Нoвaтa ни cъceдкa ce oпитa дa cъблaзни cъпругa ми … ?

Животът ни течеше като спокойна, пълноводна река. Поне така изглеждаше отстрани, а аз се бях постарала илюзията да е безупречна. На петдесет и две, с двадесет и осем години брак зад гърба си, бях овладяла до съвършенство изкуството да поддържам фасадата на щастливото семейство. Къщата ни, сгушена в един от онези тихи, зелени квартали, където тревата винаги е окосена, а оградите са символични, беше моята сцена. Всяка саксия с мушкато на перваза, всяка прясно изпечена ябълкова пита в неделя следобед, всяка усмивка, с която поздравявах съседите, беше част от добре режисиран спектакъл.

Съпругът ми, Борис, беше идеалният партньор в тази постановка. На петдесет и пет, с прошарена коса, която му придаваше вид на мъдрец, и с банкова сметка, която му позволяваше да играе ролята на щедър патриарх, той беше стълбът на нашата малка вселена. Управляваше голям инвестиционен фонд и думата „доход“ беше твърде скромна, за да опише финансовия поток, който се вливаше в дома ни. Бяхме отгледали син, бяхме изплатили ипотеката на този дом преди години и сега трябваше да се наслаждаваме на златните години, които бяхме заслужили с труд и взаимни компромиси.

Но спокойните води крият най-опасните течения. А нашата буря пристигна в лицето на млада жена, която се нанесе в къщата вдясно от нас. Къщата на стария полковник, който почина миналата зима. Очаквахме да се нанесат млада двойка с деца, които да оживят улицата. Вместо това пристигна тя. Лилия.

Новината за нея се разнесе като горски пожар из квартала, подхранвана от клюките на съседката отсреща, Катя, която имаше способността да знае всичко за всеки. Лилия била на двадесет и пет. Току-що се била развела с мъж, почти три пъти по-възрастен от нея. И не просто се беше развела, а беше успяла да спечели в съда къщата му – същата тази къща, която сега делеше ограда с нашата. Историята звучеше като сценарий на сапунен сериал. Млада, красива жена, омъжила се за богат възрастен мъж, а след това го оставила без пукната пара. Или поне без къщата му.

Видях я за първи път в деня, в който се нанасяше. Стоях до прозореца в кухнята, преструвайки се, че поливам орхидеите си. Тя слезе от лъскав черен джип, който изглеждаше нелепо голям за нея. Беше облечена в къси панталонки и тесен потник, които не оставяха много на въображението. Движеше се с ленива, котешка грация, сякаш целият свят й принадлежеше. Когато се обърна и погледна към нашата къща, за миг срещнах погледа й. В него нямаше нищо – нито любопитство, нито дружелюбност. Само студена, пресметлива оценка. Сякаш оглеждаше стока. В този момент стомахът ми се сви на топка.

Борис я видя по-късно същия ден, когато се прибра от работа. Аз бях в градината, подрязвайки розите. Лилия беше излязла на верандата си, уж за да изпуши цигара. Беше се преоблякла в дълга, ефирна рокля, която обаче при всяко движение на вятъра залепваше за тялото й.

„Добър вечер,“ каза тя с глас, който беше едновременно сладък и дрезгав. „Аз съм Лилия, новата ви съседка.“

Борис, който тъкмо излизаше от колата си, спря и се усмихна. Онази негова широка, обезоръжаваща усмивка, която използваше на бизнес срещи. „Борис. А това е съпругата ми, Елена. Добре дошли в квартала.“

Аз само кимнах от разстояние. Не можех да се накарам да изрека и дума.

„Надявам се да не ви притеснявам,“ продължи Лилия, като направи крачка към оградата. „Все още се ориентирам. Всичко е толкова ново за мен.“ Тя въздъхна театрално. „След всичко, което преживях…“

И така започна. В началото беше почти незабележимо. Случайни срещи до оградата. Молба да й помогне да вдигне тежък кашон. Въпроси за добър водопроводчик или електротехник. Борис, винаги любезен, винаги готов да помогне, откликваше с готовност. „Горкото момиче,“ казваше ми вечер. „Сама се справя с всичко. Сигурно й е много трудно.“

Аз мълчах. Виждах как очите й пробягват по скъпия му часовник. Виждах как „случайно“ докосва ръката му, когато той й подаваше някакъв инструмент. Виждах начина, по който се обличаше, когато знаеше, че той ще е в двора – винаги нещо прекалено разголено, прекалено предизвикателно за косене на трева или поливане на цветя.

Тя беше хищник. А моят съпруг, моят умен, преуспял, зрял съпруг, беше плячката. И най-лошото беше, че той или не го осъзнаваше, или, което беше още по-страшно, му харесваше. Вниманието на тази млада, жизнена жена галеше егото му. Виждах го в начина, по който се изпъваше, когато говореше с нея, в леката усмивка, която оставаше на лицето му, след като тя се прибереше.

Спокойната река на нашия живот вече не беше спокойна. Под повърхността се надигаха водовъртежи, които заплашваха да повлекат всичко със себе си. И аз знаех, че ако не направя нещо, тази буря щеше да разруши всичко, което бях градила с години. Фасадата започваше да се пропуква.

Глава 2: Първи пукнатини

Ескалацията, когато дойде, беше бърза и безсрамна. Беше сряда вечер. Аз бях на месечната сбирка на моя литературен клуб – сбирка, която никога не пропусках. Обсъждахме последната книга, пиехме вино и за момент бях забравила за заплахата, която живееше от другата страна на оградата. Прибрах се малко преди десет. Къщата беше тиха. Борис седеше в хола, гледаше новини, но видях, че не внимава. Беше разсеян, леко напрегнат.

„Как мина?“ попитах, докато си наливах чаша вода.

„Добре,“ отговори той твърде бързо. „Знаеш, както обикновено.“

Нещо в тона му ме накара да спра. Погледнах го внимателно. „Случило ли се е нещо?“

Той се поколеба за миг, после въздъхна. „А, нищо особено. Съседката имаше проблем.“

Стомахът ми отново се сви. „Какъв проблем?“

„Обади ми се преди около час. Паникьосана. Оказа се, че някаква тръба в мазето й се е спукала. Наводнявало се. Не знаела към кого да се обърне.“

Представих си я – паникьосана, но със сигурност облечена в нещо прозрачно и дантелено. „И ти какво направи?“ опитвах се гласът ми да звучи спокойно.

„Отидох да видя. Спрях централния кран. Не беше голяма работа, но тя беше много разстроена. Дадох й номера на нашия водопроводчик. Ще й се обади утре сутрин.“

Той разказваше историята така, сякаш описваше скучен ден в офиса. Но аз го познавах. Познавах всяка негова интонация, всяко трепване на устните му. Той беше притеснен. И не защото е помагал на съседка в беда. А защото криеше нещо.

