×
На четиринадесет години светът ми беше сведен до няколко основни усещания: постоянен, гризящ глад в стомаха, студът, който се просмукваше през тънките подметки на единствените ми обувки, и тежката, лепкава пелена на срама. Срамът беше най-лош. Беше по-тежък от празната раница и по-студен от зимния вятър. Живеех с баба ми в малък, схлупен апартамент в покрайнините на града, където парите бяха не просто оскъдни, а почти митично понятие. Пенсията ѝ стигаше за наема, сметките и хляб. Всичко останало беше лукс.
В училище бях развил цяла система, за да прикрия бедността си. Бях станал невидим. Сядах на последния чин, никога не вдигах ръка, освен ако не бях сигурен на сто процента в отговора, и говорех тихо. Най-голямото ми представление обаче се разиграваше по време на голямото междучасие. Когато всички отваряха кутиите си за обяд, пълни със сандвичи, плодове и понякога дори парче шоколад, аз се удрях леко по челото с длан.
— Ах, пак съм го забравил! — промърморвах уж ядосано на себе си, но достатъчно силно, за да ме чуят тези наоколо. — Мама ще ме убие.
Нямах майка. Тя беше починала, когато съм бил бебе. Баща ми беше просто сянка, име в документите, което баба произнасяше с горчивина. Но съучениците ми не знаеха това. Те просто кимаха със съчувствие или изобщо не ми обръщаха внимание, погълнати от собствения си обяд. Аз излизах на двора, пиех вода от старата чешма и се опитвах да убедя стомаха си, че водата е достатъчна. Понякога работеше. Понякога болката от глада беше толкова остра, че ми се завиваше свят.
Това продължи няколко месеца в началото на осми клас. Тогава се появи тя. Елена. Нашата нова учителка по литература. Беше различна от останалите. В очите ѝ имаше топлина, която сякаш можеше да разтопи леда в училищните коридори. Усмихваше се не само с устните си, а с цялото си лице. Косата ѝ беше с цвят на мед и винаги беше леко разрошена, сякаш току-що се беше върнала от разходка в бурен ден.
Тя ме забеляза. Не знам как. Може би е видяла през тънката ми фасада на забраванко. Може би е усетила отчаянието, което се криеше зад престореното ми безразличие. Един ден, след като за пореден път изиграх сценката със забравения обяд, тя ме спря на вратата.
— Мартин, почакай за момент — каза тя с мекия си глас.
Сърцето ми подскочи. Бях разкрит. Сега щеше да започне унижението. Разпитът. Може би дори обаждане до баба ми, което щеше да я съсипе.
Вместо това, тя просто ми подаде една малка хартиена торбичка. — Имам твърде много храна днес. Ще ми помогнеш ли?
Погледнах я недоверчиво. Вътре имаше сандвич с кашкавал и шунка и една ябълка. Ухаеше божествено. — Аз… не мога — промълвих, а срамът заплашваше да ме задуши. — Глупости — усмихна се тя. — Не е молба, а заповед от учител. Хайде, вземи го.
Взех го. Ръцете ми трепереха. Онзи ден, скрит зад физкултурния салон, ядох най-вкусния сандвич в живота си. Всяка хапка беше експлозия от вкус, но и от благодарност, която пареше в гърлото ми.
На следващия ден не казах нищо за забравен обяд. Просто стоях мълчаливо. Но тя отново ме намери. — О, виж ти, пак съм си направила твърде много. Явно очите ми са по-големи от стомаха ми.
Това се превърна в нашата малка, мълчалива рутина. Всеки ден тя намираше начин да ми даде храна, без да накърнява гордостта ми. Никога не говорехме за това. Беше нашата тайна. Заради нея започнах да обичам литературата. В часовете ѝ се чувствах видян. Тя ме караше да чета на глас, хвалеше анализите ми на стихотворения и ме насърчаваше да пиша. За пръв път в живота си почувствах, ‘че може би струвам нещо. Че не съм просто бедното момче от последния чин.
Тя беше моят фар в мрака. Единственият светъл лъч в сивото ми съществуване.
И тогава, една студена януарска сутрин, тя просто не дойде на училище. В първия час имахме заместник. И във втория. След голямото междучасие директорът влезе в стаята с каменно лице и обяви, че госпожа Елена е напуснала по лични причини и няма да се върне.
Просто така. Без сбогом. Без обяснение. Сякаш никога не я е имало.
Светлината угасна. Светът ми отново стана сив и студен. Гладът се върна, но този път беше по-различен. Не беше само в стомаха ми. Беше в душата ми. Чувствах се предаден. Изоставен. Малката надежда, която беше посяла в мен, беше изтръгната безмилостно.
Спрях да се преструвам, че си забравям обяда. Просто спрях да обядвам. Никой не забеляза.
Глава 2: Адвокатът
Десет години могат да преобърнат един живот. Моят го бяха преобърнали няколко пъти. Гневът и чувството за изоставеност, които Елена остави след себе си, се превърнаха в гориво. Обещах си, че никога повече няма да бъда гладен. Никога повече няма да бъда безпомощен. Никога повече няма да позволя на някого да ме изостави.
