×
Заведох момичето, което харесвам, в изискан ресторант. Всичко беше перфектно; имахме страхотна химия. Преди десерта тя отиде до тоалетната да се освежи. Минаха петнадесет минути, а тя все още не се беше върнала. Тогава дойде управителят, даде ми сметката и ме изведе навън. Оказа се, че тя беше… дъщеря на собственика, но това беше само началото на една история, която щеше да преобърне живота ми из основи.
Вечерта започна като сцена от филм, който бях гледал хиляди пъти в мечтите си. Ресторантът беше от онези, в които влизаш с леко притеснение, сякаш прекрачваш прага на друг свят. Тиха музика на пиано се лееше от ъгъла, смесвайки се с приглушения звън на кристални чаши и тихи разговори. Светлината на свещите танцуваше по лицето на Елена, карайки очите ѝ да блестят с мистериозен огън.
Тя беше всичко, което можех да искам. Умна, с чувство за хумор, което се преплиташе с лека саркастична нотка, и усмивка, способна да обезоръжи и най-циничния човек. Говорихме с часове. За книги, за филми, за абсурдните изисквания в моята работа като финансов анализатор и за нейните мечти да пътува, да види света извън златната клетка, в която, както се изрази, беше израснала. Всяка нейна дума, всеки жест, потвърждаваше онова усещане в гърдите ми – химия, която рядко се среща. Чувствах се лек, сякаш годините на упорит труд, напрежението от наскоро взетия ипотечен кредит за малкия ми апартамент и постоянната грижа за по-малкия ми брат, Мартин, просто се изпариха.
„Ще отида да се освежа, преди да поръчаме десерт“, каза тя и се изправи, оставяйки след себе си лек аромат на парфюм, който ухаеше на летни нощи и обещания.
Гледах я как се отдалечава – грациозна, уверена. Усмихнах се на себе си. Може би това беше началото на нещо истинско. Позволих си да мечтая. За бъдеще, в което няма да се прибирам сам в празния апартамент. За утрини, в които ще приготвям кафе за двама.
Минутите започнаха да се точат. Отначало не обърнах внимание. Пет минути станаха десет. Започнах да се оглеждам неспокойно. Пианистът започна нова мелодия, по-меланхолична от предишната. Десетте минути се превърнаха в петнадесет. Една студена тръпка полази по гърба ми. Нещо не беше наред. Дали не ѝ е станало лошо? Станах и тръгнах към тоалетните, но един сервитьор препречи пътя ми с професионална, но непробиваема усмивка.
„Господинът има ли нужда от нещо?“, попита той с тон, който не предполагаше желание за помощ.
„Да, момичето, с което бях… тя отиде до тоалетната преди повече от петнадесет минути. Притеснявам се.“
Усмивката на сервитьора не трепна. „Дамата си тръгна, господине. Помоли да ви предам, че ѝ е било изключително приятно.“
Думите му прозвучаха като шамар. Тръгнала си е? Без да каже нищо? Без дори да си вземе чантата, която все още стоеше на стола до мен? В този момент към масата ни се приближи мъж в безупречен костюм, с вид на човек, свикнал да съобщава лоши новини. Беше управителят.
„Господине“, започна той с леден тон, „надявам се вечерята да ви е харесала.“ Той плъзна малка кожена папка по масата. Сметката. „Дамата, която ви придружаваше, ни информира, че вие ще поемете разходите.“
Отворих папката и кръвта замръзна в жилите ми. Сумата беше астрономическа. Беше повече от месечната ми заплата. Включваше бутилка вино, която струваше колкото вноската ми по ипотеката. Вино, което не бяхме поръчвали.
„Тук има грешка“, казах, а гласът ми трепереше. „Ние не сме поръчвали това…“
„Няма никаква грешка“, прекъсна ме управителят. „Дамата беше много настоятелна. А сега, ако обичате, ще ви помоля да уредим сметката. И да напуснете. Вашето присъствие вече не е желателно.“
„Но… защо? Какво се случва?“
Той се наведе към мен и прошепна с отровна любезност: „Оказа се, че тя е дъщеря на собственика на този ресторант. И на още много други неща в този град. А баща ѝ не обича, когато хора като вас се доближават до дъщеря му. Смятайте това за урок. Платете и си вървете. И не я търсете повече.“
Изведоха ме навън като престъпник. Стоях на тротоара, унизен, объркан и с празен портфейл. Светлините на града изглеждаха враждебни. Перфектната вечер се беше превърнала в кошмар. Какво бях направил? Коя всъщност беше Елена? И кой беше този всемогъщ баща, който можеше да дирижира живота на хората като кукловод?
Върнах се в празния си апартамент. Тишината беше оглушителна. Миришеше на нова боя и несбъднати надежди. Бях взел заем, който щях да изплащам през следващите тридесет години, за да имам този свой малък кът, този символ на успеха, на това, че съм се справил. А сега се чувствах като пълен глупак. Една вечер беше достатъчна, за да ме срине финансово и емоционално.