„Колко време остана там?“

Той ме погледна, леко раздразнен. „Елена, какво е това, разпит ли? Около двадесет минути, може би половин час. Колкото да спра водата и да я успокоя. Жената беше в истерия.“

Легнах си онази нощ с ледено усещане в гърдите. Не вярвах и на дума. Не вярвах в спуканата тръба. Не вярвах в истерията. Всичко беше прекалено удобно, прекалено нагласено. Тя е знаела, че съм навън. Знаела е, че той е сам.

На следващия ден, докато Борис беше на работа, не се сдържах. Отидох до оградата в задната част на двора, където беше прозорецът на мазето й. Беше леко открехнат. Наведох се, уж да отскубна някой плевел, и надникнах вътре. Мазето беше сухо като барут. Нямаше и следа от наводнение. Нямаше дори влажно петно по циментовия под.

В този момент гневът измести страха. Бясна, студена ярост се надигна в мен. Тя не просто флиртуваше. Тя водеше целенасочена атака. А съпругът ми, моят Борис, беше или глупак, или съучастник.

През уикенда синът ни Мартин се прибра от университета. Той учеше право в друг град и го виждахме веднъж на няколко седмици. Мартин беше наблюдателен и умен, понякога твърде умен за собственото си добро. Още на вечеря усети напрежението между нас.

„Добре ли сте?“ попита той, докато си сипваше от салатата. „Изглеждате ми… странни.“

„Всичко е наред, сине,“ отговори Борис с пресилена бодрост. „Просто сме уморени от работната седмица.“

Аз не казах нищо. На следващия ден, докато баща му беше излязъл да играе голф с приятели, Мартин дойде при мен в кухнята.

„Мамо, какво става? И не ми казвай, че нищо. Усещам го. С татко почти не си говорите.“

Въздъхнах. Не исках да го товаря с нашите проблеми. Той си имаше своите изпити, своя живот. Но в очите му видях искрена загриженост. Разказах му. Не всичко, разбира се. Не за лъжата със спуканата тръба. Просто за новата съседка, за флиртовете, за моето притеснение.

Мартин слушаше внимателно, без да ме прекъсва. Когато свърших, той се замисли за момент. „Видях я вчера, като пристигнах,“ каза той. „Поливаше цветя по една нощница, която приличаше повече на бельо. Погледна ме по един… хищнически начин. Не ми хареса.“

Думите му бяха балсам за душата ми. Не си въобразявах. Не бях луда.

По-късно следобед видях Мартин да говори с Лилия през оградата. Сърцето ми подскочи. Какво правеше той? Тя му се усмихваше, смееше се на нещо, което той казваше. Гледах ги от прозореца, безсилна. След няколко минути той се върна.

„Говорих с нея,“ каза той, влизайки в къщата.

„Видях,“ отвърнах студено. „Какво искаше?“

„Нищо. Просто я заговорих. Исках да я преценя сам. Ти си права, мамо. Тя е опасна. Но е и много умна. Говорихме за право. Оказа се, че знае доста за съдебни дела и разводи. Разпитваше ме за следването ми. Има нещо много фалшиво в нея. Цялата история за нещастното момиче, което е само на света… не се връзва.“

Думите на Мартин затвърдиха решението ми. Трябваше да действам. Не можех повече да стоя и да чакам. Започнах да я наблюдавам. Всеки ден, всеки час. Виждах доставките на скъпи мебели, които пристигаха на адреса й. Видях как един ден пред къщата й паркира чисто нов спортен автомобил. Откъде идваха всички тези пари? Само от развода? Съмнявах се.

Започнах да си водя дневник. Записвах всичко. Кога излиза, кога се прибира, кой я посещава. Чувствах се като шпионин в собствения си живот. Но знаех, че тази информация ще ми е нужна. Всяка малка пукнатина в нейната история, всяка лъжа, можеше да бъде оръжието, с което да я унищожа. Защото вече не ставаше въпрос само за запазване на брака ми. Ставаше въпрос за оцеляване.

Глава 3: Сенки от миналото

Решението да започна собствено разследване се роди от отчаяние и гняв. Вече не вярвах на Борис, а пасивното наблюдение не ми беше достатъчно. Трябваше да узная коя е Лилия в действителност, откъде идва и какви са истинските й мотиви. Интернет се превърна в мое бойно поле. Вечерите, след като Борис заспеше, прекарвах часове пред лаптопа, ровейки се в дебрите на социалните мрежи и публичните регистри.

Името й беше достатъчно рядко, за да стесни търсенето. Бързо открих старите й профили, повечето от които бяха изтрити или заключени. Но интернет помни всичко. В кеширани версии на страници и забравени форуми започнаха да изскачат парченца от пъзела. Намерих снимки отпреди няколко години. На тях Лилия изглеждаше различно – по-млада, по-невинна, облечена в обикновени дрехи. Нямаше и следа от сегашния лукс и предизвикателно поведение. На една от снимките беше с възрастна жена, вероятно майка й, пред скромна селска къща. Бедността личеше във всеки детайл – олющената мазилка, износените им дрехи.

Това откритие ме накара да се замисля. Дали не беше просто едно отчаяно момиче, което се опитваше да избяга от мизерията с единствените средства, с които разполагаше – красотата и младостта си? За миг почти я съжалих. Но после си спомних студения й, пресметлив поглед и съжалението се изпари.

Ключовата информация дойде от неочаквано място – местен бизнес вестник. Търсейки името на бившия й съпруг, Симеон, попаднах на статия за развода им. Симеон не беше просто богат възрастен мъж. Той беше уважаван предприемач, създал фирмата си от нулата. Статията беше написана със зле прикрито съчувствие към него. Описваше как е загубил не само къщата, но и значителна част от бизнеса си в полза на „младата си съпруга“ след кратък и скандален брак. Имаше и намек, че по време на бракоразводното дело са били представени „компрометиращи материали“, които са принудили Симеон да се съгласи на неизгодното споразумение.

Какви компрометиращи материали? Шантаж? Изнудване? Историята ставаше все по-мрачна. Започнах да търся информация за самия Симеон. Намерих негов стар бизнес профил. Беше мъж с достолепна осанка, с уморени, но интелигентни очи. Не изглеждаше като глупак, който лесно може да бъде манипулиран. Какво го беше накарало да се предаде така?

Междувременно Лилия продължаваше своята офанзива. Вече не се криеше. Сякаш моето мълчание и пасивност я окуражаваха. Един следобед, докато Борис миеше колата си на алеята, тя излезе по бански, който беше толкова изрязан, че на практика не скриваше нищо. Пресегна се уж да вземе вестника си от пощенската кутия, като се наведе демонстративно бавно и дълбоко. Борис замръзна с маркуча в ръка. Видях го как преглъща мъчително. Аз стоях зад пердето и усещах как ноктите ми се забиват в дланите.

