×
Всичко започна с едно кратко съобщение, което светна на екрана на телефона ми. Седях в кабинета си, огрян от меката светлина на късния следобед, и преглеждах докладите за тримесечието. Прозорците гледаха към притихнала градина, в която есента вече беше започнала да рисува с огнени бои. Бях Ана, жена, която беше превърнала скръбта от загубата на съпруга си в двигател за изграждането на империя. Наследеният от него малък бизнес сега беше процъфтяваща компания, а аз бях свикнала с тишината на големия дом, изпълнена единствено с шумоленето на хартия и далечния шум на града.
Синът ми, моят единствен син Виктор, беше целият ми свят. Или поне онази част от него, която все още можеше да бъде докосната от нежност. За него и съпругата му Силвия не жалех нищо. Бяха млади, влюбени, и аз исках да им осигуря онзи летящ старт в живота, който ние с баща му никога не бяхме имали. Апартаментът им в престижен квартал беше мой подарък. Колата, която Силвия караше с такова удоволствие, също. Месечните им разходи, включително вноската по огромния потребителски кредит, който Виктор изтегли за някаква своя „бизнес идея“, се покриваха от сметката ми с автоматично нареждане в началото на всеки месец. Дори таксата за магистратурата по бизнес администрация, която той караше вече трета година без особен напредък, беше платена от мен.
Правех го от любов. Или поне така си казвах. Може би го правех и от самота. Техните посещения за вечеря всяка сряда бяха светлият лъч в моята подредена седмица. Очаквах ги с трепет, готвех любимите им ястия, избирах вино. Това беше моят начин да се чувствам нужна, да бъда майка.
Телефонът извибрира отново. Съобщението беше от Виктор.
„Не идвай на вечеря. Жена ми е против.“
Прочетох го веднъж. Два пъти. Думите бяха лишени от емоция, сухи и режещи като парче счупено стъкло. Не „Силвия не се чувства добре“ или „Изникна ни нещо непредвидено“. А „Жена ми е против“. Окончателно. Категорично. Сякаш бях досадна съседка, а не майката, която плащаше за въздуха, който дишат.
След това дойде и вторият удар, макар и изпратен в същото съобщение, сякаш между другото.
„А това след като аз покривам техните разходи.“
Тази част не беше в съобщението. Тази част беше викът в главата ми. Усетих как кръвта се отдръпва от лицето ми. Години наред бях градила стени около себе си, за да се предпазя от болката. Бях се превърнала в стоманена бизнес дама, която взимаше решения за милиони без да ѝ мигне окото. Но това кратко изречение успя да пробие всяка моя защита. То не беше просто отказ. То беше демонстрация на сила. Силата на Силвия над моя син. И шамар в лицето ми.
Позволявах им всичко. Бях премахнала всяка граница, всяко условие, всяко „не“. Бях ги превърнала в разглезени деца, които приемат щедростта ми за даденост. И сега, когато една от тях беше решила, че присъствието ми е излишно, аз бях просто изхвърлена от картинката. Без обяснение. Без извинение. Без капка уважение.
Пръстите ми трепереха леко, докато пишех отговора. Не исках да показвам гняв или обида. Това щеше да им даде удовлетворение.
„Разбрах.“
Изпратих го. Кратко. Ясно. Студено. Точно както беше и неговото съобщение.
В продължение на час седях неподвижно, вперила поглед в угасващия ден навън. Слънцето потъваше зад хоризонта, оставяйки след себе си кървави дири по небето. Чувствах се по същия начин – сякаш нещо в мен кървеше. Не беше заради провалената вечеря. Беше заради осъзнаването. Осъзнаването, че съм изгубила сина си. Че съм го предала в ръцете на друга жена, без да го науча как да бъде мъж, как да носи отговорност, как да цени и уважава. Аз бях виновна. Аз бях създала това чудовище на зависимостта.
И точно както управлявах бизнеса си, с прецизна и безкомпромисна логика, взех решение. Вече нямаше място за емоции. Границите трябваше да бъдат възстановени. Не с думи, а с дела.
