми.
„Той ще ме убие“, промълви тя през пръсти. „Виктор… той контролира всичко. Всяка стотинка. Живея в златна клетка, Елена. Нямам нищо свое. Тези обеци… те бяха единственото нещо, което имаше реална стойност и не беше заключено в някой банков сейф, до който само той има достъп.“
Тя вдигна глава. Лицето ѝ беше изкривено от отчаяние. „Имам нужда от пари. От много пари. Имах план. Щях да ги обявя за откраднати, застрахователите щяха да ми изплатят обезщетението. А самите обеци щях да продам на черно. Това щеше да бъде моят билет за свобода.“
Свобода. Думата прозвуча толкова странно от устата на жена, която на пръв поглед имаше всичко. Но аз видях истината в очите ѝ. Бях виждала тази празнота и преди, при други богати клиентки, които идваха да търсят утеха в промяната на прическата си, защото не можеха да променят нищо друго в живота си.
„И защо ми казваш всичко това?“, попитах предпазливо. Сърцето ми биеше в гърлото.
„Защото сега ти си единственият човек, който знае истината“, каза тя и ме погледна право в очите. „Защото ми трябваш. Моля те, Елена. Кажи, че не си ги намерила. Прибери ги някъде. Аз ще продължа с процедурата. Когато получа парите, ще ти дам двадесет процента. Това са… това са повече пари, отколкото можеш да си представиш.“
В стаята се възцари тишина. Двадесет процента. От стойността на тези обеци. Сумата сигурно беше астрономическа. Можех да изплатя кредита за салона. Можех да платя таксите на Мартин за целия му курс на обучение в университета. Можехме да си купим малко жилище, наше собствено, а не да живеем под наем. Можех да дишам. За първи път от години можех да дишам свободно, без вечната тежест на дълговете.
Пред очите ми преминаха всичките ми тревоги. Сметките, които се трупаха. Тревожният поглед на Мартин, когато говореше за бъдещето. Моята собствена умора, която се процеждаше в костите ми всяка вечер.
Но това беше измама. Престъпление.
„Не мога“, поклатих глава аз. „Не мога да направя това. Това е незаконно. Ще отида в затвора.“
„Няма!“, почти изкрещя тя, но бързо понижи глас. „Никой няма да разбере. Думата ми срещу… нищото. Просто трябва да мълчиш. Казваш, че си търсила, но не си намерила нищо. Кой ще се усъмни в теб? Ти си просто фризьорката. Аз съм богатата, разсеяна съпруга. Историята е перфектна.“
Тя се наведе напред и сграбчи ръцете ми. Нейните бяха леденостудени. „Елена, ти не разбираш. Не става въпрос само за парите. Става въпрос за живота ми. Ако не се измъкна сега, никога няма да мога. Той ме задушава. Имам нужда от този нов старт.“
Погледнах я. Видях не само богатата клиентка, а една уплашена жена, хваната в капан. Същата уязвимост, която усещах понякога, докато миех косата ѝ, сега беше изписана на лицето ѝ, оголена и отчаяна.
Моралният компас в мен крещеше „Не!“. Това беше лудост. Беше грешно. Но гласът на отчаянието, онзи тихият, коварен шепот, който ми напомняше за всичките ми собствени проблеми, беше по-силен.
„Трябва да си помисля“, казах аз, като внимателно отскубнах ръцете си.
„Няма време за мислене!“, настоя тя. „Застрахователният агент ще се свърже с теб още утре, за да те разпита като свидетел. Трябва да знаеш какво да кажеш. Моля те, Елена. Помогни ми. Ти си единствената ми надежда.“
Тя стана, готова да си тръгне. Спря на вратата и се обърна. „Помисли си за брат ти. За неговото бъдеще. С тези пари можеш да му осигуриш всичко.“
След тези думи тя излезе и се качи в колата си, която изчезна в нощта.
Останах сама в тихия салон, стиснала в ръка две малки, студени парчета метал и камък, които можеха или да ме спасят, или да ме унищожат. Думите ѝ за Мартин бяха уцелили право в сърцето ми. Всичко, което правех, беше за него. Откакто родителите ни загинаха в онази ужасна катастрофа преди пет години, ние имахме само един друг. Аз се бях отказала от собствените си мечти да уча, за да работя и да го издържам. Сега той беше в престижен университет, учеше икономика и се справяше блестящо. Но цената беше висока. Неговите такси, моите заеми… бяхме затънали до гуша.