През следващите дни се опитах да се свържа с Елена. Телефонният ѝ номер беше изключен. Профилите ѝ в социалните мрежи бяха изтрити. Сякаш никога не беше съществувала. Беше призрак, който ме беше омаял и изоставил.
Работата ми във финансовия отдел на голяма инвестиционна компания беше единственото, което ми остана. Потънах в числа, анализи и прогнози, опитвайки се да забравя унижението. Работех до късно, прибирах се скапан, хранех се с нещо набързо и заспивах пред лаптопа. Един ден, докато правех рутинна проверка на един от по-малките инвестиционни фондове, които управлявахме, се натъкнах на нещо странно. Серия от транзакции, които изглеждаха легални на пръв поглед, но при по-задълбочен анализ разкриваха схема за източване на средства към офшорни сметки. Беше елегантно направено, почти незабележимо.
Името на компанията, която стоеше зад тези транзакции, ми беше познато, но не можех да се сетя откъде. „Виктор Груп“. Проверих го в търговския регистър. Собственик – Виктор. Само едно име. Същият Виктор, за когото говореше управителят на ресторанта. Бащата на Елена.
Сърцето ми започна да бие лудо. Това не беше просто отмъщение заради една вечеря. Беше нещо много по-голямо. Бях се натъкнал на нещо, на което не трябваше. Случайността беше твърде голяма, за да е просто случайност. Те не просто са ме наказали. Те са ме предупредили.
В този момент на вратата се позвъни. Беше брат ми, Мартин. Изглеждаше ужасно – блед, с тъмни кръгове под очите.
„Бате, трябва да ми помогнеш“, каза той, а гласът му трепереше. „Загазих много яко.“
Той влезе и се свлече на дивана. Разказа ми как е взел пари назаем, за да започне някакъв бизнес, който се провалил. Заемът не бил от банка. Бил от хора, които не приемат „не“ за отговор. И сега лихвите бяха станали непосилни. Дължеше им огромна сума.
„Кои са тези хора, Мартин?“, попитах, макар че вече знаех отговора. Усещах го със стомаха си.
Той вдигна поглед към мен, а в очите му имаше страх. „Едни хора… работят за Виктор.“
Кошмарът не беше свършил. Той тепърва започваше. Виктор не просто ме беше изхвърлил от ресторанта си. Той беше оплел мрежа около целия ми живот. Беше хванал в капан брат ми. Беше ме поставил в позиция, в която аз, финансовият анализатор, бях открил неговите престъпления. Той не просто ме беше предупредил. Той ме беше притиснал в ъгъла. И сега трябваше да играя по неговите правила. Или да загубя всичко.
Глава 2 Светът ми се сви до размерите на малкия апартамент, чиито стени сякаш се затваряха около мен. Дългът на Мартин висеше над главата ми като дамоклев меч, а разкритието за „Виктор Груп“ пулсираше в съзнанието ми като бомба със закъснител. Всяко позвъняване на телефона ме караше да подскачам. Всеки непознат поглед на улицата ми се струваше заплашителен. Параноята се превърна в мой постоянен спътник.
Знаех, че не мога да отида в полицията. Хора като Виктор не оставяха следи. Те притежаваха системата, огъваха я според нуждите си. Един доклад от редови финансов анализатор щеше да бъде „изгубен“ в някое чекмедже, а аз щях да се окажа без работа, вероятно и с повдигнати обвинения за клевета. Бях сам.
Единственият човек, на когото можех да споделя поне част от проблема, беше сестра ми Ани. Тя учеше право в университета и макар да беше по-малка, понякога проявяваше зрялост, която надхвърляше годините ѝ. Една вечер тя дойде да ме види, носейки кутия с домашни сладки, сякаш усещаше, че нещо не е наред.
„Изглеждаш ужасно, Алекс“, каза тя, поставяйки кутията на масата. „Какво става? Пак ли работиш до полунощ?“
Разказах ѝ. Не всичко, разбира се. Не и за финансовите измами, които бях открил. Това беше твърде опасно. Но ѝ разказах за вечерята с Елена, за унизителната сметка, за заплахата на управителя. Разказах ѝ за дълга на Мартин и за това, че кредиторите му работят за същия този Виктор.
Ани слушаше мълчаливо, а лицето ѝ ставаше все по-сериозно. Когато свърших, тя не каза нищо в продължение на няколко минути. Просто гледаше през прозореца към нощния град.
„Това е рекет, Алекс“, каза тя най-накрая, а гласът ѝ беше твърд. „Класическа схема за оказване на натиск. Те не искат само парите на Мартин. Те искат нещо от теб.“
„Какво могат да искат от мен? Аз съм никой.“
„Не си никой. Работиш в голяма инвестиционна компания. Имаш достъп до информация. Може би си видял нещо, което не е трябвало да виждаш. Дори и да не осъзнаваш какво е то. Те не оставят нищо на случайността.“
Думите ѝ потвърдиха най-големите ми страхове. Вечерята не е била случайност. Проблемите на Мартин не са били случайност. Всичко е било част от внимателно изчислен план, целящ да ме постави под контрол.