Отворих лаптопа си. Влязох в онлайн банкирането. Намерих секцията с периодични преводи. Един по един, с методично движение на показалеца върху мишката, отмених всички нареждания към сметките на Виктор и Силвия. Преводът за наема. Преводът за лизинга на колата. Преводът за кредитната карта. И най-големият – месечната „издръжка“, която покриваше всичко останало. С всеки клик усещах как една невидима тежест пада от раменете ми. Не беше отмъщение. Беше урок. Болезнен, закъснял, но абсолютно необходим.
Нека си плащат сами. Нека видят колко струва животът, който водят. Нека Силвия, която беше „против“ моето присъствие, да намери начин да плати за лукса, в който се къпеше.
Затворих лаптопа. Тишината в къщата вече не ми се струваше толкова тежка. Беше тишината на спокойствието. На взетото решение. Знаех, че бурята предстои. Знаех, че телефонът ще започне да звъни. Но за първи път от много време насам, не се страхувах. Бях готова да я посрещна.
Глава 2: Утрото на истината Нощта беше безсънна. Не заради угризения, а заради очакване. Лежах в огромното си легло и се взирах в сенките по тавана, които танцуваха призрачен танц. В съзнанието ми се разиграваха безброй сценарии за предстоящия разговор. Представях си гнева на Силвия, паниката на Виктор, обвиненията, молбите. За първи път от години се чувствах господар на положението не само в бизнеса, но и в семейството си.
Телефонът започна да звъни точно в 9:03 сутринта. Бях под душа и го оставих да звъни. Водата отмиваше напрежението от тялото ми, но не и решимостта от ума ми. Когато излязох, видях три пропуснати повиквания от Виктор и едно съобщение: „Мамо, обади се, спешно е!“
Спокойно си направих кафе. Седнах на масата в кухнята, от която се разкриваше гледка към росната градина. Слънцето се издигаше, обещавайки ясен и студен ден. Отпих от ароматната течност и изчаках. Не минаха и пет минути, и телефонът отново иззвъня. Този път вдигнах.
— Ало? – гласът ми беше спокоен, почти безразличен.
— Мамо! Какво става? Защо не си превела парите? – Гласът на Виктор беше трескав, изпълнен с паника, която почти можех да докосна през слушалката. В думите му нямаше поздрав, нямаше въпрос как съм. Имаше само едно – парите.
— Добро утро и на теб, сине. Добре съм, благодаря, че попита – отвърнах с ледена учтивост.
Последва кратко мълчание. Сигурно беше шокиран от тона ми. Беше свикнал с моята мека, всеопрощаваща майчина любов.
— Мамо, не е време за шеги! – почти извика той. – От банката ми звъняха. Вноската по кредита не е покрита. Картата на Силвия е блокирана, опитала се е да плати в магазина и… стана ужасен скандал! Какво се случва? Да не си забравила?
— Не, Виктор. Не съм забравила. Просто отмених преводите – казах бавно и отчетливо, оставяйки всяка дума да натежи.
— Как така си ги отменила? Защо? – в гласа му се смесиха недоумение и надигащ се гняв.
— Снощи получих съобщение, че присъствието ми не е желано. Реших, че щом присъствието ми е излишно, то и парите ми също са излишни. Нали така е логично?
— Но… но това е… това е заради Силвия! Тя… тя просто беше уморена, не го е мислила! – започна да заеква той, търсейки нескопосано извинение.
— Интересно. Съобщението ти не звучеше така. Звучеше съвсем категорично: „Жена ми е против“. Не ти, а тя. Значи решенията във вашето семейство се взимат от нея. Чудесно. Нека тогава тя да намери решение и на този проблем.
— Мамо, моля те! Не можеш да ни го причиниш! Имам да плащам такса в университета! Апартаментът… банката ще… ще ни го вземе! Силвия е бясна, крещи ми от сутринта!
И тогава чух гласа ѝ на заден план. Писклив, истеричен. „Кажи ѝ! Кажи на тая вещица, че ще я съдя! Обещала е! Имаме право на тези пари!“
Усмихнах се горчиво. Значи това било. Вече кроят планове за съд.
— Сине – прекъснах го аз, а гласът ми придоби онази стоманена нотка, която подчинените ми в офиса познаваха твърде добре. – От днес нататък вие двамата сте самостоятелно домакинство. Това означава, че сами ще покривате разходите си. Ти си голям мъж, нали? Време е да се държиш като такъв. Намери си работа. Истинска работа, не онова пиене на кафе в моя офис, което наричаш „стаж“. Силвия също е млада и здрава. Може да допринесе към семейния бюджет.