Учех като луд. Получих пълна стипендия за най-добрия юридически факултет в страната. Докато колегите ми ходеха по купони, аз работех. Бях сервитьор, барман, нощен пазач. Спях по четири часа на денонощие. Завърших пръв във випуска си.
Сега, на двадесет и четири години, седях в офис на двадесетия етаж на стъклена сграда в сърцето на големия град. Офисът беше моят храм. Минималистичен, с мебели от тъмно дърво и метал, с огромен прозорец, който разкриваше панорамна гледка към пулсиращия град. Въздухът ухаеше на скъпа кожа и успех. Костюмът, който носех, струваше повече, отколкото баба ми изкарваше за половин година.
Бях младши адвокат в една от най-престижните кантори в страната – „Борисов и партньори“. Работата беше моят живот. Специализирах в корпоративни сливания и придобивания – безмилостна игра с високи залози, в която аз бях добър. Бях остър, бърз, безкомпромисен. Цинизмът, който бях придобил през годините, ми служеше добре. В този свят нямаше място за сантименти. Имаше само победители и губещи. Аз бях твърдо решен да бъда победител.
Баба ми беше починала преди две години. Успях да ѝ осигуря спокойни последни дни, но така и не намерих време да седна и просто да поговоря с нея. Винаги имаше по-важен случай, по-спешна среща. Сега съжалявах за това.
Шефът ми, Борис, беше легенда. Възрастен мъж с прошарена коса и очи, които сякаш виждаха право през теб. Той ме беше взел под крилото си, виждайки в мен същата онази хищническа амбиция, която го беше извела на върха. — Имаш инстинкт, Мартин — каза ми веднъж той, докато пиехме уиски в кабинета му. — Но си твърде млад. Мислиш, че всичко е битка. Понякога най-добрият ход е да не правиш ход.
Не бях съгласен, но кимнах с уважение.
Имах и съперник. Виктор. Беше с няколко години по-голям от мен, син на богат индустриалец, и смяташе, ‘че мястото в кантората му се полага по право. Беше елегантен, чаровен с клиентите, но зад гърба им беше змия. Той виждаше в мен заплаха – момчето от нищото, което се изкачваше твърде бързо по стълбицата. Водехме тиха война, която се изразяваше в откраднати идеи, саботирани срещи и язвителни коментари в коридора.
Този ден беше напрегнат. Работех по финализирането на огромна сделка – сливане на две телекомуникационни компании. Напрежението беше осезаемо. Телефонът ми не спираше да звъни, имейлите валяха един след друг.
Около обяд секретарката ми, младо и леко уплашено момиче на име Ани, влезе в кабинета ми. — Господин Мартин, имате записан час за консултация след десет минути. Не е по корпоративното дело. Частен случай.
Намръщих се. Мразех частните случаи. Обикновено бяха разводи, делби на имоти или други битови драми, които на мен ми се струваха досадни и незначителни. — Казах ти, че не приемам такива. Прехвърли го на някой от стажантите. — Опитах, господине. Но жената настоява да се види лично с вас. Каза, че името ви е било препоръчано.
Въздъхнах раздразнено. — Добре. Как се казва?
Ани погледна в таблета си. — Името ѝ е Елена.
Светът спря да се върти. Гледката от прозореца се размаза. Шумът на града изчезна. В ушите ми забуча кръв. Елена. Не. Не можеше да бъде. Беше просто съвпадение. Често срещано име. Колко жени на име Елена имаше в този град? Хиляди. Десетки хиляди.
— Добре — казах с глас, който едва познах. — Нека влезе.
Глава 3: Призрак на прага
Десетте минути до срещата бяха най-дългите в живота ми. Станах и отидох до прозореца, но не виждах нищо. В съзнанието ми изплува образът ѝ – усмихнатото лице, медената коса, топлите очи. Образ, замръзнал във времето, идеализиран от спомена на едно гладно момче.
Защо сега? Защо тук?
Част от мен искаше да избяга. Да кажа на Ани да отмени срещата, да си измисля спешен ангажимент. Но друга част, онази, която бях погребал дълбоко в себе си, беше парализирана от любопитство и стар, забравен копнеж. Исках да знам. Трябваше да знам защо.
Върнах се зад бюрото си. Опитах се да изглеждам спокоен, невъзмутим. Адвокатът, който контролира всяка ситуация. Но ръцете ми под махагоновата повърхност бяха свити в юмруци, а ноктите се забиваха в дланите ми.
Вратата се отвори. Ани я въведе и дискретно се оттегли.
И тя влезе.
Всичките ми подготвени сценарии, всичките ми защитни стени се сринаха на прах. Това не беше сияйният спомен от моето детство. Жената пред мен беше… съсипана.
