×
— Това… на мен ли го каза сега? — попита Луи с глас, нисък, но напрегнат.
Клара го погледна право в очите за първи път тази вечер. Очите ѝ вече не бяха уморени. Бяха ясни. Решителни. Спокойни, но пълни със сила, която не можеше да се пренебрегне.
— Да, на теб. На теб, Луи. На мъжа, който си мисли, че щом носи пари вкъщи, може да тъпче достойнството на човека до себе си. Който ме вижда само като домакиня, част от техниката в тази къща. Който се подиграва с мен пред приятелите си, но забравя колко години бях до него, когато той самият не вярваше в себе си.
Сред гостите се чу приглушен шепот. Някои сведоха поглед, други се размърдаха неловко. Никой вече не се смееше.
Луи присви очи:
— Какво, по дяволите, се опитваш да направиш?! Пред приятелите ни?!
Клара се усмихна. Но не беше усмивка на радост. Беше спокойна, прощална.
— Точно така. Пред твоите приятели. Моите не са тук. Ти направи така, че да се отдалеча от всички — от семейството, от старите ми приятелки, от хората, които ме обичаха такава, каквато съм. И аз мълчах. Мълчах твърде дълго.
Тя свали престилката и я постави внимателно на масата. С уверени крачки се изправи в центъра на стаята. Изправи рамене. Красива, елегантна, неподвластна. Вече не трепереше.
— Знаете ли кое е най-странното? — обърна се тя към присъстващите. — Когато една жена търпи, тя е „отдадена“. Когато страда в мълчание — тя е „силна“. Но когато каже „ДОСТА“, изведнъж става „истеричка“, „лудата“, „неблагодарната“.
Луи скочи от мястото си:
— Да не си пила?! Какво ти става?!
— Не, Луи. Не съм пила. Ти си този, който се е опиянил от собственото си его. Забрави, че аз съм човек. Че имам мечти. Че работих за този моден бранд, който ти осмиваш. И познай какво? Миналия месец получих покана да представя колекцията си в Милано. Но не казах на никого. Знаеш ли защо? Защото знаех, че ще кажеш, че е „глупост“. Че „не носи пари“.
Всички в стаята онемяха. Луи поклати глава:
— Ти… не си в ред…
— Не, Луи. Най-накрая съм в съзнание. След години сън, в който се надявах, че ще се промениш. Че ще ме уважаваш. Че ще разбереш какво значи истинско партньорство. Но вече е ясно: това няма да се случи.
Клара погледна часовника на стената. После — Луи:
— Тази вечер ще ги забавляваш сам. Аз си тръгвам. Не знам дали за час, ден или завинаги. Но повече няма да стоя тук, за да бъда аксесоар към твоя живот. Повече няма да търпя да бъда унижавана в дом, който сме изградили заедно.
Гостите я гледаха в мълчание. Някои жени се просълзиха. Един възрастен мъж леко наклони глава — в знак на одобрение. Напрежението бе осезаемо.
Луи протегна ръка:
— Ти… къде си мислиш, че отиваш така?
— Където поискам. За първи път от години. А ти? Ти остани тук — в царството си от евтини шеги и огледала, които ти казват само това, което искаш да чуеш.
Клара взе палтото си. Сложи чантата на рамото, обу обувките си и се запъти към вратата. Спря за миг.
— И да знаеш нещо, Луи. Когато една тиха жена започне да говори… вече няма какво да се спасява.
Вратата се затвори зад нея с мек, решителен звук. Навън снегът продължаваше да вали. Но в душата на Клара — дългата зима най-накрая приключи.