— Работа ли? Каква работа? Аз уча! А Силвия… тя не е работила от години! Ти ни устрои така! Ти ни направи зависими! – изкрещя той, а в гласа му се долавяха сълзи на безсилие и гняв.
Това ме заболя. Обвинението му беше истина. Част от вината беше моя. Но съжалението не можеше да ме спре сега.
— Да, аз ви осигурих възможности. А вие ги превърнахте в зависимост. Време е да пораснете. Имам среща. Дочуване, Виктор.
Затворих телефона, преди да е успял да каже и дума повече. Ръцете ми трепереха. Сълзи париха в очите ми, но не им позволих да потекат. Това не беше краят. Това беше само началото на битката. Битка за душата на сина ми.
Не след дълго телефонът ми отново звънна. Този път номерът беше непознат. Колебаех се, но накрая вдигнах.
— Ало, Ана? – женски глас, който не познавах. – Казвам се Деница, сестрата на Силвия.
Замръзнах. Какво искаше пък тя?
— Слушам ви.
— Вижте, знам, че не се познаваме, но… Силвия ми се обади. Плаче, истерична е. Моля ви, не им го причинявайте. Те ще се сринат. Виктор не е готов за това. А сестра ми… тя има своите причини да е такава. Имала е тежък живот, преди да срещне сина ви.
— И това по някакъв начин оправдава неуважението и наглостта ѝ? – попитах студено.
— Не, разбира се, че не! Тя сгреши! Ужасно сгреши! Но е уплашена! Има… има стари дългове, за които никой не знае. От един предишен бизнес, който фалира. Мислеше, че с парите от вас ще успее да ги покрие тайно, без Виктор да разбере. Сега всичко ще се срути върху главата ѝ! Ще я съсипят!
Думите на Деница увиснаха във въздуха. Тайна. Дългове. Значи не ставаше въпрос само за лукс и глезотии. Ставаше въпрос за лъжа. Голяма, добре прикрита лъжа. Силвия не просто е използвала сина ми и парите ми. Тя е градила живота си с него върху основа от измама.
Това ново разкритие затвърди решението ми. Вече не ставаше въпрос само за урок по уважение. Ставаше въпрос за спасяването на Виктор от жена, която го манипулираше и лъжеше.
— Благодаря ви за информацията, Деница. Но това не променя нищо. Довиждане.
Затворих. Бурята тъкмо започваше да набира сила. И в центъра ѝ стоеше една добре пазена тайна, която щеше да разруши всичко.
Глава 3: Пукнатини във фасадата Луксозният апартамент, който до вчера беше тяхното любовно гнездо, сега приличаше на бойно поле. Счупена ваза лежеше на скъпия персийски килим, а парченцата порцелан блестяха като зли очи в утринната светлина. Силвия крачеше напред-назад из просторния хол, лицето ѝ беше подпухнало от плач и изкривено от гняв. Виктор седеше свит на дивана, впил глава в ръцете си, и се чувстваше като в капан.
— Не мога да повярвам! Не мога да повярвам, че го направи! Тази жена е дявол! – крещеше Силвия, а гласът ѝ се пречупваше в истерична нотка. – Какво ще правим сега, Виктор? Кажи ми! Какво ще правим?
— Не знам! Не знам, Силвия! Говорих с нея, тя… тя е непреклонна! Каза да си намерим работа! – отговори той, а гласът му беше глух и безпомощен.
— Работа? Каква работа? Да не е луда? Аз да не съм някоя сервитьорка? Имам стандарт! Ти също! Ти си студент, трябва да учиш, не да редиш кашони в някой склад! Тя ни докара дотук! Тя ни направи такива! – думите ѝ се сипеха като отровни стрели.
— Права си, тя ни направи такива… – промълви Виктор, но в гласа му вече се долавяше нотка на съмнение, сянка на прозрение, което го ужасяваше. Винаги беше приемал парите на майка си за даденост, като въздуха. Никога не се беше замислял откъде идват те, как се изкарват. Животът му беше низ от лесни удоволствия, платени от друг.