Прибрах се късно. Мартин ме чакаше, притеснен.
„Къде беше? Добре ли си?“, попита той, докато влизах.
„Да, просто… една клиентка имаше спешен случай“, излъгах аз. Първата от много лъжи, които предстояха.
Той ме погледна изпитателно. „Изглеждаш бледа. Нещо се е случило.“
Мартин ме познаваше твърде добре. Не можех да скрия нищо от него. Но този път трябваше.
„Просто съм уморена“, казах и се насилих да се усмихна. „Как върви проектът?“
Докато той разпалено ми обясняваше за сложните финансови модели, които изучаваше, аз едва го чувах. В ума ми отекваше само предложението на Изабела. Парите. Свободата. Рискът.
През нощта не можах да спя. Въртях се в леглото, а обеците сякаш бяха под възглавницата ми, тежки и изгарящи. Сутринта се събудих с решение. Бях уплашена до смърт, но знаех какво трябва да направя.
Щях да ѝ помогна.
Глава 3
На следващия ден напрежението в салона беше почти физически осезаемо. Всеки път, когато звънецът на вратата иззвъняваше, подскачах. Очаквах или застрахователния агент, или, още по-лошо, съпруга на Изабела. Представях си го като някакво чудовище, безмилостен бизнесмен, който щеше да види през мен с ледения си поглед.
Телефонът иззвъня около обяд. Беше мъжки глас, делови и безизразен. Представи се като инспектор от застрахователна компания „Сигурност“. Попита ме за посещението на госпожа Изабела и дали съм забелязала нещо необичайно.
Сърцето ми започна да бие толкова силно, че се страхувах да не го чуе през слушалката. С пресъхнала уста, аз изрецитирах лъжата, която бях репетирала цяла нощ.
„Да, спомням си я много добре. Беше малко разсеяна, но това понякога се случва. Не, не съм виждала обеците. След като ми се обади снощи, претърсих целия салон, но не открих нищо. Много съжалявам, наистина бих искала да помогна.“
Гласът ми трепереше леко, но се надявах да го приеме като съчувствие.
„Разбирам“, каза мъжът. „Ще бъде ли възможно да минете през нашия офис утре, за да подпишете официално изявление? Просто стандартна процедура.“
„Разбира се“, отговорих механично.
Когато затворих телефона, ръцете ми трепереха неконтролируемо. Успях да се добера до малкия склад в задната част на салона и се облегнах на стената, опитвайки се да си поема дъх. Бях го направила. Бях прекрачила границата. Вече нямаше връщане назад.
Скрих обеците на най-сигурното място, за което се сетих – в кутия със стари бои за коса, която никой никога не отваряше. Всеки път, когато поглеждах към шкафа, където се намираше тя, чувствах как стомахът ми се свива на топка.
Два дни по-късно, точно когато си мислех, че най-лошото е минало, пред салона спря същият черен джип. Но този път от него не слезе Изабела. От шофьорското място се появи мъж. Беше висок, с перфектно скроен костюм, който подчертаваше атлетичната му фигура. Косата му беше тъмна, леко прошарена по слепоочията, което му придаваше вид на изтънченост и власт. Това беше той. Виктор. Разпознах го от снимките в списанията.
Той влезе в салона, без да обръща внимание на другата ми клиентка, и огледа помещението с преценяващ поглед, сякаш изчисляваше стойността на всеки предмет в него. После погледът му се спря на мен. Очите му бяха студени, сиви като зимно небе.
„Вие трябва да сте Елена“, каза той. Гласът му беше плътен и спокоен, но в него се долавяше стоманена нотка.
„Да“, отговорих аз, опитвайки се да звуча професионално. „С какво мога да ви помогна?“
„Съпругата ми. Изабела. Тя ми каза, че е загубила едни много скъпи обеци тук.“
Той не попита. Той го заяви като факт.