„Какво да правя, Ани? Ако платя дълга на Мартин, ще се разоря. Ипотеката, твоите такси за университета… просто нямам толкова пари. А дори и да ги намеря, те няма да спрат.“
„Трябва ти адвокат“, каза тя решително. „Не какъв да е адвокат. Трябва ти някой, който не се страхува да се изправи срещу хора като Виктор. Познавам един човек… по-скоро един от професорите ми го познава. Казва се Камен. Бивш прокурор, сега има собствена кантора. Занимава се с корпоративни дела, но има репутацията на човек, който поема и невъзможни каузи. Казват, че е безкомпромисен.“
Идеята да въвлека и други хора ми се стори плашеща, но Ани беше права. Сам нямаше да се справя.
На следващия ден се срещнах с Камен. Офисът му не беше лъскав и модерен, а се помещаваше в стара сграда в центъра на града. Самият той беше мъж на средна възраст, с уморени, но проницателни очи и ръце, които бяха постоянно в движение. Той ме изслуша, без да ме прекъсва, като от време на време си водеше бележки в стар, очукан тефтер.
Когато приключих, той се облегна назад в стола си и ме изгледа продължително.
„Значи си настъпил мазола на Виктор“, каза той с равен глас. „И сега той стиска брат ти за гърлото, за да те държи в шах. Класика. Въпросът е какво точно си видял?“
Колебаех се. Да му кажа ли за финансовите транзакции? Можех ли да му се доверя? Погледнах в очите му и видях нещо повече от професионален интерес. Видях човек, който познаваше мръсотията на този свят и не се страхуваше от нея.
Разказах му всичко. За съмнителните преводи, за офшорните сметки, за името „Виктор Груп“.
Камен кимна бавно. „Значи е това. От години се носят слухове за него, но никой досега не е успявал да намери конкретни доказателства. Той е като призрак. Всичко е през подставени лица и сложни схеми. Ти си се натъкнал на края на нишката. И сега той иска да се увери, „че ще я пуснеш.“
„Какво ще правя?“, попитах отчаяно.
„Първо, ще спреш да се държиш като жертва“, каза Камен с неочаквана твърдост. „Те разчитат на страха ти. Второ, ще събереш всичко, което можеш да намериш за тези транзакции. Всяко име, всяка дата, всяка сума. Копирай документите, но бъди изключително внимателен. Не трябва да разбират, че ровиш. Трето, по отношение на брат ти… ще трябва да им дадем нещо, за да спечелим време. Ще се свържем с тях и ще започнем преговори за разсрочване на дълга. Ще ги накараме да повярват, че си уплашен и готов да сътрудничиш.“
Планът звучеше рисковано, но беше единственият, който имах. През следващите няколко седмици водих двойствен живот. През деня бях прилежният финансов анализатор, а нощем, когато офисът опустяваше, се превръщах в детектив. Тайно копирах файлове, разпечатвах доклади и се опитвах да сглобя пъзела на финансовата империя на Виктор. Всяка вечер се прибирах с чувството, че някой ме следи, че всеки мой ход е наблюдаван.
Междувременно Камен беше започнал преговори с хората на Виктор за дълга на Мартин. Беше истински театър. Той се пазареше, протакаше, изтъкваше финансовите ми затруднения, като същевременно намекваше, че съм готов на всичко, за да защитя брат си. Това беше опасна игра. Трябваше да изглеждам слаб и уплашен, но не прекалено.
Една вечер, докато се ровех в архивите на компанията, попаднах на стара папка, забравена в дъното на един шкаф. Беше от преди няколко години, свързана с провален проект за сливане. Една от компаниите, участвали в преговорите, беше малка фирма, която впоследствие беше обявила фалит. Но името на изпълнителния ѝ директор привлече вниманието ми. Силвия. Това беше името на бившата ми ръководителка, жена, която беше уволнена внезапно и без обяснения преди около година. Тя беше един от най-добрите анализатори, които познавах. Винаги се говореше, че е била натопена, защото е знаела твърде много.
В папката открих нейни бележки, в които тя изразяваше съмнения относно финансовата стабилност на „Виктор Груп“, които тогава са били потенциален партньор. Тя беше забелязала същите нередности, които и аз видях. Беше се опитала да предупреди ръководството, но очевидно не са я послушали. Или по-скоро са я накарали да замълчи.
Намерих стария ѝ телефонен номер в контактите си. Дали да ѝ се обадя? Беше огромен риск. Ако тя беше уплашена, можеше да предупреди Виктор. Но ако беше ядосана и търсеше отмъщение… можеше да бъде безценен съюзник.
Реших да рискувам.
Телефонът иззвъня няколко пъти, преди да чуя познатия ѝ, леко дрезгав глас.