— Разбира се, че съм права! – изсъска Силвия, без да долови промяната в тона му. – Трябва да я накараме да промени решението си! Трябва да я заплашим! Ще се консултирам с адвокат! Ще докажем, че тя ни е издържала системно и това създава задължение!
— Адвокат ли? Силвия, полудя ли? Да съдя собствената си майка?
— А тя какво прави? Не ни ли осъжда на мизерия? Трябва да се борим за нашето! За това, което ни се полага!
В този момент на вратата се позвъни. Беше пощальонът. Носеше препоръчано писмо от банката. Виктор се разписа с трепереща ръка и отвори плика. Вътре, с официален и безмилостен тон, се съобщаваше, че поради неплатена вноска по ипотечния кредит, ако сумата не бъде внесена до три дни, ще бъде задействана процедура по отнемане на имота.
Листът хартия падна от ръцете му. Домът им. Техният красив, слънчев дом, в който бяха градили планове за бъдещето. Щяха да го изгубят.
— Какво е това? – попита Силвия, виждайки пребледнялото му лице.
Той не отговори, само посочи писмото на пода. Тя се наведе, прочете го и лицето ѝ придоби пепеляв оттенък. Гневът изведнъж се изпари, заменен от чист, неподправен ужас.
— Не… не, не може да е истина… – прошепна тя.
Следобедът донесе още лоши новини. Обаждане от лизинговата компания за колата. Имейл от университета на Виктор с напомняне за невнесената такса за семестъра, с предупреждение, че ще бъде отстранен, ако не плати до края на седмицата. Стените на техния изкуствен рай се срутваха около тях с оглушителен трясък.
Вечерта седяха в притихналия апартамент, вече не си крещяха. Бяха изтощени, уплашени.
— Трябва да отидеш да говориш с нея отново – каза тихо Силвия, а в гласа ѝ нямаше и следа от предишната арогантност. Сега звучеше като уплашено дете. – Извини ѝ се. Кажи ѝ, че аз съм виновна. Кажи ѝ всичко. Унижи се, ако трябва. Моля те, Виктор. Трябва да го направиш.
Виктор я погледна. За първи път от много време насам я видя истински. Не бляскавата, самоуверена жена, която го беше очаровала. А уплашена, отчаяна жена, чиято цяла фасада се беше срутила.
— Аз… не знам дали ще помогне – каза той. – Ти не я познаваш. Когато вземе решение, нищо не може да я спре.
— Но тя е твоя майка! Обича те! – настоя Силвия.
— Да, обича ме. И може би точно затова го прави – отговори той, а думите му изненадаха и самия него. Може би, само може би, в този жесток акт на майка му се криеше някаква изкривена форма на любов. Опит да го събуди от дългия сън, в който беше потънал.
В същия този момент, в друга част на града, аз седях в кабинета си заедно с Людмил. Той беше повече от адвокат на фирмата и личен мой адвокат. Беше стар приятел на покойния ми съпруг, мъдър и уравновесен човек, на чието мнение винаги бях държала. Разказах му всичко, без да спестявам нищо – нито моята вина за разглезването на Виктор, нито жестокостта на решението ми.
Людмил ме изслуша внимателно, без да ме прекъсва. Когато свърших, той се замисли за момент, поглаждайки сивата си брада.
— Ана, това, което си направила, е като шокова терапия. Може да го излекува, но може и да го убие – каза той с мекия си, но твърд глас. – Виктор е свикнал с определен начин на живот. Лишавайки го от него толкова рязко, рискуваш да го тласнеш към отчаяние. А Силвия… тази жена ми се струва като ранен звяр. А раненият звяр е най-опасен.
— Знам, Людмиле. Но не можех да продължавам повече така. Гледах как синът ми се превръща в безгръбначно мекотело, управлявано от жена си. Трябваше да направя нещо. А и днес научих нещо ново… – И му разказах за обаждането от Деница и за тайните дългове на Силвия.
Лицето на Людмил стана сериозно.
— Това променя всичко. Тук вече не става въпрос за глезотии, а за измама. Момичето е затънало и е видяло във Виктор и в теб спасителен пояс. Но такъв тип хора не се давят сами. Те повличат и другите със себе си.
— Какво да правя? – попитах, а в гласа ми за първи път прозвуча несигурност.