Друг път ни донесе тава с току-що изпечени сладки. „Направих ги за вас,“ каза тя с най-невинната си усмивка, подавайки тавата на Борис. „Дано ви харесат. Толкова сте мили с мен.“ Погледът й обаче беше насочен само към него. Аз взех сладките и ги изхвърлих в кофата веднага щом тя се обърна. Не можех да сложа в устата си нищо, докоснато от ръцете й.

Всяко нейно действие беше като капка отрова. Усещах как тази отрова просмуква основите на дома ми, на брака ми. Започнах да се съмнявам във всичко. Всяко закъснение на Борис от работа, всеки телефонен разговор, който провеждаше в другата стая, всяка нова риза, която си купуваше, ми се струваха подозрителни. Дали вече не се срещаха тайно? Дали лъжата за спуканата тръба не беше просто тест, който аз бях провалила с мълчанието си?

Изправях се пред морална дилема. В желанието си да я разоблича, аз самата се превръщах в нещо, което не харесвах. Шпионирах, ровех в чужд живот, бях обзета от подозрения и гняв. Но какъв избор имах? Да стоя и да гледам как тя разрушава всичко? Да се доверя на съпруга си, който очевидно беше заслепен?

Една вечер, докато седях пред лаптопа, уморена и отчаяна, попаднах на стар блог. Беше писан от жена, която твърдеше, че е работила като секретарка във фирмата на Симеон. В една публикация отпреди две години тя описваше как в живота на шефа й се е появила „млада стажантка на име Лилия“. Описваше я като „амбициозна до безскрупулност“ и как бързо е успяла да го оплете в мрежите си. Публикацията завършваше с думите: „Горкият човек. Той си мисли, че е намерил любовта, а всъщност си е вкарал змия в пазвата. Тази жена ще го унищожи.“

Змия. Точно това беше тя. И сега тази змия се беше прехвърлила в моя двор. Прочитането на тези думи, написани от непозната жена преди години, ме изпълни със странно спокойствие. Вече не се чувствах сама. Имаше и други, които бяха видели истинското й лице. И знаех, че трябва да намеря начин да го покажа на всички. Особено на Борис. Сенките от миналото на Лилия щяха да станат моето най-силно оръжие.

Глава 4: Вътрешният враг

Натрупаното напрежение избухна в една дъждовна съботна вечер. Дъждът барабанеше по прозорците, затворил ни в къщата и в нашето собствено мълчание, което беше станало по-оглушително от всяка буря. Седяхме в хола, уж гледахме филм, но и двамата бяхме на хиляди километри от екрана. Аз мислех за жената отсреща, а Борис… нямах представа за какво мисли той, и точно това ме влудяваше.

Не издържах повече. Взех дистанционното и спрях звука.

„Трябва да поговорим,“ казах аз. Гласът ми беше спокоен, но твърд.

Той въздъхна, сякаш съм го прекъснала в най-важния момент. „За какво, Елена? Ако е пак за съседката, мисля, че изчерпахме темата.“

„Не, не сме я изчерпали. Ти я избягваш. Преструваш се, че нищо не се случва, докато тя буквално се опитва да се намъкне в леглото ти.“

Той свали очилата си и ги потърка уморено. „Преувеличаваш. И знаеш ли, започва да ми писва от тази твоя параноя. Жената е просто… дружелюбна.“

„Дружелюбна? Борисе, ти чуваш ли се? Коя дружелюбна жена се разхожда по прозрачна нощница пред съседа си? Коя дружелюбна жена лъже за спукани тръби, за да те вкара в къщата си посред нощ?“

При споменаването на тръбата той трепна. „Откъде знаеш, че е лъжа?“

„Защото проверих! Защото не съм сляпа и глупава, за разлика от някои други!“ Гласът ми се повиши, въпреки усилията ми да го контролирам.

Тогава той се взриви. „Достатъчно! Писна ми! Писна ми да се прибирам вкъщи и да ме посреща това твое кисело лице! Писна ми от разпити и подозрения! Може би проблемът не е в нея, Елена! Може би проблемът е в нас!“

Думите му ме удариха като плесница. „В нас? Какво искаш да кажеш?“

„Искам да кажеш, че от години живеем като съквартиранти! Говорим си за сметки, за градината, за сина ни. Кога за последно говорихме за нас? Кога за последно ти ми направи комплимент? Кога за последно ме погледна като мъж, а не като част от интериора?“ Той стана и започна да крачи из стаята. „Да, признавам, приятно ми е! Приятно ми е, че някой ме забелязва! Приятно ми е, че една млада, красива жена ме намира за интересен! Това престъпление ли е?“

Слушах го и не можех да повярвам на ушите си. Значи беше това. Криза на средната възраст в най-чистия й, клиширан вид. Той не беше жертва. Той беше доброволен участник. Почувствах как земята се изплъзва под краката ми. Врагът не беше само отвън. Врагът беше и тук, в моята къща, в моето легло.

„Значи предпочиташ нейното лицемерно внимание пред двадесет и осем години от моя живот?“ попитах тихо, а в гърлото ми беше заседнала буца.

„Не съм казал това! Ти изкривяваш думите ми!“

„Не, Борисе, не ги изкривявам. За първи път от много време насам чувам какво наистина мислиш. Оказва се, че нашата „перфектна“ къща и „перфектен“ живот не са ти достатъчни. Трябвала ти е тръпка.“

Спорът ни се превърна в грозна битка, в която си разменихме обвинения и обиди, трупани с години. Излязоха наяве стари рани, забравени компромиси, премълчани разочарования. Спомнихме си за финансовите трудности в началото на брака ни, за ипотеката, която бяхме теглили и която ни беше притискала с години. За жертвите, които аз бях направила, отказвайки се от обещаваща кариера, за да отгледам Мартин и да създам уютен дом, в който той да се прибира. За неговите безкрайни часове в офиса, за пропуснатите рождени дни и годишнини.

В един момент той каза нещо, което ме съсипа. „Може би ако ти полагаше малко повече усилия за външния си вид, вместо само за розите в градината, нямаше да се налага да търся внимание другаде.“

След тези думи настъпи тишина. Тежка, оглушителна тишина. Той осъзна какво е казал и на лицето му се изписа съжаление, но беше твърде късно. Думите вече бяха изречени. Те увиснаха във въздуха между нас, отровни и необратими.