„Силвия? Здравей, Александър се обажда. Не знам дали ме помниш…“
„Помня те, Алекс“, отвърна тя, а в гласа ѝ се долавяше предпазливост. „Какво има?“
„Имам нужда от помощта ти. Става дума за „Виктор Груп“.“
Настъпи дълга пауза. Чувах само дишането ѝ от другата страна на линията.
„Не се занимавай с тези хора, Алекс“, каза тя накрая, а гласът ѝ беше тих и напрегнат. „Ще те унищожат. Както унищожиха мен.“
„Вече е късно“, отвърнах аз. „Вече съм вътре. Открих някои неща. Неща, които и ти си видяла преди години. Но ми трябва още информация. Трябва ми твоята история.“
Тя мълчеше. Можех да си представя вътрешната ѝ борба. Страхът срещу желанието за справедливост.
„Добре“, каза тя най-накрая. „Ще се срещнем. Но не по телефона. И не някъде, където могат да ни видят. Ще ти изпратя адрес. Ела сам.“
Срещата беше в едно забравено от бога кафене в покрайнините на града. Силвия изглеждаше различно. Искрата в очите ѝ беше угаснала, заменена от сянка на умора и предпазливост. Тя ми разказа как е била заплашвана, как са я принудили да подпише споразумение за конфиденциалност, което на практика ѝ забраняваше да работи в същата сфера. Разказа ми как са съсипали репутацията ѝ, разпространявайки слухове, че е изнасяла фирмена информация.
„Те са мрежа, Алекс“, каза тя. „Имат хора навсякъде. В банки, в медии, дори в полицията. Виктор е само лицето, върхът на айсберга. Под него има цяла армия от адвокати, счетоводители и биячи, които вършат мръсната работа.“
Но тя беше запазила нещо. Преди да я уволнят, беше успяла да направи копия на някои документи. Не пълни доказателства, но достатъчно, за да очертаят схемата. Държеше ги скрити, като застрахователна полица.
„Ще ти ги дам“, каза тя, гледайки ме право в очите. „Но при едно условие. Искам да го сринеш. Искам да видиш как всичко, което е построил върху руините на живота на хора като нас, се разпада на прах.“
Когато се прибирах онази вечер, вече не бях сам. Имах адвокат, който не се страхуваше. Имах съюзник, който жадуваше за отмъщение. И имах доказателства. Малко, но беше начало. Войната беше започнала.
И точно когато си мислех, че нещата не могат да станат по-сложни, телефонът ми извибрира. Непознат номер. Колебаех се дали да вдигна.
„Ало?“, казах предпазливо.
„Александър?“
Гласът беше мек, познат. Глас, който бях слушал с часове онази вечер в ресторанта. Гласът на Елена.
„Трябва да се видим“, прошепна тя. „В опасност си. В много по-голяма опасност, отколкото си мислиш.“
Глава 3 Гласът на Елена прозвуча в съзнанието ми като ехо от един друг, по-прост живот. Свят, в който най-голямото ми притеснение беше дали ще направя добро впечатление на момичето, което харесвам. Сега този глас носеше заплаха и обещание едновременно. Дали беше капан? Поредният ход в сложната игра на баща ѝ? Или беше вик за помощ?
„Къде?“, попитах, а сърцето ми блъскаше в гърдите.
Тя ми продиктува адрес – стара, изоставена художествена галерия в индустриалната част на града. Място, което крещеше „засада“.
„Ела сам. И не казвай на никого“, добави тя и затвори.
Обадих се на Камен.
„Не отивай“, каза той веднага. „Това е клопка. Надушвам я от километри. Ще изпратят някой да те „посъветва“ да спреш да ровиш. В най-добрия случай.“
„Но какво ако е искрена?“, възразих аз. „Какво ако тя е ключът към всичко това?“
„Ключът към какво, Александър? Към собствения ти гроб? Момиче, което те е унижило и е изчезнало, изведнъж се появява, когато баща ѝ е притиснат? Не бъди наивен.“
Но аз не бях наивен. Бях отчаян. И една малка част от мен все още искаше да вярва, че Елена, с която бях говорил онази вечер, е истинска. Че тя също е жертва в тази мръсна игра.
„Ще отида“, казах твърдо. „Но ще взема предпазни мерки.“
Камен въздъхна тежко от другата страна на линията. „Добре. Прави каквото искаш. Но бъди умен. Включи телефона си на запис, преди да влезеш. Дръж го в джоба си. И ми сподели местоположението си в реално време. Ако не се обадиш до един час, ще изпратя някой да провери. Не полиция. Мои хора.“
Галерията беше зловеща. Прашни платна, покрити с бели чаршафи, приличаха на призраци в полумрака. Стъпките ми отекваха в тишината. Елена стоеше в средата на голямата зала, осветена от лунната светлина, която се процеждаше през мръсните прозорци на тавана. Изглеждаше различна. По-крехка, по-уязвима. Беше облечена с прости дънки и пуловер, а не с елегантната рокля от ресторанта.