Беше остаряла с повече от десет години. Медената коса беше изгубила блясъка си, прорязана от сиви нишки и прибрана набързо в разхвърлян кок. Топлите очи бяха същите, но сега в тях се таеше умора и страх. Дълбоки бръчки браздяха челото и ъгълчетата на устните ѝ. Носеше износено палто, което някога може би е било елегантно, но сега изглеждаше твърде голямо за крехката ѝ фигура. В ръцете си стискаше стара, ожулена дамска чанта, сякаш беше спасителен пояс в бурно море.
Тя пристъпи неуверено в огромния ми кабинет, оглеждайки се с плаха почуда, сякаш е попаднала в друг свят. Не ме погледна в лицето. Очите ѝ шареха по книгите, по картините, по гледката от прозореца.
— Заповядайте, седнете — казах аз, а гласът ми прозвуча дрезгаво.
Тя трепна при звука и бавно седна на стола за клиенти, на самия ръб, готова да скочи всеки момент. Все още избягваше погледа ми.
— С какво мога да ви бъда полезен, госпожо…? — оставих изречението да увисне във въздуха.
Тя преглътна мъчително. — Аз… аз имам нужда от помощ. Финансов проблем. Много е сложно. Препоръчаха ми вашата кантора като най-добрата.
Говореше тихо, почти шепнешком. Гласът ѝ беше променен, пресипнал от тревоги, но в него все още долавях онази мекота, която помнех.
— Разбирам. Моля, разкажете ми. Всичко, което кажете тук, е поверително.
Тя си пое дълбоко дъх, събирайки смелост. Най-накрая вдигна очи и ме погледна. Замръзнах. Времето се сви. За една безкрайна секунда видях как погледът ѝ се плъзга по лицето ми, регистрирайки костюма, скъпия часовник, уверената поза. Беше погледът на непознат. Тя не ме познаваше.
И тогава, точно когато щях да отворя уста, нещо в очите ѝ се промени. Лека бръчица се появи между веждите ѝ. Тя наклони глава, сякаш се опитваше да нагласи фокуса на размазана снимка. Погледът ѝ се върна към моите очи.
Мълчанието се проточи, тежко и гъсто. Видях как в зениците ѝ се разгаря искра на объркване, последвана от неверие. Устните ѝ леко се разтвориха.
Тя беше… ужасена. И в този ужас проблесна разпознаване.
— Мартин? — прошепна тя, а името ми прозвуча като обвинение и молитва едновременно. — Малкият Мартин?
Не можех да отговоря. Бях отново онова четиринадесетгодишно момче, застанало в коридора, с протегнати ръце към сандвича, който щеше да спаси деня му. А жената, която беше моят спасител, сега седеше пред мен, сломена и уплашена, дошла да търси спасение от мен.
Светът, който бях изградил с толкова усилия, се пропукваше.
Глава 4: Историята на дълга
Тишината в кабинета беше толкова плътна, че можеше да се разреже с нож. Елена ме гледаше с широко отворени очи, в които се бореха шок, срам и нещо, което приличаше на отчаяна надежда. Аз седях като вкаменен зад бюрото си, неспособен да произнеса и дума. Маската на безкомпромисния адвокат се беше стопила, оставяйки ме оголен и уязвим.
— Не мога да повярвам… — промълви тя, по-скоро на себе си. — Ти… тук…
Тя сведе поглед към ожулената си чанта, сякаш изведнъж осъзнала пропастта между нас. Пропастта между износеното ѝ палто и моя костюм по поръчка. Между нейния страх и моята привидна сила. Срамът, който изпитах като дете, сега се отразяваше в нейните очи, увеличен стократно.
— Елена — казах най-накрая, а името ѝ заседна в гърлото ми. — Какво се е случило?
Тя вдигна поглед, в очите ѝ блестяха сълзи. — О, Мартин… Толкова съжалявам. Не трябваше да идвам. Ако знаех, че си ти…
— Няма значение кой съм аз — прекъснах я аз, макар че това беше най-голямата лъжа. Имаше значение. Имаше огромно значение. — Вие сте тук, защото имате нужда от помощ. Разкажете ми.
Отне ѝ няколко минути да се съвземе. Тя разказа историята си на пресекулки, с дълги паузи, в които се бореше за въздух. Беше история за разбити мечти, лоши решения и бавно пропадане.
Съпругът ѝ, Стефан, когото смътно си спомнях като висок, мълчалив мъж, който понякога я чакаше след училище, винаги е имал грандиозни бизнес планове. Планове, които никога не се осъществяваха. След като напуснали нашия малък град, те се преместили няколко пъти, преследвайки поредната „сигурна“ възможност. Всяка от тях завършвала с провал и по-големи дългове. Елена работела на няколко места – като учителка, докато можела, после като продавачка, като чистачка – само за да поддържа главите им над водата.
Преди около година Стефан се прибрал у дома триумфиращ. Бил намерил инвеститор за най-новия си проект – внос на някакви екзотични строителни материали. Имало само една уловка. Трябвало му обезпечение за голям заем. И той убедил Елена да ипотекират единственото, което им беше останало – апартамента, в който живееха, наследство от нейните родители.