Онази нощ спах в стаята за гости. За първи път от двадесет и осем години. Лежах в тъмното, взирах се в тавана и се чувствах напълно сама. Бях загубила съюзника си. Бях разбрала, че в тази битка не мога да разчитам на никого, освен на себе си. Борис не беше моят рицар, който ще ме защити от змея. Той беше човекът, който беше готов да отвори вратите на замъка и да го покани вътре.

Това осъзнаване беше болезнено, но и освобождаващо. Вече нямах илюзии. Нямах какво да губя. Гневът ми се пречисти, превърна се в студена, стоманена решителност. Щом Борис искаше тръпка, щеше да я получи. Щом Лилия искаше война, щеше да я има. Но те не знаеха с кого си имат работа. Мислеха ме за уморена, остаряваща домакиня, която се интересува само от рецепти за сладкиши. Бяха подценили вътрешния враг. Аз.

Глава 5: Тайни и заеми

След голямата ни караница с Борис къщата ни се превърна в ледено поле. Разминавахме се по коридорите като призраци, разменяхме си само най-необходимите думи. Той се опитваше да се извини, но го правеше непохватно, без да разбира дълбочината на раната, която беше нанесъл. Аз поддържах студена дистанция. Бях решила, че емоциите са лукс, който не мога да си позволя. Сега ми трябваше ясен ум и стратегия.

В тази ледена атмосфера се прибра Мартин за една от пролетните ваканции. Той веднага усети промяната. Напрежението беше почти физически осезаемо. Една вечер, докато вечеряхме в мълчание, той се опита да разчупи леда.

„Татко, мислех си… наближава следващият семестър и таксата се е увеличила. Освен това има един курс по международно търговско право, който е с допълнително заплащане, но ще ми е много полезен. Чудех се дали…“

Борис дори не го погледна. Той просто бъркаше в чинията си. „Сега не му е времето, Мартин. Имаш си студентски кредит, нали затова го изтегли? Човек трябва да се научи да се справя сам.“

Бях шокирана. Борис никога не беше отказвал нищо на Мартин. Винаги се беше гордял с постиженията му и го беше подкрепял финансово без никакви условия. Този отказ беше толкова нетипичен, толкова студен. Видях как лицето на Мартин се сви от обида и разочарование. Той не каза нищо повече, просто стана от масата и се прибра в стаята си.

По-късно отидох при него. Седеше на леглото си, втренчен в стената.

„Не му обръщай внимание,“ казах тихо. „Баща ти не е на себе си напоследък. Ще намерим парите, не се притеснявай.“

Мартин поклати глава. „Не е за парите, мамо. Начинът, по който го каза… сякаш съм му в тежест. Сякаш съм някакъв досадник.“ Той ме погледна, а в очите му имаше болка. „Какво става в тази къща? Усещам, че нещо се е счупило.“

Нямах отговор. Но този инцидент ми отвори очите за нещо друго. Борис беше станал стиснат и раздразнителен. Дали финансовото му състояние беше толкова стабилно, колкото си мислех? Или имаше нещо друго?

Подозренията ми се засилиха няколко дни по-късно. Пощата пристигна, докато Борис беше под душа. По навик прегледах писмата. Повечето бяха сметки и рекламни брошури. Но едно писмо привлече вниманието ми. Беше от банка, с която ние като семейство никога не бяхме работили. Пликът беше адресиран лично до Борис. Ръцете ми трепереха, докато го отварях. Знам, не трябваше. Беше нарушение на личното му пространство. Но вече бях преминала тази граница.

Вътре имаше извлечение за потребителски кредит. Голям кредит. Сума с пет нули. Изтеглен преди малко повече от месец. Сърцето ми спря. За какво му беше на Борис такъв голям кредит в брой, при положение че имаше достъп до фирмените си средства и личните ни спестявания бяха непокътнати? Прегледах транзакциите. Парите бяха изтеглени наведнъж, веднага след отпускането на заема. Нямаше и следа къде са отишли.

Стоях в коридора, стиснала листа хартия, и усещах как ми прилошава. Хиляди сценарии се завъртяха в главата ми. Дали имаше дългове от хазарт, за които не знаех? Дали е направил лоша инвестиция, която се опитва да покрие? Или най-страшното… дали тези пари бяха за нея? За Лилия? Дали й е купил онази нова спортна кола? Дали финансираше луксозния й начин на живот, докато отказваше на собствения си син пари за образование?

Този път не го конфронтирах. Знаех, че ще отрече всичко. Прибрах писмото обратно в плика и го оставих на масата, сякаш не съм го виждала. Но тайната му вече беше и моя. И беше отровна.

На следващия ден се случи нещо още по-обезпокоително. Бях в градината, когато видях Мартин да говори с Лилия през оградата. Отново. Но този път разговорът изглеждаше по-сериозен. Тя говореше тихо, с изражение на съчувствие на лицето си. Той кимаше, изглеждаше притеснен. В един момент видях как тя му подава нещо. Сгънати банкноти. Мартин се поколеба, после ги взе.

Светът ми се преобърна. Синът ми. Моят син взимаше пари от тази жена. Почувствах се предадена. Не само от Борис, но и от Мартин.

Изчаках Лилия да се прибере и извиках Мартин в къщата. Бях бясна.

„Какво беше това? Какво си позволяваш?“

Той ме погледна виновно. „Мамо, не е това, което изглежда.“

„Така ли? А как изглежда? Изглежда, че синът ми взима пари от жената, която се опитва да разруши семейството ни!“

„Тя просто искаше да помогне,“ запелтечи той. „Разказах й, че татко ми е отказал за таксата. Тя беше толкова… разбираща. Каза, че знае какво е да си млад и да нямаш подкрепа. Каза, че е просто заем, докато си стъпя на краката. Ще й ги върна.“

„Ти не разбираш ли, Мартин? Тя не ти помага! Тя те купува! Тя те настройва срещу нас! Иска да те привлече на своя страна! Това е капан!“

Той мълчеше. Знаеше, че съм права, но обидата от отказа на баща му беше по-силна.

„Върни й парите. Веднага,“ наредих аз с леден тон. „Не искам да имаш нищо общо с нея. Чуваш ли ме?“

Той кимна нещастно и излезе. Гледах го как отива до вратата й и й връща парите. Но щетите вече бяха нанесени. Лилия беше успяла да посее семе на раздор дори между мен и сина ми. Беше намерила слабото място – нараненото его на едно младо момче – и го беше използвала безскрупулно.

Вече знаех, че не мога да отлагам. Тази жена беше като раково образувание, което пускаше метастази във всяка част от живота ми. Трябваше да бъде изрязано. Бързо и окончателно. И аз щях да бъда хирургът.