„Да, чух се с нея. Много съжалявам. Търсих навсякъде, но не ги открих“, повторих аз заучената си реплика.
Той пристъпи по-близо. Ароматът на скъпия му парфюм, смесица от сандалово дърво и нещо остро, цитрусово, изпълни въздуха. Застана точно пред мен, принуждавайки ме да вдигна поглед към него.
„Странно“, каза той тихо. „Изабела е много внимателна с бижутата си. Особено с тези. Аз съм ѝ ги подарил.“
Усетих как капка пот се стича по гърба ми. Той не ми вярваше. Той знаеше нещо или поне подозираше.
„Хората понякога са разсеяни“, успях да кажа. „Денят беше натоварен, може би…“
„Може би“, прекъсна ме той, а в ъгълчетата на устните му пробяга едва забелижима, ледена усмивка. „Или може би някой ѝ е помогнал да бъде разсеяна. Салонът ви е хубав. Сигурно е трудно да се поддържа такъв бизнес сама. Разходите са големи, нали?“
Въпросът беше като шамар. Той беше проверил. Знаеше за кредита ми. Това не беше просто посещение от загрижен съпруг. Това беше предупреждение. Заплаха.
„Справям се“, отговорих аз, като се опитах да вложа в гласа си увереност, която не изпитвах.
„Сигурен съм, че е така“, каза той. „Вие изглеждате като жена, която знае как да се справя. И която знае кога една ситуация е станала твърде… сложна.“
Той се обърна и тръгна към вратата. Преди да излезе, спря и ме погледна през рамо. „Ако случайно си спомните нещо, каквото и да е, обадете ми се. Ще бъда много… благодарен.“
Той остави на плота визитна картичка. Беше изработена от дебел, черен картон, а името и телефонният номер бяха гравирани със сребърни букви. След като си тръгна, клиентката ми, възрастна дама, която беше наблюдавала сцената с ококорени очи, прошепна: „Какъв неприятен мъж. Направо ме побиха тръпки.“
Аз също треперех. Това вече не беше просто застрахователна измама. Бях се озовала в средата на война между двама души, които играеха по свои собствени, опасни правила. А аз бях просто една пионка в тяхната игра.
Вечерта се обадих на Изабела от скрит номер. Разказах ѝ за посещението на Виктор.
„Знаех си, че ще го направи“, прошепна тя. Гласът ѝ беше изпълнен със страх. „Той не вярва на никого. Винаги подозира най-лошото. Елена, трябва да бъдеш много внимателна. Не говори с него. Каквото и да ти предлага, не приемай.“
„Той намекна за финансовите ми проблеми“, казах аз. „Мисля, че знае за кредита ми.“
Настъпи мълчание. „Това е лошо“, каза накрая Изабела. „Това означава, че те проучва. Но не се притеснявай. Всичко ще свърши скоро. До няколко седмици ще получа парите от застраховката. Тогава ще ти дам твоя дял и всичко ще приключи. Просто издръж още малко.“
Но аз не бях сигурна, че мога. Чувствах се като в капан. Всеки ден живеех в страх. Оглеждах се на улицата, подозирах всеки клиент. Салонът ми, който преди беше моето убежище, сега ми се струваше като затвор.
Една вечер, докато вечеряхме с Мартин, той ме погледна сериозно.
„Како, трябва да ти кажа нещо.“
Видът му ме притесни. „Какво има, Марти?“
Той се поколеба за момент. „Става въпрос за университета. Имах… малък проблем. С един от изпитите. Но има начин да се оправи. Един асистент ми предложи… помощ. Срещу определена сума.“
Сърцето ми се сви. „Каква сума?“
Той измънка едно четирицифрено число, което ме накара да ми прилошее.
„Мартине, как е възможно? Откъде ще намерим толкова пари?“
„Не знам“, каза той, а в очите му имаше сълзи. „Ако не го направя, ще ме изключат. И тогава всичко отива по дяволите. Всичките ти жертви…“
Той не можа да довърши. Аз станах и го прегърнах. В този момент разбрах, че вече нямам избор. Не ставаше въпрос само за мен и моите дългове. Ставаше въпрос за бъдещето на брат ми. Бъдещето, за което бях работила толкова усилено.