„Благодаря ти, че дойде“, каза тя тихо.
„Защо ме повика, Елена? Каква е тази игра?“
Тя сведе поглед. „Не е игра. Или по-скоро е, но аз не искам повече да участвам в нея. Онова в ресторанта… съжалявам. Бях принудена.“
„Принудена?“, изсмях се горчиво. „Изглеждаше, че доста се забавляваш.“
„Не знаеш нищо за баща ми“, каза тя, а в гласа ѝ прозвуча болка. „Той контролира всичко и всички. Животът ми не е мой. Той избира приятелите ми, дрехите ми, бъдещето ми. Има годеник, когото мразя – син на негов бизнес партньор. Бракът ни трябва да скрепи някаква мръсна сделка.“
Тя се приближи към мен. „Когато се запознахме, беше случайно. В една книжарница. Не знаех кой си. Ти беше… нормален. Истински. За първи път от години се почувствах като себе си. Но той разбира за всичко. Има очи и уши навсякъде. Когато разбра, че се виждаме, побесня. Забрани ми да те търся. А вечерята… това беше неговата идея. Урок. За теб, за да стоиш далеч. И за мен, за да ми покаже, че не мога да имам нищо свое.“
„А защо ми казваш всичко това сега?“
„Защото чух един негов разговор. С адвокатите му. Те знаят, че си открил нещо във фирмата. Знаят, че ровиш. И няма да се спрат пред нищо, за да те накарат да млъкнеш. Не става въпрос само за пари, Александър. Има и други неща. Неща, които могат да го вкарат в затвора за много дълго време. Затова са притиснали брат ти. За да те направят уязвим, да те накарат да направиш грешка.“
Взирах се в нея, опитвайки се да прочета лицето ѝ. Имаше сълзи в очите ѝ. Дали бяха истински?
„Какво искаш от мен?“, попитах.
„Искам да ти помогна. Искам да ми помогнеш. Ако го спреш, може би ще бъда свободна.“
Тя ми разказа, че баща ѝ държи най-важните си документи в сейф в кабинета си в тяхната къща. Не само финансови отчети, но и договори, записи, компрометиращи материали за важни хора в града. Това е неговата „застраховка“.
„Има парти вкъщи след два дни“, каза тя. „Годишнина на компанията. Ще има много хора. Охраната ще бъде разсеяна. Аз мога да те вкарам вътре. Мога да ти дам няколко минути в кабинета му, докато аз го разсейвам. Но трябва да действаш бързо.“
Планът беше лудост. Абсолютна лудост. Да се промъкна в къщата на най-опасния човек в града? Но това можеше да е единственият ми шанс. Документите, които имах от Силвия, бяха добри, но не бяха пряко доказателство. Нуждаех се от нещо неопровержимо.
Съгласих се.
През следващите два дни живях в трескаво очакване. Камен беше категорично против.
„Това е самоубийство!“, крещеше той в офиса си. „Тя те води право в устата на лъва! Ами ако сейфът е примамка? Ами ако те чакат вътре?“
Но аз бях взел решение. Ани също беше ужасена, но виждайки решимостта ми, реши да ми помогне по единствения начин, по който можеше. Тя прекара часове в библиотеката, проучвайки законите за незаконно придобити доказателства.
„Дори и да намериш нещо, Алекс“, каза ми тя с притеснен глас, „има голям шанс съдът да не го приеме, защото е придобито чрез взлом. Но… има една вратичка. Ако докажеш, че е имало непосредствена заплаха за живота и сигурността ти, и че това е бил единственият начин да се защитиш… може и да мине.“
На вечерта на партито се срещнах с Елена на една пряка улица близо до имението на баща ѝ. Изглеждаше ослепително в дълга вечерна рокля, но лицето ѝ беше бледо и напрегнато.
„Готов ли си?“, попита тя.
Кимнах, макар че краката ми трепереха.
Тя ме преведе през задния вход, предназначен за персонала. Музиката и глъчката от партито ставаха все по-силни. Имението беше огромно, пищно и безвкусно. Мраморни подове, позлатени орнаменти и картини, които струваха повече, отколкото щях да изкарам за цял живот. Чувствах се като натрапник в чужд свят.
Елена ме скри в малка служебна стая.
„Кабинетът е на втория етаж. Ще отида да го намеря. Когато видиш, че танцувам с него, значи имаш време. Комбинацията за сейфа е рождената дата на майка ми. Тя почина преди години. Това е единственото сантиментално нещо, което е останало в него.“
Тя ми каза комбинацията и изчезна в тълпата. Чаках, а всяка секунда ми се струваше цяла вечност. Наблюдавах през открехнатата врата. Видях Виктор. Беше точно такъв, какъвто си го представях – висок, с прошарена коса и студени, хищни очи. Той се смееше, поздравяваше гостите си, но дори усмивката му изглеждаше изчислена.