Глава 6: Съдебни игри

Откритието за тайния заем на Борис и опита на Лилия да манипулира Мартин бяха последната капка. Разбрах, че трябва да премина от отбрана към нападение, но ми трябваха професионални оръжия. Моите аматьорски разследвания в интернет не бяха достатъчни. Имах нужда от съвет от някой, който познаваше правилата на играта, която Лилия очевидно играеше толкова добре. Имах нужда от адвокат.

Не можех просто да отида при семейния ни адвокат. Той беше приятел на Борис и щеше да му докладва веднага. Трябваше ми някой независим, някой, който щеше да бъде лоялен само на мен. Спомних си за една жена, която бях срещнала на благотворително събитие преди година. Адвокат по бракоразводни дела, известна с острия си ум и безкомпромисен подход. Името й беше Виктория.

Намерих кантората й в интернет и си записах час под претекст, че искам да консултирам актуализация на семейното ни завещание. Това беше достатъчно правдоподобна лъжа, в случай че Борис по някакъв начин разбереше.

Кантората на Виктория се намираше в модерна стъклена сграда в центъра на града. Всичко в нея излъчваше успех и дискретност. Самата Виктория беше елегантна жена на моята възраст, с проницателни очи, които сякаш виждаха право през теб.

Започнах с историята за завещанието, но тя бързо ме прекъсна.

„Елена, нека не си губим времето,“ каза тя с мека, но твърда усмивка. „Жени като вас не идват при мен, за да обсъждат завещания. Кажете ми какъв е истинският проблем.“

Нейната прямота ме обезоръжи. Въздъхнах и разказах всичко. За Лилия, за флиртовете, за спуканата тръба, за тайния заем на Борис, за опита да въвлече сина ми. Докато говорех, Виктория слушаше внимателно, без да показва емоция, само от време на време си водеше бележки.

Когато свърших, тя се облегна назад в стола си. „Класически случай на „хищна котка“,“ каза тя. „Виждала съм десетки като нея. Те са изключително добри в това, което правят. Надушват слабост и несигурност от километри. И вашият съпруг, с неговата криза на средната възраст, е идеалната мишена.“

„Какво да правя?“ попитах отчаяно.

„Първо, трябва да защитите себе си. Финансово. Това, че къщата е на името и на двама ви, е добре, но не е достатъчно. Трябва да разберем къде са отишли парите от този заем. И трябва да проверим дали съпругът ви не е започнал да прехвърля други активи без ваше знание.“ Тя ми подаде визитка на частен детектив. „Този човек е най-добрият. Дискретен и ефективен. Наемете го. Нека проследи финансовите потоци на съпруга ви.“

След това ми даде и друг съвет. „Второ, спрете да играете нейната игра по нейните правила. Вие реагирате емоционално, а тя действа стратегически. Трябва да обърнете нещата. Вместо да се фокусирате върху съпруга си, фокусирайте се върху нея. Намерете слабото й място. Казахте, че е спечелила къщата от бившия си съпруг в съда?“

Кимнах.

„Това е интересно. Такива дела рядко завършват с пълна победа за едната страна, освен ако другата не е била принудена да се съгласи. Трябва да се сдобием с документите по това дело. Може да има нещо там, което да използваме.“

Излязох от кантората й със смесени чувства. Бях уплашена от стъпките, които трябваше да предприема – да наема детектив, да ровя в миналото на Лилия. Но за първи път от месеци се чувствах и силна. Имах план. Имах съюзник.

Междувременно, без да знае за моите действия, Мартин също водеше свое разследване. Инцидентът с парите го беше разтърсил и беше събудил у него правния инстинкт. В университета той започна да проучва съдебната практика по бракоразводни дела, свързани с голяма имуществена разлика между съпрузите.

Една вечер той ми се обади, развълнуван.

„Мамо, открих нещо! В университета имаме достъп до правни бази данни. Намерих делото за развода на Лилия и бившия й съпруг, Симеон.“

„И какво?“ попитах, затаила дъх.

„На пръв поглед всичко изглежда стандартно. Но има нещо странно. Споразумението е подписано извънсъдебно в последния момент. Точно преди да започне същинското заседание, на което е трябвало да бъдат представени доказателства. Адвокатът на Симеон е поискал делото да се прекрати. Това означава, че Симеон се е предал точно преди финалната битка. Защо?“

„Шантаж,“ казах аз. „Това е единственото обяснение.“

„И аз така мисля. Но има и друго. Адвокатът, който е представлявал Лилия, е с доста лоша репутация. Известен е с това, че използва мръсни номера и заобикаля закона. Няколко пъти е бил разследван за нерегламентиран натиск върху свидетели.“

Всичко се свързваше. Лилия не беше просто изкусна съблазнителка. Тя беше част от машина за изнудване. Вероятно е събрала компромати за Симеон и с помощта на адвоката си го е притиснала до стената. А сега се опитваше да приложи същата схема и с Борис. Тайният заем беше първата стъпка. Вероятно го беше убедила да инвестира в нещо съмнително, нещо, което можеше да го злепостави или дори да доведе до наказателно преследване.

Вече нямах никакви съмнения. Трябваше да действам, преди да е станало твърде късно. Обадих се на частния детектив. На следващия ден се срещнахме в едно забутано кафене. Беше нисък, невзрачен мъж на средна възраст, който лесно можеше да остане незабелязан в тълпата. Дадох му цялата информация, с която разполагах. Той ме изслуша, кимна и каза само: „Ще се свържа с вас до седмица.“

Съдебните игри бяха започнали. Но този път аз бях тази, която държеше скрити козове.

Глава 7: Планът

Седмицата, докато чаках обаждането на детектива, беше най-дългата в живота ми. В къщата поддържах фасадата на студено безразличие. Борис се опитваше да ме заговори, дори ми донесе цветя един ден, но аз ги приех с ледена учтивост и ги оставих да увехнат във вазата. Знаех, че всяка проява на слабост от моя страна ще бъде изтълкувана погрешно.

През това време наблюдавах Лилия. Сега, когато знаех повече за нея, виждах нещата по-ясно. Нейната самоувереност не беше просто нахалство, а арогантността на човек, който вярва, че е недосегаем. Тя си мислеше, че е преценила всички – уморения от брака си съпруг, наивния му син, остаряващата му съпруга. Не подозираше, че докато тя плете своята мрежа, аз плета капан за нея.

Идеята за капана се роди спонтанно, но бързо се оформи в съзнанието ми като ясен, детайлен план. Не беше достатъчно просто да я разоблича пред Борис. Това щеше да доведе до още скандали, отричане, може би дори до развод, в който тя по някакъв начин пак щеше да излезе победител. Не. Трябваше ми нещо повече. Трябваше ми публично унижение. Трябваше да я унищожа в средата, в която тя се опитваше да се впише, да я накарам сама да поиска да избяга и никога да не се върне.