Парите на Изабела вече не бяха просто възможност. Те бяха необходимост. И бях готова на всичко, за да ги получа.
Глава 4
Дните се нижеха бавно, всеки изпълнен с глуха, подмолна тревога. Подписах показанията в офиса на застрахователната компания – една стерилна сграда от стъкло и стомана, в която се чувствах напълно не на място. Служителят, който ме прие, беше любезен, но очите му бяха проницателни и имах чувството, че всяка дума, която изричах, се анализира и претегля. Излязох оттам с усещането, че съм оставила част от себе си в онази безлична конферентна зала.
Проблемът на Мартин тежеше над нас като тъмен облак. Сумата, която му беше нужна, беше непосилна за мен в момента. Приходите от салона едва покриваха текущите разходи и вноската по кредита. Започнах да работя до по-късно, поемах всяка възможна клиентка, но знаех, че това е капка в морето. Умората се натрупваше, а заедно с нея и отчаянието.
Една вечер Мартин се прибра по-блед от обикновено. Ръцете му трепереха, докато оставяше раницата си на пода.
„Какво има?“, попитах веднага.
Той се опита да се усмихне, но не му се получи. „Нищо, просто… тежък ден в университета.“
Но аз знаех, че ме лъже. По-късно същата вечер, когато мислеше, че спя, го чух да говори по телефона на балкона. Гласът му беше тих, напрегнат.
„Нямам ги още… Да, знам какво казах… Трябва ми още малко време, само няколко дни… Моля те.“
Сърцето ми замръзна. Не ставаше въпрос за асистент и изпит. Беше нещо друго. Нещо по-лошо.
На следващата сутрин го конфронтирах. В началото отричаше, но когато видя, че няма да се откажа, се срина. Оказа се, че е направил няколко необмислени залога на спортни мачове. В началото печелел малки суми, чувствал се непобедим. После решил да заложи голяма сума, за да „реши всичките ни проблеми наведнъж“. И загубил. Парите, които загубил, не били негови. Бил ги взел назаем от един от онези съмнителни типове, които се навъртаха около студентските общежития и предлагаха „бързи кредити“. Сега те го притискаха. Заплахите ставали все по-сериозни.
Светът ми се преобърна. Гневът, страхът и разочарованието се смесиха в горчив коктейл.
„Как можа, Марти? Как можа да бъдеш толкова глупав?“
„Съжалявам“, прошепна той, а сълзите се стичаха по лицето му. „Исках да ти помогна. Исках да се измъкнем от всичко това. Провалих се.“
В този момент цялата ми ярост се изпари. Видях не глупав младеж, а отчаяното си малко братче, което се беше опитало да поеме тежестта на света върху крехките си рамене и се беше провалило. Вината беше и моя. Бях го оставила да вижда колко ми е трудно, бях му позволила да се чувства отговорен.
Прегърнах го силно. „Ще се оправим“, казах аз, макар че самата не си вярвах. „Ще намерим начин.“
Сега вече нямах никакво съмнение. Имах нужда от парите на Изабела повече от всякога. Обадих ѝ се отново.
„Трябват ми парите“, казах аз, без да увъртам. „Колко време още?“
„Процедурата отнема време, Елена. Бъди търпелива. Казаха, че до края на месеца всичко трябва да е приключило.“
„Нямам толкова време“, отвърнах аз, а в гласа ми се долавяше паника. „Имам сериозни проблеми.“
Разказах ѝ накратко за ситуацията с Мартин. Очаквах съчувствие, но отговорът ѝ ме смрази.
„Това е твой проблем, Елена. Направихме сделка. Ще си получиш парите, когато аз получа моите. Не по-рано. Не ме въвличай в твоите семейни драми.“
Тя беше права, разбира се. Но студенината ѝ ме нарани. За нея аз бях просто инструмент. pijonka, която трябваше да изпълни своята роля и да изчезне.
Междувременно, животът на Изабела също се разплиташе пред очите ми, макар и от разстояние. Понякога, когато имах време, отварях светските хроники онлайн. Там тя и Виктор бяха представени като перфектната двойка – усмихнати на благотворителни балове, прегърнати на екзотични почивки. Но аз знаех какво се крие зад лъскавата фасада.