Тогава го видях. До Виктор стоеше мъж, когото познавах. Беше един от висшите мениджъри в моята компания. Човек, който имаше достъп до най-конфиденциалната информация. Разговаряха като стари приятели. Предателят беше вътре. В моята собствена фирма. Сега всичко имаше смисъл. Виктор е знаел всеки мой ход, защото е имал къртица.
След малко музиката се смени. Елена се приближи до баща си и го покани на танц. Това беше моят сигнал. Измъкнах се от стаята и се шмугнах нагоре по стълбите. Кабинетът беше заключен, но Елена ми беше дала малък ключ.
Вътре беше тихо и мрачно. Тежки завеси покриваха прозорците. Намерих сейфа зад голяма картина. Ръцете ми трепереха, докато въвеждах комбинацията. Щрак. Отвори се.
Вътре имаше папки с документи, флашки и няколко диска. Нямах време да разглеждам. Грабнах всичко, натъпках го в малката раница, която носех под сакото си, и затворих сейфа.
Тъкмо се обръщах, за да си тръгна, когато вратата на кабинета се отвори. На прага стоеше Виктор. До него бяха двама охранители. Елена не го беше разсеяла. Тя ме беше предала.
„Търсиш ли нещо, момче?“, попита Виктор с ледена усмивка. „Мисля, че току-що намери големи неприятности.“
Глава 4 Времето сякаш спря. Усмивката на Виктор беше хищна, триумфална. Очите му обходиха малката раница под сакото ми, после се спряха на лицето ми. В тях нямаше гняв, само студено, пресметливо задоволство. Той беше спечелил. Капанът беше щракнал.
„Много си предвидим, Александър“, каза той, правейки крачка в стаята. Охранителите останаха на вратата, блокирайки единствения изход. „Наистина ли повярва, че дъщеря ми ще предаде собствения си баща заради едно момченце, което е срещнала в книжарница? Романтично. И много глупаво.“
Погледнах през рамото му, търсейки Елена. Тя стоеше в коридора, малко по-назад. Лицето ѝ беше безизразно, като маска. Не можех да разбера дали изпитва съжаление, страх или задоволство. Предателството ѝ беше толкова пълно, толкова съвършено, че за момент дори не усетих болка, само празнота.
„Какво искаш от мен?“, попитах, а гласът ми беше дрезгав.
„Вече получих това, което исках“, отвърна Виктор. „Доказателство. Доказателство, че ти си крадецът. Че ти си този, който се е опитал да ме изнудва. В момента полицията пътува насам. Аз просто ще им кажа, че си нахлул в дома ми, заплашвал си семейството ми и си се опитал да обереш сейфа ми. Кому ще повярват? На мен, уважавания бизнесмен и филантроп, или на теб, дребен финансов анализатор с огромен ипотечен кредит и брат, затънал в дългове към престъпници?“
Той беше обмислил всичко. Беше превърнал моето отчаяние в свое оръжие. Документите, които носех в раницата си, сега бяха доказателство за моята вина, а не за неговата.
Но докато го слушах, една мисъл се прокрадна в съзнанието ми. Думите на Ани. „Непосредствена заплаха“. Телефонът ми. Все още беше в джоба ми. Все още записваше.
„Значи всичко е било лъжа?“, попитах, опитвайки се да спечеля време, да го накарам да говори. „От самото начало?“
„Разбира се, че беше лъжа!“, изсмя се Виктор. „Ти беше просто досадна муха, която бръмчеше твърде близо до мрежата ми. Трябваше да те смачкам, преди да създадеш истински проблеми. А ти сам ми предостави чука.“ Той се приближи още повече. „Ще ти кажа какво ще се случи сега. Ще отидеш в затвора за няколко години. Докато си там, банката ще ти вземе апартамента. Брат ти ще трябва да се оправя сам с приятелите си. А когато излезеш, ще бъдеш престъпник. Никой няма да те вземе на работа. Ще бъдеш никой. Точно там, където ти е мястото.“
Това беше моментът. Извадих телефона от джоба си и го вдигнах. Червената точка, показваща, че записът е активен, светеше в полумрака.
„Мисля, че всичко това ще бъде много интересно за прокурора“, казах аз, опитвайки се гласът ми да звучи по-уверено, отколкото се чувствах.
Лицето на Виктор се промени. Усмивката изчезна, заменена от маска на ярост. За секунда той изгуби самообладание.
„Глупак!“, изкрещя той. „Мислиш, че това ще те спаси?“
Той направи крачка към мен, но аз отстъпих назад, към големия френски прозорец, който водеше към балкон.
„Още една крачка и ще изпратя този запис на десетина журналисти, на адвоката ми и на всеки, за когото се сетя. Може и да не ме спаси, но със сигурност ще съсипе теб. Представи си заглавията: „Виктор признава, че е натопил служител, за да прикрие финансови измами“. Репутацията ти ще се изпари.“
Настъпи напрегната тишина. Чуваше се само музиката от партито долу. Виктор и аз се гледахме, всеки преценяваше другия. Той знаеше, че блъфирам. Нямах време да изпратя нищо. Но записът беше реален. И ако охранителите му ме хванеха, можех да унищожа телефона.
