×
Тази сутрин беше точно така. Нищо необичайно. Обикновен вторник, обикновена маршрутка за станцията, обикновена сива светлина на небето. Но когато се качих във вагон на електрическия влак, който трябваше да ме отведе в центъра на града, усетих някакво тънко, неприятно предчувствие. Все едно някой невидим прокара ледено пръстче по гръбнака ми.
Вагонът почти беше празен — сутрешният поток вече беше изчезнал. Избрах място до прозореца, сложих чантата на коленете си, извадих телефона, за да дочета започната предния ден статия. Влакът тихо бръмчеше, люлееше се, вратите се затвориха.
Усетих поглед почти веднага. Тежък, настоятелен, сякаш някой се опитваше не просто да ме разгледа, а искаше да достигне до самата същност, да пробие дупка в черепната ми кутия и да погледне в мислите ми.
Вдигнах поглед.
Отпред седеше мъж. На вид — на около четиридесет, може би малко повече. Лицето му бе незапомнящо се, сякаш изрязано от мокър картон: нито ярки черти, нито изражение. Но очите… Бяха странни. Мътни, не мигващи, твърде фокусирани. Той не гледаше просто лицето ми — гледаше цялата мен като предмет, който трябва да бъде внимателно изследван преди покупка. Или преди нещо по-лошо.
Отклоних поглед. Престорих се, че чета. Но чувствах как всяка секунда на това мълчаливо наблюдение бавно затяга невидима примка около мен.
Минутите се точеха като лепкави нишки. Нещо в мен — нещо древно, животно — започна да бие тревога. Погледнах го отново тайно, надявайки се да ми се стори. Да гледа през мен. Или навън. Или в телефона.
Не. Той продължаваше да гледа право в мен. И не мигаше.
Започнах да ми е студено. Издърпах ръкавите на якето си, оправих си шалчето, като че ли се покривах от него с плат.
Вътре в мен растеше мътен, лепкав смут.