Един ден в салона влезе нова клиентка. Представи се като Соня, адвокат по бракоразводни дела. Беше елегантна жена на средна възраст, с умен и проницателен поглед. Докато работех върху косата ѝ, тя говореше по телефона. Думите „развод“, „изневяра“ и „подялба на имущество“ се носеха из въздуха. Когато затвори, въздъхна тежко.
„Простете, че ви занимавам с това. Поредният грозен случай. Богат и властен съпруг, който третира жена си като собственост. Тя най-накрая е събрала смелост да си тръгне, но той я заплашва, че ще ѝ вземе всичко, дори децата.“
„Звучи ужасно“, казах аз, а сърцето ми трепна. Историята звучеше твърде познато.
„Такива са повечето. Мислят, че с пари могат да купят всичко и всеки. Но най-лошото е, когато има и трети човек. Тогава става истинска война.“
Тя ми разказа за един неин предишен случай, в който съпругът бил наел частни детективи, за да докаже изневярата на жена си. Бил събрал снимки, записи, всичко. Използвал ги е, за да я унижи в съда и да я остави без стотинка.
Докато я слушах, в ума ми изникна една нова, ужасяваща мисъл. Ами ако Изабела не просто искаше да избяга от Виктор? Ами ако имаше някой друг? Ами ако парите от застраховката не бяха просто за нов старт, а за нов живот с друг мъж?
Тази мисъл не ми даваше мира. Ако Виктор разбереше за това, той нямаше да се спре пред нищо, за да ги унищожи и двамата. И аз бях точно по средата.
Напрежението ескалира, когато един следобед, докато Мартин се прибираше от университета, двама мъже го пресрещнали в една от преките. Не го бяха наранили, но посланието беше ясно. „Времето ти изтече“, казали му те.
Той се прибра разтърсен до основи. Видях истински страх в очите му за първи път. Знаех, че трябва да действам, и то бързо.
На следващия ден направих нещо, което никога не съм си мислила, че ще направя. Отворих сейфа, в който държах скромните си спестявания – пари, заделени за „черни дни“. Бяха малко, но беше всичко, което имах. Отидох в банката и изтеглих всичко. Дори това не беше достатъчно. Преглътнах гордостта си и се обадих на няколко приятелки, молейки за заем, измисляйки различни правдоподобни истории.
Събрах почти половината от сумата. Беше крайно недостатъчно, но беше нещо. Дадох парите на Мартин. „Отиди при тези хора. Дай им това и им кажи, че ще им дадеш останалото до две седмици. Помоли ги за отсрочка.“
Той не искаше да ги вземе, но аз настоях. Когато излезе, се свлякох на пода и се разплаках. Бях на дъното. Бях излъгала, замесена в престъпление, изхарчила бях последните си спестявания и все още бях далеч от решението.
Обадих се отново на Изабела. „Не ме интересува процедурата ти. Намери начин да ми дадеш парите. Веднага. В аванс. Или отивам в полицията и разказвам всичко.“
За първи път блъфирах. И двете знаехме, че ако го направя, ще повлека и себе си надолу. Но бях твърде отчаяна, за да ме е грижа.
От другата страна на линията настъпи дълга, напрегната тишина.
„Добре“, каза накрая Изабела. Гласът ѝ беше студен като лед. „Ще намеря начин. Но това променя всичко между нас, Елена. След като си получиш парите, повече никога не искам да те виждам или чувам. Ясно ли е?“
„Кристално ясно“, отговорих аз и затворих.
Глава 5
Сделката с Изабела се състоя на следващата вечер. Мястото беше подземен паркинг на голям търговски център – клиширано, но ефективно. Тя пристигна с различна кола, малък градски автомобил, който очевидно не беше неин. Носеше тъмни очила и шал, който скриваше половината ѝ лице.
Когато се качих в колата, тя не ме погледна. Просто ми подаде голям, дебел плик.
„Тук е половината от твоя дял“, каза тя. „Другата половина ще получиш, когато парите от застраховката пристигнат. Това е гаранция, че ще продължиш да мълчиш.“
Взех плика. Беше тежък и пълен с пачки. Никога през живота си не бях държала толкова много пари наведнъж. Чувството не беше на радост или облекчение. Беше гадене.