— Засега – нищо. Дръж се на позицията си. Нека усетят тежестта на последствията. Да видим как ще реагират. Виктор трябва да достигне дъното, за да може да започне да плува нагоре. Въпросът е дали Силвия няма да му завърже камък на краката. Ще направя една дискретна проверка за тези нейни дългове. Добре е да знаем с какво си имаме работа.
Думите му ме успокоиха. Не бях сама в това. Имах съюзник. Когато той си тръгна, аз останах сама с мислите си. Знаех, че следващите дни щяха да бъдат решаващи. Пукнатините във фасадата на живота на сина ми вече бяха видими. Сега оставаше да видя дали той ще намери сили да започне да гради наново, или ще остане затрупан под руините.
Глава 4: Отчаяни ходове Изминаха два дни. Два дни на оглушителна тишина от моя страна и на нарастваща паника от тяхна. Представях си как официалните писма се трупат на прага им, как телефонните обаждания от кредитори стават все по-настоятелни. Представях си как луксът, който ги заобикаляше, започва да изглежда като подигравка, като декор на един живот, който вече не им принадлежи.
На третия ден следобед, точно както Людмил беше предсказал, раненият звяр реши да действа. На вратата на дома ми се позвъни. От камерата видях, че е Силвия. Сама. Сърцето ми подскочи, но запазих самообладание. Не бях готова за тази среща. Не исках да я виждам. Натиснах бутона на интеркома.
— Какво искаш, Силвия? – попитах, а гласът ми прозвуча по-остро, отколкото възнамерявах.
— Трябва да поговорим, Ана! Моля те, отвори! Става въпрос за Виктор! – гласът ѝ беше напрегнат, но в него имаше и нотка на отчаяние.
— Нямаме какво да си кажем. Говори със сина ми.
— Той не е добре! Отчаян е! Не яде, не спи! Ще го съсипеш! Не виждаш ли? Моля те, отвори! Само за пет минути!
Колебаех се. Част от мен искаше да затръшне виртуалната врата в лицето ѝ. Но друга част, майчината част, се притесни от думите ѝ за Виктор. Наистина ли беше толкова зле?
С неохота натиснах бутона за отваряне. След минута тя стоеше в антрето ми. Беше облечена скъпо, както винаги, но лицето ѝ беше бледо, под очите ѝ имаше тъмни кръгове. Блясъкът го нямаше.
— Какво искаш? – повторих въпроса си, като я оставих да стои права. Не я поканих да седне.
Тя си пое дълбоко дъх, сякаш събираше смелост.
— Дойдох да се извиня – каза тя, свеждайки поглед. – Това, което направих, беше ужасно. Бях уморена, напрегната… не го мислех. Обичам Виктор и уважавам теб. Ти си направила толкова много за нас.
Лъжа. Всяка дума беше фалшива като евтина бижутерия. Можех да го видя в очите ѝ, които не смееха да ме погледнат. Играеше роля. Ролята на разкаялата се снаха.
— Извинението ти е прието. Сега можеш да си вървиш – отговорих безцеремонно.
Тя вдигна глава, изненадана от реакцията ми. Явно очакваше сълзи, прегръдки и възстановяване на банковите преводи.
— Но… това ли е всичко? – попита невярващо.
— Какво друго очакваше?
— Ами… парите? Преводите? Виктор ще бъде изключен от университета! Ще изгубим апартамента! Не можеш да бъдеш толкова жестока!
— О, значи все пак затова си дошла – усмихнах се ледено. – Не за извинение, а за пари. Виж, Силвия, играта свърши. Вече няма да плащам за вашия цирк. Виктор е мъж, време е да поеме отговорност.
— Но той не може! Ти не го познаваш! Той е чувствителен, не е създаден за трудности! – почти изплака тя.
— А ти, Силвия? Ти за какво си създадена? Да харчиш чужди пари и да кроиш планове зад гърба на всички? Чух за едни стари дългове. От един фалирал бизнес. Искаш ли да поговорим за това?
Лицето ѝ пребледня още повече. Маската на разкаянието падна и на нейно място се появи израз на паника и гняв.
— Кой… кой ти е казал? Сестра ми ли? Ще я убия!
— Няма значение кой ми е казал. Има значение, че ти си излъгала сина ми. Омъжила си се за него, криейки, че си затънала в дългове. Използвала си моите пари, за да си решаваш проблемите, вместо да бъдеш честна с него. Ти си измамница, Силвия.