— Той се кълнеше, Мартин — шепнеше тя, а сълзите вече се стичаха по бузите ѝ. — Кълнеше се, че всичко е уредено, че до шест месеца ще върнем заема и ще бъдем богати. Аз му повярвах. Бях толкова уморена от борбата, че исках да му повярвам.
Заемът бил отпуснат от небанкова финансова институция, наречена „Златен Век“. Условията били жестоки, лихвите – астрономически, скрити в дребния шрифт на десетки страници договор. Стефан подписал всичко, без да чете.
И разбира се, проектът се провалил. Стоката така и не пристигнала. „Инвеститорът“ изчезнал. А Стефан, изправен пред последствията от поредния си провал, направил това, което правел най-добре. Преди три месеца просто изчезнал. Оставил бележка, че отива да „оправи нещата“ и оттогава нямало и следа от него.
Сега „Златен Век“ си искаха парите. С всички наказателни лихви сумата била нараснала до невъзможни размери. Искаха си апартамента. Процедурата по отнемане на имота вече била задействана. Елена и дъщеря ѝ, Лия, която беше студентка, щели да останат на улицата до няколко седмици.
— Опитах всичко — завърши тя, гласът ѝ беше празен. — Говорих с тях, молих ги за разсрочване. Те просто се смееха. Казаха, че договорът е железен. Отидох при други адвокати. Никой не иска да се занимава. Казват, че е загубена кауза. Някой спомена, че вашата кантора е последната ми надежда. Че вие се справяте с невъзможни неща.
Тя млъкна, изтощена. Подадох ѝ чаша вода. Ръцете ѝ трепереха толкова силно, че трябваше да ѝ помогна да я задържи.
В главата ми беше хаос. Професионалният ми инстинкт крещеше „Бягай!“. Това беше случай-самоубийство. Хищническа компания срещу отчаян длъжник. Договор, който вероятно беше законово непробиваем, макар и морално укорим. Загуба на време и ресурси.
Но пред мен не седеше просто „клиент“. Седеше Елена. Жената, която ми даваше сандвичи, когато умирах от глад. Жената, чието внезапно изчезване беше първото голямо предателство в живота ми.
Дълг. Думата отекна в съзнанието ми. Аз ѝ дължах. Не пари. Нещо много повече.
— Оставете документите при мен — казах с твърд глас, който изненада и самия мен. — Ще поема случая.
Тя ме погледна невярващо. — Но… хонорарът… Аз нямам… — Няма да има хонорар — отсякох аз. — Считайте го за изплащане на стар дълг.
За пръв път откак беше влязла, в очите ѝ проблесна нещо различно от страх. Беше облекчение, толкова дълбоко и всепоглъщащо, че тя просто се разрида. Безмълвно, с треперещи рамене, тя плачеше за изгубените години, за предателството, за унижението.
А аз стоях и я гледах, осъзнавайки, че току-що бях прекрачил граница. Бях се отказал от цинизма си и бях стъпил в опасни води, водѐн от призрак от миналото. Битката, която ме очакваше, нямаше да е просто професионална. Беше лична.
Глава 5: Началото на разследването
След като Елена си тръгна, оставяйки след себе си купчина документи и едва доловимия аромат на дъжд и отчаяние, аз останах дълго време неподвижен. Гледката към града вече не ми изглеждаше като символ на моя успех, а като лабиринт от стъкло и стомана, пълен с хищници като тези от „Златен Век“.
Разгърнах договора. Беше точно такъв, какъвто очаквах. Дяволски умен. Всяка клауза беше формулирана така, че да изглежда стандартна, но заедно създаваха перфектен капан. Лихвите бяха плаващи и обвързани с неясни пазарни индекси, таксите за забавяне растяха експоненциално, а условията за предсрочно отнемане на обезпечението бяха брутални. Беше дело на много добри и много скъпи адвокати.
Първата ми задача беше да проуча самата компания. „Златен Век“. Име, което звучеше едновременно солидно и подигравателно. Прекарах следващите няколко часа в ровене из търговски регистри, финансови отчети и медийни публикации. Картината, която се разкри, беше мътна и притеснителна.
Компанията беше регистрирана на името на няколко офшорни фирми с неясна собственост. Официалният управител беше лице с десетки други фирми на свое име – класическо „професионално“ подставено лице. Въпреки това, „Златен Век“ действаше агресивно на пазара за бързи кредити, като често се споменаваше в онлайн форуми за некоректни практики, но никога не беше осъждана. Имаха армия от адвокати, които смазваха всеки опит за съпротива.
Но едно име продължаваше да изскача в сенчестите ъгли на интернет, в анонимни коментари и изтрити статии. Камен. Само това. Едно име, прошепнато със страх и омраза. Описваха го като безмилостен бизнесмен, който стои зад десетки подобни „законни“ схеми. Човек, който се наслаждава на разрухата, която оставя след себе си. Човек без лице и без официална връзка с компаниите си, но чиято воля беше закон.