„Имаше ли проблеми?“, попитах аз, колкото да наруша неловкото мълчание.
„Наложи се да продам един часовник. Единственото друго бижу, до което имах достъп. Виктор дори не е забелязал, че липсва. Той забелязва само нещата, които смята за свои инвестиции.“ В гласа ѝ имаше горчивина.
Исках да я попитам защо го прави. Исках да я попитам дали има друг. Но видът ѝ ме спря. Тя беше издигнала стена около себе си, непробиваема и студена.
„Пази обеците“, каза тя, преди да сляза. „Те са моята застраховка, докато всичко приключи. Ако нещо се обърка, ще кажа, че ти си ги откраднала и си се опитала да ме изнудваш. Не забравяй това.“
Заплахата увисна във въздуха. Кимнах мълчаливо, излязох от колата и тя потегли с мръсна газ.
Прибрах се вкъщи със сърце, което биеше лудо. Скрих парите и се опитах да се държа нормално, когато Мартин се върна. Той беше успял да се договори за отсрочка. Когато му дадох остатъка от сумата, която дължеше, той ме погледна с изумление.
„Откъде? Како, откъде намери толang=“bg“>толкова пари?“
„Имах спестявания, за които не знаеше. И… една клиентка ми даде голям бакшиш“, излъгах аз. Лъжите вече идваха лесно, твърде лесно.
Той ме прегърна силно. „Никога повече няма да те разочаровам. Обещавам. Ще уча, ще работя, ще ти върна всяка стотинка.“
Видях облекчението в очите му и за момент почувствах, че всичко си е заслужавало. Но само за момент. Защото знаех, че това не е краят. Беше само началото.
Няколко дни по-късно, докато работех в салона, влезе мъж. Не беше Виктор. Беше по-млад, с интелигентно лице и облечен в скъп, но не толкова официален костюм. Носеше кожено куфарче.
„Елена?“, попита той с мек глас. „Казвам се Борис. Аз съм адвокатът на господин Виктор.“
Стомахът ми се преобърна. Значи Виктор не се беше отказал. Беше преминал към следващия етап.
„С какво мога да ви бъда полезен?“, попитах аз, като се опитах да запазя самообладание.
„Просто няколко въпроса относно изчезналите обеци на госпожа Изабела“, каза той и седна на един от столовете, без да чака покана. „Знаете, господин Виктор е много разстроен. Тези бижута имат не само финансова, но и сантиментална стойност за него. Той иска да бъде сигурен, че се прави всичко възможно, за да бъдат намерени.“
Гласът му беше спокоен и разумен, но аз усещах заплахата, която се криеше зад всяка дума. Това беше професионалист. Човек, обучен да намира слабите места и да ги използва.
„Вече дадох показания пред застрахователната компания“, казах аз. „Нямам какво повече да добавя.“
„О, сигурен съм, че е така“, усмихна се той. „Но понякога, в неофициална обстановка, хората си спомнят малки детайли. Например, беше ли съпругата на моя клиент притеснена? Говореше ли по телефона? Срещна ли се с някого преди или след посещението си при вас?“
Въпросите бяха като сонди, опитващи се да пробият защитата ми.
„Тя беше моята последна клиентка за деня. Не съм забелязала нищо необичайно.“
Борис кимна бавно, сякаш обмисляше думите ми. „Разбирам. Знаете ли, понякога хората правят отчаяни неща, когато са в затруднено положение. Финансови проблеми, дългове… те могат да накарат един иначе честен човек да вземе грешно решение.“
Погледът му се заби в мен. Той знаеше. Виктор му беше казал за кредита ми. Опитваха се да ме притиснат, да ме накарат да се пречупя.
„Нямам финансови проблеми“, излъгах аз, като се надявах, че гласът ми не трепери.