— Не е вярно! – изкрещя тя. – Обичам Виктор! Исках да го предпазя!
— Да го предпазиш, като го държиш в неведение и го превръщаш в своя дойна крава? Не, благодаря. Сега си върви. И не се връщай повече. Ако искам да говоря с някого, това е синът ми. Сам.
Тя ме гледаше с чиста, неподправена омраза. Разбрала, че планът ѝ се е провалил, тя се обърна и излезе, тръшвайки вратата след себе си.
Останах сама в тишината, но сърцето ми биеше лудо. Конфронтацията ме беше изтощила. В същия момент телефонът ми иззвъня. Беше Людмил.
— Ана, имам новини. И не са добри. Проверката ми за Силвия даде резултати. Дълговете ѝ са по-големи, отколкото предполагахме. И не са към банки. Към лихвари са. Едни от най-лошите в града. Натискат я. Затова е била толкова отчаяна.
Побиха ме тръпки. Лихвари. Това вече беше опасно.
— Какво означава това? – попитах с пресъхнало гърло.
— Означава, че тя е притисната до стената. И че може да направи нещо наистина глупаво. И още нещо, Ана. Изглежда, че ипотечният кредит за апартамента не е единственият голям заем. Преди около година Виктор е изтеглил и голям потребителски кредит на свое име. Сумата е сериозна. Имам съмнения, че парите са отишли за покриване на част от нейните дългове.
Светът ми се завъртя. Значи не само го е лъгала. Накарала го е да затъне заедно с нея. Моят син, моето момче, беше оплетен в мрежа от лъжи и дългове, за които дори не подозираше.
— Трябва да го измъкна оттам, Людмиле! Трябва да го спася! – казах панически.
— Първо трябва той самият да поиска да бъде спасен. Трябва да разбере истината. Но не от теб. Ако му я кажеш ти, той ще си помисли, че това е просто поредният ти опит да ги разделиш. Той трябва да я открие сам. Само тогава ще се събуди.
Прав беше. Но как да стане това? Как да накарам слепия да прогледне?
Вечерта, докато се опитвах да подредя мислите си, получих съобщение от Виктор.
„Мамо, можем ли да се видим? Сам съм. Моля те.“
Сърцето ми трепна. Може би. Може би все пак имаше надежда. Може би дъното, за което говореше Людмил, вече беше достигнато.
Глава 5: Прозрението Срещнахме се в едно малко, неутрално кафене, далеч от моя дом и от неговия апартамент. Когато влезе, едва го познах. Беше отслабнал, с тъмни кръгове под очите, раменете му бяха превити под невидима тежест. Нямаше и следа от безгрижното, самоуверено момче, което познавах. Пред мен стоеше съсипан мъж.
Той седна срещу мен и дълго мълча, вперил поглед в чашата с вода пред себе си.
— Благодаря ти, че дойде – каза накрая с дрезгав глас.
— Винаги ще идвам, когато ме повикаш. Аз съм твоя майка, Виктор.
Тези думи сякаш отключиха нещо в него. Очите му се напълниха със сълзи.
— Аз… аз провалих всичко, нали? Всичко съсипах.
Не казах нищо. Просто го оставих да говори. Имаше нужда от това.
— Силвия дойде при теб, нали? Разказа ми. Каза, че си я изгонила, че си я нарекла измамница. Защо, мамо? Защо я мразиш толкова?
Въпросът му ме прободе. Не я мразех. Или може би да. Но не това беше важното.
— Не я мразя, Виктор. Просто виждам неща, които ти отказваш да видиш.
— Какви неща? Че иска да сме самостоятелни? Че иска да не сме зависими от теб?
Горчива ирония прозвуча в думите му.
— Самостоятелни ли? Виктор, знаеш ли колко струва вашата „самостоятелност“ на месец? Знаеш ли каква е вноската по ипотеката? А по твоя потребителски кредит?
Той ме погледна объркано.
— Какъв потребителски кредит?
Сърцето ми се сви. Значи Людмил беше прав. Той дори не знаеше за какво е използван заемът.
— Кредитът от сто хиляди лева, който изтегли миналата година. Нали беше за твоя „бизнес проект“? Какво стана с него?