Знаех, че трябва да бъда внимателен. Това не беше обикновен корпоративен спор.
В края на работния ден се засякох с Виктор в коридора. Той ме изгледа с обичайната си смесица от презрение и любопитство. — Цял ден си се затворил като отшелник, Мартин. Да не би най-накрая големият случай с телекомите да те е пречупил? — Просто работя, Виктор. Нещо, което ти препоръчвам да опиташ понякога — отвърнах аз, без да спирам. — Чух, че си поел някакъв жалък частен случай. Някаква вдовица, напът да загуби апартамента си? — подхвърли той с насмешка. — Не знаех, че кантората ни е паднала до нивото на социална служба. Борис знае ли за благотворителната ти дейност?
Спрях и се обърнах към него. — Откъде знаеш за това? Той се усмихна самодоволно. — Ани е сладко момиче, но не може да пази тайни. Особено когато я поканиш на кафе. Внимавай, Мартин. Такива случаи са емоционална клопка. Изцеждат те и не носят нищо. Освен това, чувал съм за тези от „Златен Век“. Не са хора, с които искаш да се занимаваш. Имат връзки. Навсякъде.
Думите му бяха уж приятелски съвет, но в очите му видях злорадо очакване. Той се надяваше да се проваля.
— Благодаря за загрижеността, Виктор. Ще се справя — казах аз и продължих по пътя си, но предупреждението му остана да виси във въздуха. „Имат връзки. Навсякъде.“ Дали това включваше и нашата кантора? Дали Виктор знаеше повече, отколкото показваше?
Реших, че трябва да говоря с Елена отново. Трябваше да я предупредя. Трябваше да разбера повече за съпруга ѝ, Стефан. Неговото изчезване беше твърде удобно.
На следващия ден, в обедната почивка, отидох до адреса, който беше оставила. Беше стар жилищен блок в един от онези квартали, които някога са били престижни, а сега бавно западаха. Намерих апартамента на третия етаж. Вратата беше стара, с олющена боя. Поколебах се за момент, после натиснах звънеца.
Глава 6: Проблясък от живота на Елена
Вратата отвори младо момиче, на не повече от деветнадесет-двадесет години. Имаше същата медена коса като Елена, но очите ѝ бяха различни. Тъмни, почти черни, и пълни с войнствено недоверие. Тя ме изгледа от глава до пети, без да скрива неодобрението си към скъпия ми костюм. — Да? — попита тя рязко. — Търся госпожа Елена. Аз съм Мартин, нейният адвокат. При думата „адвокат“ изражението ѝ стана още по-мрачно. — Мама не е тук. На работа е.
— Разбирам. Вие трябва да сте Лия — казах аз, опитвайки се да звуча дружелюбно. — А вие трябва да сте поредният, който ще ни каже, че нищо не може да се направи — отвърна тя с хаплив сарказъм. — Всъщност, аз съм тук, за да кажа точно обратното.
Това я изненада. Тя ме изгледа за миг, след което въздъхна и отстъпи от вратата. — Влизайте. Но имате пет минути. Уча за изпит.
Апартаментът беше малък, но чист и подреден. Мебелите бяха стари, но запазени. По стените имаше рафтове, отрупани с книги, а на една масичка до прозореца имаше снимки в рамки. На една от тях видях по-млада Елена, усмихната и щастлива, прегърнала малко момиченце с панделка в косата. Елена от моите спомени.
— Майка ви разказа ли ви, че се познаваме? — попитах аз, докато тя стоеше със скръстени ръце, облегната на касата на вратата. — Каза нещо такова. Че сте били неин ученик. Че ви е… помагала. — Тя произнесе последната дума с лека насмешка, сякаш не вярваше, че някой някога е помагал на някого безкористно. — И сега вие ще ѝ върнете услугата. Като в приказките.
— Нещо такова — съгласих се аз, игнорирайки сарказма ѝ. — Лия, трябва да знам повече за баща ти. Кога го видя за последен път? Държеше ли се странно преди да изчезне?
Тя сви рамене. Гневът в очите ѝ беше смесен с болка. — Баща ми винаги се е държал странно. Винаги говореше за „големия удар“, който ще ни оправи живота. В последните седмици беше по-зле. Беше нервен, скачаше при всеки звън на телефона. Провеждаше разговори шепнешком в другата стая.
— Спомняш ли си имена? Нещо конкретно? Тя се замисли, намръщена. — Не. Но веднъж го чух да крещи по телефона. Каза нещо от рода на: „Не можеш да ми го причиниш, Камен! Не и след всичко!“.
Камен. Името падна като камък в тиха вода. Значи връзката беше директна. Стефан е познавал мистериозния кукловод. — Сигурна ли си, че е казал „Камен“? — Абсолютно. Помня го, защото е странно име.