Сцената за този спектакъл се появи сама. Всяка година в края на пролетта нашият квартал организираше традиционно градинско парти. Всяка година то се провеждаше в двора на различно семейство. Тази година беше наш ред. Бяхме го планирали с Борис месеци по-рано, преди светът ми да се срине. Първоначално исках да го отменя, но после осъзнах, че това е идеалната възможност. Целият квартал щеше да бъде там. Всички съседи, включително любопитната Катя, щяха да бъдат мои свидетели.

Започнах подготовката. Първо, трябваше да се уверя, че Лилия ще присъства. Това не беше трудно. Една сутрин, когато я видях да излиза, я заговорих с най-дружелюбната си усмивка.

„Лилия, здравей! Надявам се, че всичко е наред.“

Тя ме погледна изненадано. Не беше очаквала такава топлота от мен.

„Да, благодаря, Елена. Всичко е наред.“

„Чудесно. Исках лично да те поканя. Със съпруга ми организираме малко градинско парти за съседите следващата събота. Ще се радваме, ако дойдеш.“

На лицето й се изписа триумф. Явно реши, че най-накрая съм се предала и съм приела неизбежното. „Разбира се! С най-голямо удоволствие! Мога ли да помогна с нещо? Да донеса салата, десерт?“

„О, не, няма нужда. Ти си наш гост. Просто ела и се забавлявай.“

Примамката беше заложена.

В сряда детективът се обади. Срещнахме се отново в същото кафене. Той ми подаде дебел плик.

„Имахте право,“ каза той. „Съпругът ви е превел цялата сума от заема на офшорна фирма, регистрирана на името на адвоката, който е водил делото за развод на вашата съседка. Фирмата е фасада за „инвестиционни консултации“. Класическа схема за пране на пари. Ако тези пари бъдат инвестирани от името на съпруга ви в нещо незаконно, той ще бъде напълно в техни ръце.“

Сърцето ми биеше лудо. Значи беше по-лошо, отколкото си мислех. Борис не просто финансираше любовница. Той беше напът да извърши престъпление.

„Има и още нещо,“ продължи детективът. „Проверих и съседката. Живее доста над възможностите, които би й дал дори най-щедрият развод. Има няколко кредитни карти на името на различни хора, които редовно се погасяват от сметката на същата тази офшорна фирма. Тя не е просто любовница. Тя е съучастник. Вероятно нейната задача е да намира заможни, уязвими мъже и да ги въвлича в схемата.“

Благодарих му, платих му и си тръгнах. Доказателствата в плика бяха моята застраховка. Но те щяха да останат скрити за момента. Моят план беше друг. Не исках съдебни дела и затвори. Исках изгнание.

През оставащите дни до партито се превърнах в перфектната домакиня. Чистих, готвих, подреждах градината. Борис, виждайки активността ми, се отпусна. Реши, че съм преодоляла „кризата“ си и нещата се нормализират. Дори започна да помага с ентусиазъм. Не подозираше, че подготвям не празненство, а екзекуция.

Започнах да подклаждам огъня на любопитството сред съседите. Когато говорех с Катя през оградата, уж случайно подхвърлих: „Горката Лилия, толкова е самотна. Борис много се притеснява за нея, постоянно се опитва да й помага.“ Знаех, че Катя ще раздуха това до неузнаваемост. Исках всички да наблюдават Борис и Лилия по време на партито. Исках да създам очакване.

Планът ми имаше няколко стъпки. Трябваше да я примамя в къщата по време на партито. Трябваше да имам свидетели. И трябваше да има неоспоримо доказателство за намеренията й. Всичко трябваше да се случи бързо и безпогрешно. Нямаше да имам втори шанс.

В нощта преди партито почти не спах. Лежах до Борис и слушах равномерното му дишане. За последен път се запитах дали правя правилното нещо. Дали тази жестокост е оправдана. После си спомних думите му, които ме сравниха с мебел. Спомних си погледа на сина ми, когато баща му го унижи. Спомних си студения, пресметлив поглед на Лилия. И всяко съмнение изчезна. Това не беше отмъщение. Беше справедливост. Моята справедливост.

Глава 8: Примамката

Съботният ден изгря слънчев и топъл – перфектният ден за градинско парти. От сутринта в дома ни цареше трескава дейност. Аз подреждах плата със сирена и плодове, а Борис нагласяше градинските маси и столове. Той беше в необичайно добро настроение, подсвиркваше си някаква мелодия. Беше облякъл нова, светлосиня риза, която подчертаваше тена му. За миг се зачудих за кого се е пременил така. За мен или за нея? Но бързо прогоних тази мисъл. Днес емоциите бяха забранени.

Гостите започнаха да пристигат към седем вечерта. Скоро градината ни се изпълни с глъчка, смях и звън на чаши. Поздравявах всички с усмивка, приемах комплименти за вкусната храна и красивата подредба. Играех ролята си безупречно. Бях перфектната домакиня.

Лилия пристигна последна, точно както очаквах. Искаше да направи впечатление. Беше облечена в червена рокля, която беше толкова тясна и къса, че изглеждаше сякаш всеки момент ще се пръсне по шевовете. Косата й беше вдигната в сложен кок, а гримът й беше тежък, вечерен. Тя веднага се превърна в център на вниманието, особено за мъжката част от компанията.

Посрещнах я с широка усмивка. „Лилия, толкова се радвам, че дойде! Изглеждаш зашеметяващо!“

Тя ми отвърна със самодоволна усмивка. „Благодаря, Елена. Ти също си се постарала много.“

Гледах я как се движи сред гостите, как флиртува открито с Борис, който, разбира се, се въртеше около нея като пеперуда около пламък. Видях как Катя и другите съседки ги наблюдават с неодобрителни погледи и си разменятзначителни погледи. Всичко вървеше по план.

Изчаках да се стъмни. Музиката беше пусната, хората се бяха отпуснали, повечето вече бяха леко пийнали. Борис беше погълнат в разговор с няколко свои бизнес партньори, които също бяхме поканили. Това беше моят момент.

Отидох до масата, където той си беше оставил телефона, докато си сипваше питие. Сърцето ми биеше лудо, но ръцете ми бяха стабилни. Взех телефона. Пръстите ми летяха по екрана. Знаех паролата му – датата на нашата сватба. Иронията не ми убягна.

Отворих чата с Лилия. Последните съобщения бяха от нея – няколко емотикона и въпрос дали ще се видят по-късно. Борис не беше отговорил.

Написах бързо, като внимавах никой да не ме види. Съобщението беше кратко и ясно, създадено да не остави никакво съмнение в намеренията му.