„Радвам се да го чуя“, каза Борис и стана. „Защото ако случайно се окаже, C. H. E. някой е скрил тези обеци с цел да се облагодетелства, това вече не е просто застрахователна измама. Това е съучастие в кражба. А присъдите за това са доста сериозни. Особено когато става въпрос за предмети с такава висока стойност.“
Той остави визитката си на масата, точно до тази на Виктор. „Ако решите, че искате да споделите нещо, в името на сътрудничеството, сигурен съм, че господин Виктор ще го оцени. Той е много щедър човек, когато му се помага.“
След като адвокатът си тръгна, аз останах вцепенена. Заплахата вече не беше завоалирана. Беше директна. Затвор. Съучастие в кражба. Думите отекваха в главата ми.
Осъзнах, че съм попаднала в много по-дълбока и мръсна игра, отколкото си представях. Това не беше просто една уплашена съпруга, която се опитва да избяга. Това беше битка за власт, пари и може би нещо повече. И Виктор беше решил да използва всичките си оръжия, за да спечели. А аз бях едно от тях.
Вечерта, докато се опитвах да работя, през витрината на салона видях нещо, което смрази кръвта ми. От другата страна на улицата, в една тъмна кола, седеше мъж. Не можех да видя лицето му ясно, но той гледаше право към мен. Не правеше нищо, просто седеше и наблюдаваше.
Наблюдаваха ме. Виктор беше наел хора, които да ме следят. Клетката, в която се намирах, ставаше все по-тясна.
През следващите дни колата беше там всяка вечер. Понякога беше различна, но винаги имаше някой, който ме наблюдаваше. Параноята започна да ме разяжда. Започнах да се страхувам да говоря по телефона. Всяка нова клиентка ми се струваше подозрителна, изпратена от Виктор, за да ме разпитва.
Един ден в салона влезе млад мъж. Беше чаровен, с топла усмивка. Каза, че иска да си купи ваучер за подарък за приятелката си. Докато попълвах ваучера, той започна непринуден разговор. Попита ме откога имам салона, дали бизнесът върви добре. Въпросите бяха невинни, но аз бях нащрек.
„Извинете, познаваме ли се?“, попитах го директно.
Той се засмя. „Не, защо? Просто съм любопитен. Търся да инвестирам в малък бизнес, оглеждам се за възможности.“
В този момент телефонът му иззвъня. Той се извини и вдигна. „Да, Александър слуша… Не, още не… Да, ще ѝ предам.“
Когато затвори, усмивката му беше изчезнала. Той ме погледна сериозно. „Трябва да говоря с вас. Не тук. Става въпрос за Изабела.“
Александър. Това беше името, което адвокатката Соня беше споменала, говорейки за изневери. Ами ако това беше той? Любовникът на Изабела?
Сърцето ми подскочи. Това усложняваше всичко до безкрайност.
„Не знам за какво говорите“, казах аз.
„Моля ви“, настоя той. „Тя е в опасност. И вие също.“
Глава 6
Срещнах се с Александър на следващия ден в едно малко, забутано кафене в другия край на града. Той беше там пръв, седнал на най-отдалечената маса, с гръб към входа. Когато седнах срещу него, той ме огледа притеснено.
„Благодаря, че дойдохте“, каза той. „Не знаех към кого другиго да се обърна.“
„Кой сте вие?“, попитах аз директно.
Той въздъхна. „Аз съм… приятел на Изабела. Много близък приятел. Ние… планирахме да започнем нов живот заедно. Далеч от всичко това.“
Значи беше вярно. Имаше друг мъж. Парите от застраховката не бяха просто за бягство, а за бягство с него. Това обясняваше отчаянието ѝ.
„Тя ми каза за обеците“, продължи той. „Каза ми, че ѝ помагате. Но нещата излизат извън контрол. Виктор е полудял. Той знае. Може би не знае за мен конкретно, но знае, че има нещо. Превърнал е живота ѝ в ад. Следи всеки неин ход, проверява телефона ѝ, ограничил е достъпа ѝ до всичките ѝ сметки.“
„Той следи и мен“, казах аз. „Адвокатът му ме посети. Заплашват ме със затвор.“
Лицето на Александър пребледня. „Знаех си. Той няма да се спре пред нищо. Вижте, трябва да прекратите това. Върнете обеците. Кажете, че сте ги намерили сега, че са били заклещени някъде. Измислете нещо.“
„И да се откажа от парите?“, попитах аз с горчивина. „Вече съм затънала твърде дълбоко. Имам нужда от тези пари.“
„Парите няма да ви трябват, ако сте в затвора!“, повиши тон той, но бързо се овладя. „Изабела също е в опасност. Той е способен на всичко. Веднъж я блъсна толкова силно, че тя падна по стълбите. После каза на всички, че се е подхлъзнала. Той е чудовище, прикрито зад маската на цивилизован бизнесмен.“
Побиха ме тръпки. Историята ставаше все по-мрачна и опасна.