Това променяше всичко. Заемът не е бил случаен. Бил е личен. — Лия, това е много важно. Има ли някакви негови документи, бележници, нещо, което може да ни помогне? Тя поклати глава. — Той взе всичко със себе си. Или почти всичко. Остави само… — тя млъкна и погледна към един стар скрин в ъгъла. — Остави само старата си кутия със спомени. Неща отпреди да се родя. Мама искаше да я изхвърли, но аз не ѝ дадох.
Сърцето ми подскочи. — Може ли да я видя?
Тя се поколеба, след което отиде до скрина и извади малка дървена кутия. Подаде ми я. Вътре имаше стари, пожълтели снимки, няколко войнишки медала, изрезки от вестници. Нищо интересно на пръв поглед. Но на дъното, под всичко останало, имаше малък, кожен бележник.
Отворих го. Вътре, с избледняло мастило, бяха записани имена, дати и суми. Беше някакъв вид счетоводство, но неразбираемо. И тогава, на една от страниците, видях две имена, написани едно до друго: „Стефан и Камен“. А под тях – името на фирма: „Строителна Зора ООД“. И дата. Отпреди повече от петнадесет години.
Преди да успея да реагирам, телефонът ми иззвъня. Беше номерът на кантората. — Мартин, къде си? — беше разтревоженият глас на Борис. — Клиентите от телекома са тук. Чакат те. Погледнах часовника си. Бях закъснял с половин час. — Идвам веднага.
Прибрах бележника в джоба на сакото си. — Трябва да взема това — казах на Лия. — Може да е ключът към всичко. Тя само кимна, все още гледайки ме с недоверие, но в очите ѝ вече имаше и искрица надежда.
Когато се върнах в подземния паркинг на моята сграда, ме чакаше изненада. И четирите гуми на колата ми бяха нарязани. А на предното стъкло, под чистачката, имаше малка бележка, написана с печатни букви върху евтина хартия.
„ОСТАВИ ТОВА.“
Предупреждението на Виктор вече не звучеше като злорада забележка. Звучеше като пророчество. Бях разровил нещо, което е трябвало да остане заровено. И сега някой искаше да се увери, че ще спра.
Глава 7: Истинската причина
Заплахата ме разтърси, но не ме уплаши. Напротив. Тя беше доказателство, че съм на прав път. Някой се страхуваше от това, което мога да открия в малкия кожен бележник.
Прекарах нощта в кабинета си, анализирайки информацията. „Строителна Зора ООД“ беше фирма, закрита преди много години. Официално – поради фалит. Но когато се разрових по-дълбоко, използвайки платени бази данни, до които кантората имаше достъп, открих нещо друго. Фирмата е била обект на разследване за финансови измами, но делото е било прекратено поради „липса на доказателства“. Малко след това Стефан и Елена са напуснали родния си град.
Всичко започваше да се навързва.
На следващата сутрин извиках Елена в кантората. Когато ѝ разказах за нарязаните гуми и бележката, тя пребледня. — О, Боже мой… Мартин, моля те, остави го. Не си струва. Не искам да пострадаш заради мен. — Твърде късно е за това, Елена — казах аз, гледайки я право в очите. — Те вече знаят, че ровя. Единственият начин да се защитим, е да продължим напред. Трябва да ми кажеш истината. Цялата истина. Защо напуснахте града преди толкова години? Не е било просто заради поредния провал на Стефан, нали?
Тя сведе поглед. Ръцете ѝ, сключени в скута, трепереха. — Не — прошепна тя. — Свързано е с Камен и тази фирма, „Строителна Зора“, нали?
Тя кимна, без да вдига очи. — Стефан и Камен бяха партньори. В началото всичко беше наред. Имаха малка строителна фирма. Но Камен беше… алчен. Искаше повече, по-бързо. Започна да прави неща… незаконни неща. Използваше по-евтини материали, наемаше работници без договори, фалшифицираше документи. Стефан знаеше, но се страхуваше от него. Камен имаше харизма, но и тъмна страна. Можеше да бъде много убедителен… и много плашещ.
Тя си пое дъх, сякаш думите я боляха физически. — Един ден един от обектите им се срути. За щастие нямаше жертви, но имаше разследване. Камен успя да прехвърли цялата вина върху Стефан. Подправи подписи, унищожи доказателства. Убеди Стефан, че ако не поеме вината и не изчезнат, ще отидат и двамата в затвора за дълго. Каза му, че ще се погрижи за него, ще му даде пари да започне наново някъде другаде.
— И Стефан се е съгласил? — Беше уплашен до смърт. Аз също. Имахме малка дъщеря. Една нощ Камен дойде вкъщи. Каза ни да си събираме багажа и да се махаме до сутринта. Даде на Стефан една пачка пари и каза, че това е всичко, което ще получи. Заплаши ни, че ако някога проговорим, ще ни намери и ще съжаляваме.