„Хей, защо не дойдеш у нас сега? Всички са навън, в градината. Задната врата е отворена. Чакам те в спалнята.“

Натиснах „изпрати“ и оставих телефона обратно на масата. Ръцете ми трепереха леко, когато си наливах чаша вино. Сега оставаше само да чакам.

Минаха няколко минути, които ми се сториха цяла вечност. Наблюдавах Лилия. Тя стоеше в група с няколко по-млади съседи, но видях как поглежда към телефона си. Видях как лека усмивка се появява на устните й. Тя се огледа, погледът й се спря за миг на Борис, който все още беше зает, после на мен. Аз й се усмихнах и й махнах с ръка.

Тя каза нещо на хората около нея, вероятно си е намерила извинение, и се отправи към къщата си. Но не влезе вътре. Вместо това, тя заобиколи покрай живия плет, който разделяше имотите ни, и се шмугна в нашия заден двор. Точно както бях предвидила.

Сега беше време за втората част от плана. Трябваше да си осигуря свидетели. Отидох до Катя и още две съседки, които стояха близо до нея.

„Ох, момичета, толкова съжалявам,“ казах аз с възможно най-разтревожения си глас. „Струва ми се, че има проблем с осветлението на верандата. Няколко от лампите примигват. Борис е зает, а аз нищо не разбирам от ток. Дали ще дойдете с мен да погледнем бушоните? В мазето са, но ме е страх да слизам сама в тъмното.“

Те, разбира се, веднага се съгласиха, водени от любопитство и желание да помогнат.

„Разбира се, Ели, веднага идваме.“

Поведох ги към къщата, но не към централния вход, а към задната врата, която водеше директно към кухнята. Вратата, която бях оставила отворена.

„Оттук е по-пряко,“ казах аз. „Само внимавайте да не се спънете.“

Влязохме в тихата, леко осветена къща. Глъчката от градината заглъхна зад нас. Сърцето ми щеше да изскочи. Финалната сцена предстоеше.

Глава 9: Капанът щраква

Поведох малката си група свидетели през кухнята. Нарочно вървях бавно, давайки на Лилия достатъчно време да стигне до целта си. Когато наближихме коридора, който водеше към спалните, спрях.

„Странно,“ прошепнах аз, достатъчно силно, за да ме чуят. „Сякаш чух шум отгоре. Да не е влязъл някой?“

Катя и другите се спогледаха разтревожено. Страхът от крадци беше постоянен в нашия иначе спокоен квартал.

„Да се качим да проверим,“ предложи Катя, винаги готова за действие.

„Добра идея,“ съгласих се аз. „Но нека бъдем тихи.“

Заизкачвахме се по стълбите като заговорници. Всяко скръцване на дървеното стъпало кънтеше в тишината. Когато стигнахме на втория етаж, видях, че вратата на нашата спалня е леко открехната. Отвътре се процеждаше светлина от нощната лампа.

Дадох знак на останалите да мълчат и се приближих до вратата. Сърцето ми биеше в гърлото. За миг се поколебах. Дали бях готова да видя това? Дали бях готова за последствията? После си спомних всичко – лъжите, унижението, болката. И отворих вратата с рязко движение.

Картината, която се разкри пред нас, беше по-красноречива от хиляди думи.

Лилия стоеше по средата на стаята. Беше свалила червената си рокля, която лежеше на пода като кърваво петно. Беше останала по оскъдно черно бельо, което повече разкриваше, отколкото скриваше. В ръката си държеше една от новите ризи на Борис – същата светлосиня риза, която той носеше тази вечер. Тя я притискаше към лицето си, вдишвайки аромата му, с изражение на хищнически триумф на лицето си.

Тя не ни чу да влизаме. Беше твърде погълната от своя момент на победа.

„Ето къде си била,“ казах аз високо и ясно. Гласът ми прокънтя в стаята.

Лилия подскочи, сякаш я бяха ударили с ток. Тя се обърна рязко, очите й се разшириха от ужас, когато видя не само мен, но и трите ми съседки, застанали на прага като съдебни заседатели. Лицето й пребледня под тежкия грим. Тя се опита да се прикрие с ризата на Борис, но беше твърде късно. Всички бяха видели.

„Елена! Аз… не е това, което си мислите!“ запелтечи тя. „Аз просто… Борис ме извика! Той ми писа!“

„Така ли?“ попитах с леден сарказъм. „Покажи ми съобщението.“

Тя трескаво потърси чантичката си, извади телефона и го насочи към мен, сякаш беше спасителен пояс. „Ето! Вижте! Той ме покани!“

Аз дори не погледнах телефона. Вместо това се обърнах към Катя. „Катя, би ли слязла в градината да повикаш съпруга ми? Кажи му, че имаме неочакван гост в спалнята. И го помоли да си вземе телефона. Мисля, че ще му трябва.“

Катя, която гледаше сцената с широко отворени очи и уста, кимна енергично и хукна надолу по стълбите, очевидно наслаждавайки се на ролята си в драмата.

Останахме сами с Лилия и другите две жени. Тя стоеше по средата на стаята, треперейки, осъзнавайки мащаба на капана, в който беше попаднала.

„Ти… ти си го планирала,“ прошепна тя. „Ти си ми писала от неговия телефон.“

„Разбира се, че аз ти писах,“ отвърнах спокойно. „Наистина ли си мислеше, че си толкова неустоима? Наистина ли си мислеше, че можеш да дойдеш тук, да съсипеш живота ми и да ти се размине?“

Чухме стъпки по стълбите. Борис влезе в стаята, последван от Катя. Когато видя Лилия, полугола, стиснала ризата му, лицето му се превърна в маска на недоумение и шок.

„Какво, по дяволите, става тук?“ извика той.

„Твоята „дружелюбна“ съседка дойде на гости, скъпи,“ казах аз. „Твърди, че си я поканил. Ето, вземи си телефона и провери изпратените съобщения.“

Той взе телефона си, погледна екрана, после мен, после Лилия. Лицето му премина през гама от емоции – объркване, гняв, и накрая – ужасяващото проумяване. Той разбра. Разбра всичко.

„Аз не съм писал това,“ каза той глухо.

„Разбира се, че не си,“ казах аз. „Но тя повярва. Защото е точно толкова евтина и предвидима, колкото си мислех.“

В този момент цялата глъчка от градината сякаш спря. Няколко от по-любопитните гости се бяха събрали в подножието на стълбите, привлечени от суматохата. Спектакълът беше пълен.

Обърнах се към Лилия. Тя стоеше като вкаменена, унизена, разобличена пред целия квартал.

„Мисля, че е време да си вървиш,“ казах аз с глас, който не търпеше възражение. „И ако до утре сутринта не си събереш нещата и не се изнесеш от тази улица, пликът с доказателства за финансовите ти измами и тези на твоите приятели ще бъде на бюрото на прокурора. Сега се обличай и изчезвай от дома ми.“

Тя не каза нищо. Просто грабна роклята си, облече я трескаво и се измъкна от стаята, минавайки през шпалир от осъдителни погледи. Капанът беше щракнал. И плячката беше уловена.