„Защо Изабела не го напусне просто? Защо ѝ е нужна цялата тази сложна схема?“
Александър се засмя горчиво. „Защото той няма да я пусне. Предбрачният им договор е железен. Ако тя поиска развод, особено заради изневяра, ще си тръгне без стотинка. Той ще се погрижи да съсипе репутацията ѝ, да я представи като луда, като неморална. Ще настрои дори собствените ѝ родители срещу нея. Правил го е и преди с бизнес партньори. Той не просто побеждава враговете си, той ги унищожава, заличава ги. Изабела знае това. Единственият ѝ шанс е да изчезне с достатъчно пари, за да започне на чисто някъде, където той не може да я намери.“
Сега разбирах мащаба на отчаянието ѝ. Тя не се бореше просто за свобода, а за оцеляване.
„Какво искате от мен?“, попитах аз.
„Да бъдем много внимателни“, каза той. „Трябва да изчакаме парите от застраховката. След това ще действаме бързо. Аз съм подготвил всичко за нашето заминаване. Но дотогава, моля ви, не правете нищо прибързано. Не се поддавайте на провокациите на Виктор или на адвоката му. Просто се придържайте към историята си.“
Срещата с Александър ме остави още по-объркана и уплашена. Бях се превърнала в ключов играч в драмата на чуждия живот. Съдбата на двама души зависеше от моето мълчание.
Дните минаваха в трескаво очакване. Всяко позвъняване беше потенциална новина – или от Изабела, или от хората на Виктор. Мъжът в колата продължаваше да стои отсреща. Започнах да сънувам кошмари – как полицаи разбиват вратата на салона, как Виктор се смее, докато ми слагат белезници.
Мартин, от своя страна, сякаш се беше преродил. След като се отърва от дълга си, той се потопи в ученето. Беше мотивиран, амбициозен, пълен с планове за бъдещето. Всеки път, когато го поглеждах, чувствах смесица от гордост и вина. Бях осигурила бъдещето му, но на каква цена? Цената на моето собствено спокойствие и може би на свободата ми.
Един ден в салона влезе адвокатката Соня. Този път не беше за прическа, а за да поговорим.
„Елена, изглеждате ужасно“, каза тя без заобикалки. „Тормози ли ви нещо?“
Поколебах се. Имах отчаяна нужда да споделя с някого, но се страхувах.
„Просто съм преуморена“, отговорих.
Тя ме погледна проницателно. „Знам, че не е моя работа, но онзи мъж, който беше тук миналия път… Виктор. Неговият бизнес е известен в моите среди. Той е безскрупулен. Чух, че съпругата му е завела иск за откраднати бижута.“
Сърцето ми спря. „Откъде знаете?“
„Новините в нашите среди се разпространяват бързо. Искам само да ви кажа да бъдете внимателна. Ако по някакъв начин сте замесена в техните отношения, измъкнете се, докато можете. Тези хора играят мръсно. Ще ви сдъвчат и изплюят, без да им мигне окото.“
Предупреждението ѝ дойде твърде късно, но потвърди всичките ми страхове.
Най-накрая, почти месец след началото на цялата сага, Изабела се обади.
„Парите са преведени“, каза тя. Гласът ѝ беше тих и напрегнат. „Всичко е готово.“
„Кога ще получа остатъка?“, попитах аз.
„Утре. Ще оставя плика в пощенската ти кутия рано сутринта. След това изгаряш този телефон и никога повече не ме търсиш. Аз изчезвам.“
„А обеците?“, попитах аз.
„Задръж ги още малко. За всеки случай. Ще се свържа с теб по някакъв начин след няколко месеца, когато всичко у