Слушах я и гняв кипеше в мен. Гняв към Камен, към Стефан, към несправедливостта на всичко това. — И вие просто си тръгнахте? Оставихте всичко? Тя най-накрая вдигна очи към мен. В тях имаше безкрайна мъка. — Трябваше да напусна работата си. Училището. Учениците си. — Гласът ѝ трепна. — Трябваше да те оставя, Мартин. Всеки ден оттогава си мисля за това. За онова гладно, сериозно момче на последния чин. Чудех се какво е станало с теб. Да се наложи да си тръгна така… беше най-трудното нещо в живота ми.
И тогава разбрах. Тя не ме беше изоставила. Била е принудена да избяга. Била е жертва, точно както и аз. През всичките тези години я бях обвинявал, бях подхранвал гнева си към нея, а тя е носила своя собствен товар от вина и съжаление.
Стената от цинизъм, която бях градил около сърцето си в продължение на десетилетие, се разпадна напълно.
— Заемът… — промълвих аз, свързвайки последните парчета от пъзела. — Заемът не е бил отмъщение само към Стефан. Бил е начин Камен да се увери, че ще ви довърши. Да ви вземе и последното нещо, което имате. — Той е чудовище — прошепна Елена.
— Да — съгласих се аз. — Но всяко чудовище има слабо място. И ние ще го намерим.
В този момент вече не бях просто адвокат, който помага на бившата си учителка. Бях се превърнал в оръжие. Оръжие, изковано от глада и гнева на едно изоставено момче, и сега насочено към човека, който беше причинил всичко това. Войната беше обявена.
Глава 8: Ходът на съперника
Новината за моята малка война с „Златен Век“ се разпространи из кантората като горски пожар, подхранвана от злорадството на Виктор. Той видя в моя „про боно“ случай перфектната възможност да ме атакува. Докато аз бях зает с ровене в мръсното минало на Камен, той започна систематично да подкопава позицията ми по големия случай със сливането на телекомите.
Започна с дребни неща. „Изгубени“ съобщения, „забравени“ срещи. След това премина към по-сериозни саботажи. По време на ключова среща с opposing counsel (адвокатите на другата страна), той уж неволно изпусна информация, която беше строго поверителна, давайки им неочаквано предимство.
Борис ме извика в кабинета си. Изглеждаше уморен. — Какво става, Мартин? Губим позиции. Другата страна изведнъж знае всеки наш ход. — Виктор е — казах аз без заобикалки. — Той им изнася информация. Борис въздъхна и потърка слепоочията си. — Знам. Но не мога да го докажа. А неговият баща е важен клиент. Ръцете ми са вързани. Мартин, трябва да се съсредоточиш. Тази сделка е важна за кантората. Не можеш да си позволиш да я провалиш заради… лично кръстоносно начинание.
— Не е просто това, Борис. Има връзка. Човекът, който стои зад компанията, която съди клиентката ми, е същият, който има интереси и в другата телекомуникационна компания. Казва се Камен. Борис ме погледна остро. — Камен? Сигурен ли си? — Абсолютно. Шефът ми се облегна назад в стола си, а лицето му стана сериозно. — Тогава си в по-голяма беда, отколкото си мислиш. Този човек е опасен. И е много, много богат. Той не играе по правилата. — Знам. Гумите на колата ми го потвърдиха. — Мартин, послушай ме. Остави случая с жената. Спаси сделката. Това е битка, която не можеш да спечелиш. — Не мога — поклатих глава аз. — Дължа ѝ го. Борис ме гледа дълго, след което кимна бавно. — Упорит си. Точно като мен на младини. Това или ще те направи велик, или ще те унищожи. Добре. Прави каквото трябва. Но бъди умен. Не го атакувай фронтално. Намери слабото му място. И се пази от Виктор. Той е по-опасен, отколкото изглежда.
Излязох от кабинета му с тежко сърце. Бях изправен пред морална дилема. Кариерата ми, всичко, за което се бях борил, беше на карта. Но образът на уплашените очи на Елена не ми даваше мира. Не можех да се откажа.
Реших, че ми трябва помощ. Официалните канали бяха безполезни срещу човек като Камен. Трябваше ми някой, който може да работи в сенките. Свързах се с бивш полицай, който сега работеше като частен детектив. Казваше се Димитър – нисък, набит мъж с уморени очи, които обаче не пропускаха нищо.
Срещнахме се в едно невзрачно кафене. Показах му бележника и му разказах всичко, което знаех. — Камен, а? — каза Димитър, докато разглеждаше бележника. — Тежко име. Чувал съм го. Легенда в ъндърграунда. Никой не го е виждал, но всички знаят, че дърпа конците. Ще бъде трудно. И скъпо. — Парите не са проблем — казах аз. — Искам да знаеш всичко за него. И най-вече, искам да намериш Стефан, съпруга на Елена. Той е липсващото парче.
Димитър кимна. — Ще направя каквото мога. Но и ти се пази, хлапе. Настъпил си звяра по опашката.