В този момент се случи нещо неочаквано. Елена, която досега стоеше неподвижно в коридора, изведнъж изкрещя: „Полицията! Идват!“
Това наруши патовата ситуация. Погледът на Виктор се стрелна към вратата за части от секундата. Беше достатъчно.
Без да мисля, се хвърлих назад. С гръб счупих стъклото на френския прозорец и полетях в мрака. Балконът беше на втория етаж. Падането не беше голямо, но се приземих зле върху храстите в градината. Болка прониза глезена ми. Чух викове отгоре. Нямах време за губене.
Изправих се, куцайки, и побягнах. Прескочих оградата на имението и се озовах на тихата уличка, където ме чакаше такси, което Камен беше уредил да бъде „в резерва“. Втурнах се в колата и извиках на шофьора да кара.
Докато се отдалечавахме, видях полицейските коли, които пристигаха пред имението. Елена не ме беше предала. Беше ми дала шанс да избягам. Тя играеше двойна игра.
През следващите няколко дни се укривах. Камен ме беше настанил в малък апартамент на свой доверен човек. Глезенът ми беше подут и болезнен, но адреналинът ме държеше на крака. Бях беглец. Издирваха ме за въоръжен грабеж и нападение. Моята снимка беше по всички новинарски канали. Виктор беше използвал цялото си влияние, за да ме превърне в обществен враг номер едно.
Но аз имах нещо, което той нямаше. Имах доказателствата.
Заедно с Камен и Ани прекарахме часове в разглеждане на документите от сейфа. Беше златна мина. Схеми за пране на пари, документи за подкупи на държавни служители, доказателства за незаконно присвояване на европейски фондове, компромати срещу политици и магистрати. Виктор беше построил империята си върху корупция и престъпления.
Имах и записа от кабинета му. Признанието му, макар и изтръгнато под натиск, беше неопровержимо.
„Имаме го“, каза Камен, а в очите му гореше огън. „Това е достатъчно, за да го погребем за цял живот. Но трябва да действаме внимателно. Не можем просто да отидем в полицията. Не знаем на кого можем да се доверим.“
Планът беше да се свържем с един специален прокурор от отдела за борба с организираната престъпност, за когото се знаеше, че е неподкупен. Човек, когото Виктор не можеше да контролира.
Междувременно, трябваше да се погрижим за Мартин. Хората на Виктор го бяха отвлекли. Държаха го като заложник, за да ме принудят да се предам и да им дам документите. Обадиха се на Камен и му поставиха ултиматум – да се срещна с тях сам, да им предам всичко, което имам, и тогава ще пуснат брат ми.
Това беше най-трудното решение в живота ми. Да спася брат си или да се боря за справедливост и да рискувам живота му?
„Няма да отидеш“, каза Камен. „Това е капан. Ще ви убият и двамата и ще вземат документите.“
„Но не мога да го оставя!“, извиках аз.
В този момент Ани, която досега мълчеше, се обади. „Може би има начин да направим и двете.“
Тя беше прекарала последните дни в проучване на фирмите на Виктор. Беше открила нещо интересно. Една от компаниите му, привидно легитимна, се занимаваше с управление на недвижими имоти. Един от тези имоти беше стар, изоставен склад в индустриалната зона. Имало е само един скорошен разход, свързан с него – за монтиране на нова, високотехнологична охранителна система.
„Защо ще слагаш скъпа охранителна система на изоставен склад?“, попита тя реторично. „Освен ако не държиш нещо ценно там.“
Или някого.
Планът на Ани беше дързък и изключително опасен. Да използваме срещата за размяна като димна завеса. Докато аз отивах на уреченото място, за да привлека вниманието им, Камен, с помощта на своите „хора“ – бивши полицаи, които му бяха задължени – щеше да щурмува склада и да се опита да освободи Мартин.
Беше огромен риск. Шансовете за успех бяха минимални. Но нямахме друг избор.
В нощта на размяната въздухът беше тежък и напрегнат. Срещата беше на покрива на многоетажен паркинг. Носех куфарче, пълно с нарязани вестници. Истинските доказателства бяха на сигурно място при Камен.
Чаках. От сенките излязоха двама мъже. Единият беше висок и слаб, другият нисък и набит. Познах ги. Бяха охранителите от къщата на Виктор.
„Къде са документите?“, попита високият.
„Къде е брат ми?“, отвърнах аз.
„Първо документите. Шефът иска да е сигурен.“
В този момент телефонът ми извибрира. Беше кодирано съобщение от Камен. „Вътре сме. Чисто е.“
Но това не можеше да е вярно. Трябваше да има съпротива. Осъзнах го в същата секунда, в която високият мъж се усмихна.
