„– Нe пипaйтe пo‑близo, бe! – изръмжa пoлицaйят и cпря нa ръбa нa кaнaвкaтa. – Пoглeднeтe ѝ дрeхитe… нe виждaтe ли кaквo ce виe пo тях?“

Докторката дръпна якето ѝ и застина.

Под калния, разкопчан мъжки шлифер имаше нещо, което не се връзваше с канавката, мрака и змийското свистене: светлорозова рокля с избелели цветя, чиста, почти без петна. Като от друг свят.

– Това… – прошепна тя. – Тя е…

– Жива ли е? – изрева някой от полицаите.

Вместо да отговори, докторката сложи ухо до гърдите на жената, после пръсти на шията ѝ. Минаха няколко дълги секунди.

– Пулсът е слаб, но го има – каза. – Топла е. И диша.

– Как… – изръмжа най‑старият полицай. – Как е оцеляла там долу с тези змии?

Докторката се изправи и погледна Михаил.

– Как я намерихте?

Той сви рамене, още без дъх.