Глава 10: Последствия

След като Лилия изчезна, в спалнята настъпи неловка тишина. Съседките ми, осъзнали, че са станали свидетели на нещо много по-лично от обикновена кражба, се измъкнаха тихомълком, мърморейки извинения. Останахме само аз и Борис. Той все още стоеше на същото място, втренчен в празната врата, сякаш не можеше да повярва на случилото се.

„Елена… аз…“ започна той, но гласът му секна.

„Не сега, Борисе,“ прекъснах го аз. „Имаме гости. Върни се долу и се преструвай, че всичко е наред. Утре ще говорим.“

Той ме погледна – в очите му имаше страх, срам и нещо, което приличаше на възхищение. Кимна мълчаливо и излезе. Аз седнах на ръба на леглото, леглото, в което бях спала до него почти три десетилетия. Чувствах се напълно изцедена, но и странно спокойна. Войната беше спечелена. Но сега трябваше да се справя с последствията.

Партито приключи бързо. Новината за случилото се в спалнята се разпространи със скоростта на светлината. Хората си тръгваха бързо, смутени, хвърляйки ми съчувствени или любопитни погледи. До полунощ къщата опустя. Останахме само аз, Борис и планината от мръсни чинии, които бяха мълчалив свидетел на проваления ни празник.

Разговорът, който проведохме на следващия ден, беше най-трудният в живота ни. Борис призна всичко. За тайния заем, за „инвестицията“, в която Лилия и нейният адвокат го бяха убедили да влезе. Разказа ми как са го ласкали, как са му обещавали бърза и огромна печалба, как са го накарали да се почувства отново млад, рисков и силен. Призна, че е бил заслепен от вниманието на Лилия, от нейната младост и привидна обожание. Беше жалък в своето разкаяние.

Аз го слушах без да го прекъсвам. Когато свърши, му подадох плика от детектива. „Прочети това,“ казах.

Докато четеше, лицето му ставаше все по-бяло. Той видя черно на бяло схемата, в която беше въвлечен, видя как е бил на косъм да стане не просто глупак, а престъпник.

„Какво ще правим?“ попита той с треперещ глас, когато свърши.

„Първо, ще се обадиш на твоя адвокат. Не на семейния, а на най-добрия специалист по наказателно право, когото можеш да намериш. Ще му разкажеш всичко и ще направиш така, че да се измъкнеш от тази каша. Ще сътрудничиш на властите, ако се наложи. Ще направиш всичко необходимо, за да изчистиш името си.“

„А… а ние?“ попита той плахо.

Въздъхнах. „Не знам, Борисе. Не знам дали бракът ни може да бъде спасен. Ти не просто флиртуваше. Ти ме предаде. Предаде доверието ми, рискува нашето общо бъдеще, унижи ме. Фасадата, която толкова години поддържахме, се срути. И не знам дали имам сили да строя нова.“

Както бях предвидила, Лилия не се отказа без бой. Няколко дни по-късно получихме призовка. Тя ни съдеше за тормоз, клевета и нахлуване в личния живот. Адвокатът й, същият онзи с лошата репутация, беше написал цветиста жалба, в която ме изкарваше ревнива, истерична жена, която е организирала заговор срещу невинната му клиентка.

Тук се намеси Мартин. Той дойде при нас с баща си, когато отивахме на среща с нашия нов адвокат. Беше проучил случая до най-малкия детайл.

„Тя блъфира,“ каза той уверено. „Няма никакъв шанс. Ние имаме свидетели, които са я видели полугола в нашата спалня. Тя е тази, която е нахлула. А що се отнася до клеветата, разполагаме с доказателства за финансовите й измами. Ако това дело стигне до съд, тя е загубена.“

Думите му, професионализмът, с който анализираше ситуацията, ме изпълниха с гордост. В разгара на нашата семейна криза, синът ни беше пораснал. Беше се превърнал в мъж.

И тогава се случи нещо неочаквано, което сложи край на всичко. Една вечер на вратата ни се позвъни. Беше възрастен, елегантно облечен мъж с уморени очи. Представи се. Беше Симеон, бившият съпруг на Лилия.

„Простете за безпокойството,“ каза той. „Научих какво се е случило. Новините в тези квартали пътуват бързо. Дойдох да ви предложа помощта си.“

Поканихме го да влезе. Той ни разказа своята история. Как Лилия го е оплела в мрежите си, как го е накарала да се влюби, а след това го е изнудвала с фалшиви доказателства за домашно насилие и с помощта на адвоката си го е разорила.

„Тя има цяла система,“ каза той. „Това е правила и преди мен. Намира жертви, съсипва ги и продължава напред. Аз мълчах от срам. Но когато чух, че се е опитала да направи същото и с вас, и е замесила и сина ви… реших, че не мога повече да мълча.“

Той ни даде папка с документи – свидетелски показания от други нейни жертви, банкови извлечения, записи. Всичко, от което се нуждаехме, за да я унищожим в съда.

„Използвайте това,“ каза той. „Сложете край на това веднъж завинаги.“

На следващия ден нашият адвокат изпрати копие от документите на Симеон на адвоката на Лилия. Още същия следобед делото срещу нас беше оттеглено. Няколко дни по-късно видяхме камион за преместване пред къщата й. Тя си тръгваше. Безшумно, без драма, победена.

Глава 11: Ново начало?

Минаха няколко месеца. Есента дойде, обагри листата в златно и червено и покри с килим празния двор на къщата до нас. Табела „Продава се“ стоеше забита в моравата – мълчалив паметник на една приключила война. Лилия беше изчезнала, сякаш никога не я е имало. Благодарение на документите на Симеон и бързата реакция на нашия адвокат, Борис успя да се измъкне от юридическата каша само с глоба и сериозно предупреждение. Той прекрати всички връзки със съмнителната фирма и се закле никога повече да не взима финансови решения зад гърба ми.

Но докато правните и финансови бури утихваха, бурята в нашия дом продължаваше да бушува, макар и по-тихо. Живеехме в една къща, но бяхме по-далечни от всякога. Спяхме в отделни стаи. Разговорите ни бяха кратки и делови. Перфектната фасада беше напълно разрушена и под нея се разкриваха пукнатини, които бяха много по-стари и по-дълбоки от аферата „Лилия“.

По настояване на Мартин, започнахме да посещаваме семеен терапевт. Беше жена на средна възраст, със спокоен глас и проницателен поглед. В нейния кабинет, на неутрална територия, започнахме да говорим. Истински. За първи път от години.