„Мислиш, че сме толкова глупави, а?“, каза той. „Шефът знаеше, че ще опитате нещо. Брат ти не е в склада. Той е тук.“
Ниският мъж отвори вратата на една кола, паркирана в ъгъла. Вътре беше Мартин. Беше пребит, със запушена уста.
Капанът отново беше щракнал. Но този път бяха хванали и Камен. Те знаеха за всеки наш ход. Как?
Отговорът дойде с друга кола, която се качи на покрива. От нея слезе Елена. В ръката си държеше телефон.
„Съжалявам, Алекс“, каза тя, а гласът ѝ трепереше. „Нямах избор. Той щеше да ме убие.“
Тя ни беше предала. Отново.
Глава 5 Предателството на Елена този път беше различно. Не беше студено и пресметливо като първия път. В очите ѝ видях истински страх. Тя не беше кукловод, а просто още една кукла в театъра на баща си. Това не променяше факта, че бяхме в капан. Мартин беше техен заложник. Камен и хората му бяха в неизвестност, вероятно заловени в склада. А аз бях сам на покрива с двама главорези и куфарче, пълно с хартия.
„Дай ми куфарчето, Александър“, каза високият, протягайки ръка.
Нямах избор. Подадох му го. Той го отвори, видя нарязаните вестници и лицето му се изкриви от гняв.
„Ти се подиграваш с нас!“, изръмжа той и ме удари в корема. Превих се от болка, въздухът напусна дробовете ми.
„Къде са истинските документи?“, изкрещя той.
Преди да успея да отговоря, от стълбищната клетка се чуха викове и трясъци. Вратите се отвориха с ритник и на покрива нахлуха маскирани, въоръжени фигури. Не бяха полиция. Движеха се бързо и професионално. Бяха специалните части.
Хората на Виктор бяха изненадани. В настъпилия хаос аз се хвърлих към колата, където беше Мартин. Успях да отворя вратата и да го измъкна навън. Той беше замаян, но жив.
На покрива се разиграваше истинска битка. Оказа се, че Камен е предвидил възможността за двоен капан. Той не беше отишъл в склада. Беше изпратил само малък екип за разузнаване. Основната му група, заедно със специалния прокурор, с когото се беше свързал, бяха чакали наблизо. Съобщението, което получих, беше фалшив сигнал, предназначен да заблуди всеки, който можеше да подслушва комуникациите ни. А Елена… нейното предателство също беше част от плана.
След като осъзнах, че ни следят, Камен се беше свързал тайно с нея. Беше я убедил, че единственият начин да се измъкне от баща си е да му помогне да го хванат в крачка. Тя трябваше да се престори, че ни предава, да ни доведе до капана, за да могат властите да ги заловят в момента на престъплението – отвличане и изнудване. Беше огромен риск за нея, но тя се беше съгласила.
Докато специалните части арестуваха хората на Виктор, от една от колите слезе самият той. Беше дошъл да се наслади на триумфа си. Когато видя какво се случва, лицето му пребледня. Той се опита да избяга, но Камен и прокурорът го пресрещнаха.
„Свърши се, Виктор“, каза Камен.
„Нямате нищо!“, извика Виктор. „Моите адвокати ще ви смачкат!“
„О, имаме повече от достатъчно“, каза прокурорът, показвайки му документите, които Камен му беше предал по-рано. „Имаме и самопризнанията ви, записани от този млад мъж. Имаме и свидетел – собствената ви дъщеря.“
В този момент погледът на Виктор се спря върху Елена, която стоеше настрана, треперейки. В очите му нямаше бащина обич, само ледена омраза. „Ти!“, изсъска той. „Ти си мъртва за мен.“
Той беше арестуван. Цялата му мрежа започна да се разплита. Къртицата в моята компания беше разкрита и уволнена. Последваха арести на корумпирани служители, политици и магистрати. Империята, изградена върху страх и престъпления, се срина като къща от карти.
Съдебният процес беше дълъг и мъчителен. Медиите го превърнаха в сензация. Аз бях основният свидетел. Трябваше да разкажа всичко от самото начало – от перфектната вечеря до кошмарната нощ на покрива. Силвия също свидетелства, разказвайки как е била съсипана кариерата ѝ. Но най-силните показания бяха на Елена.
Тя се изправи срещу баща си в съдебната зала и с треперещ, но твърд глас разказа за годините на емоционален тормоз, за контрола, за страха, в който беше живяла. Разказа как той я е използвал като пионка в игрите си. Нейните думи запечатаха съдбата му.
Виктор получи дълга присъда. За пране на пари, за корупция, за отвличане, за изнудване. Когато го извеждаха от съдебната зала, той не погледна към мен. Гледаше само Елена с поглед, пълен с чиста омраза.
Животът бавно започна да се връща към нормалното. Или по-скоро към някаква нова нормалност. Мартин се възстановяваше. Беше се записал на терапия, за да се справи с травмата и проблемите си с хазарта. Намери си работа и обеща да върне всеки лев, който бях похарчил за него. Връзката ни стана по-силна от всякога.
Ани завърши университ