Глава 9: Скритата връзка
Дните се превърнаха в трескава надпревара с времето. През деня водех битка на два фронта в кантората – опитвах се да спася сделката с телекомите от саботажите на Виктор, докато тайно работех по случая на Елена. Нощите прекарвах в кабинета си, анализирайки всяка частица информация, която Димитър ми изпращаше.
Детективът беше добър. Много добър. Малко по малко, той започна да сглобява пъзела на живота на Камен. Беше започнал от нищото, точно като мен. Но докато аз бях избрал закона, той беше избрал беззаконието. Беше изградил империя, основана на страх, изнудване и перфектно легализирани измами. Беше майстор на това да остава в сянка, докато подставените му лица вършеха мръсната работа.
И тогава дойде пробивът. Димитър откри връзката, която търсехме. Стефан и Камен не са били просто партньори. Били са братовчеди.
Това разкритие хвърли съвсем нова светлина върху всичко. Предателството на Камен не е било просто бизнес. Било е семейна вендета. Димитър успя да намери стари съседи от родния им град, които разказаха историята. Семейството на Камен е било бедно, докато семейството на Стефан (и Елена) е било по-заможно. Камен винаги е завиждал на братовчед си. Завиждал му е за парите, за хубавата къща, за красивата му съпруга Елена.
Партньорството им е било опит на Камен да се докопа до техния свят. А когато е видял възможност, той не просто е откраднал бизнеса. Той е унищожил братовчед си от чиста, неподправена злоба. Изгонил го е от града, отнел му е името и достойнството.
А сега, години по-късно, когато е разбрал, че Стефан е взел заем, той е видял перфектната възможност да довърши отмъщението си. Да им отнеме и последното нещо, което им е останало – дома на Елена, символ на света, до който Камен никога не е принадлежал.
Обадих се на Елена и ѝ казах. Тя мълча дълго време. — Винаги съм усещала, че има нещо повече — каза тя накрая с празен глас. — Начинът, по който Камен гледаше Стефан… и мен. Имаше нещо хищническо в погледа му. Значи всичко това… целият ни съсипан живот… е било заради стара семейна завист? — Изглежда така — потвърдих аз.
Това правеше Камен още по-опасен. Той не беше воден от логика, а от емоция. От дълбоко вкоренена омраза.
Новината обаче ми даде и предимство. Сега знаех мотива му. Знаех, че това е лично. А когато нещата са лични, хората правят грешки. Трябваше само да го притисна достатъчно силно, за да направи своята.
Глава 10: Улики за изневяра
Докато разследването на миналото на Камен напредваше, Димитър работеше и по другата задача – да намери Стефан. Оказа се по-трудно от очакваното. Съпругът на Елена сякаш се беше изпарил. Нямаше следи от кредитни карти, нямаше телефонни разговори, нямаше нищо.
— Този твоят човек или е много умен, или е мъртъв — каза ми Димитър по телефона. — Не вярвам да е мъртъв — отвърнах аз. — Камен би искал той да е жив, за да види как губи всичко. Продължавай да търсиш.
И Димитър продължи. Той започна да рови в последните месеци на Стефан преди изчезването му. Разговаря със съседи, с бивши колеги, с всеки, който го е познавал. И откри нещо, което никой не беше подозирал.
Стефан е водел двойствен живот.
Оказа се, че от около година е имал любовница. Млада жена, която работела в бар в друг квартал. Димитър я намери. Жената беше уплашена, но след като детективът я убеди, че не я търсим за нищо лошо, тя проговори.
Разказа, че Стефан се е представял с друго име. Казал ѝ, че е търговски пътник, вдовец. Обещавал ѝ е, че ще се оженят, че ще заминат да живеят на морето. В последните седмици бил много нервен. Говорел, че очаква голяма сума пари и че след това всичко ще се нареди. В деня, в който изчезнал, ѝ се обадил за последно. Казал ѝ, че нещата са се объркали ужасно и че трябва да се скрие за известно време. Обещал да се свърже с нея, когато е безопасно. Но така и не го направил.
Тази новина беше съкрушителна. Трябваше да я съобщя на Елена и Лия. Отидох в апартамента им вечерта. Когато им разказах, реакцията им беше коренно различна.
Елена сякаш се сви в себе си. Лицето ѝ стана безизразно. Тя просто седеше и гледаше в една точка, сякаш новината за изневярата беше просто още една капка в препълнената чаша на нейното страдание. Беше твърде уморена, за да изпитва гняв.
Но Лия избухна. — Знаех си! — извика тя, а сълзи на ярост бликнаха от очите ѝ. — Знаех си, че е лъжец и страхливец! През цялото време ни е мамил! Изостави ни заради някаква… някаква барманка! Мразя го!
Тя избяга в стаята си и затръшна вратата. Елена не помръдна. — Винаги съм го знаела, някъде дълбоко в себе си — прошепна тя. — От години не бяхме истински съпруг и съпруга. Бяхме просто двама души, които живеят под един покрив, свързани от навика и от дъщеря ни. Може би… може би така е по-добре. Сега поне знам, че не трябва д