Виктор пребледня.
— Аз… парите… Силвия каза, че е по-добре да ги вложим в нещо сигурно. Някаква инвестиция, която един неин познат предложил. Каза, че тя ще се занимава с това.
— И ти повярва? Даде ѝ сто хиляди лева, без да задаваш въпроси?
Той мълчеше. Срамът беше изписан на лицето му.
— Виктор… – започнах внимателно, избирайки думите си. – Не е имало никаква инвестиция. Тези пари, както и голяма част от парите, които ви давах всеки месец, са отишли за покриване на стари дългове на Силвия. Дългове, които тя е направила много преди да се запознае с теб. Дългове към много опасни хора.
Той ме гледаше невярващо, поклащайки глава.
— Не. Не е вярно. Лъжеш. Искаш да ни разделиш. Винаги си го искала.
— Не, сине. Искам да отвориш очите си. Защо мислиш, че тя реагира толкова истерично, когато спрях парите? Защото луксът ѝ липсва? Не. Защото хората, на които дължи пари, са започнали да я заплашват. И сега ти си в опасност заедно с нея.
— Не ти вярвам! – извика той, удряйки с юмрук по масата. Няколко души се обърнаха към нас. – Тя ме обича!
— Отвори си банковото извлечение, Виктор. Проследи преводите, които си ѝ правил. Попитай я къде са отишли парите от твоя кредит. Поискай да ти покаже доклада от тази „инвестиция“. Просто задай няколко въпроса. Истината е там. Трябва само да посмееш да я погледнеш в очите.
Станах от масата. Бях казала всичко, което можех. Останалото зависеше от него.
— Когато си готов да видиш истината, обади ми се – казах тихо и си тръгнах, оставяйко го сам със своите демони.
През следващите два дни не се чухме. Бяха най-дългите дни в живота ми. Не знаех какво се случва. Дали е посмял да се изправи срещу Силвия? Дали е проверил това, което му казах? Или просто е избрал да продължи да живее в сладката си лъжа? Людмил ме съветваше да бъда търпелива, но търпението ми се изчерпваше.
На третата вечер, късно през нощта, телефонът ми звънна. Беше Виктор.
— Мамо… – гласът му беше празен, лишен от всякаква емоция. – Беше права. За всичко.
— Къде си? – попитах, а сърцето ми се сви от тревога.
— В апартамента. Или в това, което е останало от него.
— Какво искаш да кажеш?
— Карахме се. Попитах я за кредита. За дълговете. Първо отричаше, крещеше, обвиняваше теб. Но аз настоявах. Показах ѝ извлеченията от банката. И тогава… тя се срина. Призна всичко. За фалиралия бутик, за лихварите, за лъжите. Каза, че го е направила от любов. За да не ме загуби. За да изглежда перфектна в очите ми.
— А ти? Какво направи ти?
— Казах ѝ, че всичко е свършено. Че не мога да живея с лъжец. Тя… тя полудя. Започна да чупи всичко. Обвиняваше мен, теб, целия свят. После си събра някои неща и излезе. Не знам къде е отишла. Аз… аз съм сам тук, мамо. Сред руините на живота си.
Сълзите, които сдържах толкова дълго, потекоха по лицето ми. Сълзи на облекчение, но и на болка. Синът ми беше свободен, но беше и съкрушен.
— Идвам да те взема – казах твърдо. – Връщаш се у дома.
Глава 6: Ново начало Когато влязох в апартамента, гледката ме потресе. Беше по-лошо, отколкото си представях. Скъпи вещи, които аз бях избирала с толкова любов, лежаха разбити на пода. Дрехи бяха разхвърляни навсякъде. Във въздуха се носеше миризма на алкохол и отчаяние. А в средата на целия този хаос седеше Виктор, втренчен в една точка на стената. Беше сянка на самия себе си.
Без думи го прегърнах. Той се отпусна в ръцете ми и за първи път от години заплака като малко дете. Плака дълго, с горчиви, изгарящи сълзи. Плачеше за изгубената си любов, за разбитото си доверие, за пропилените години. Аз го държах и плаках заедно с него.
През следващите седмици домът ми се превърна в негово убежище. Той спеше много, хранеше се малко и почти не говореше. Аз го оставих на спокойствие, давайки му време да обработи травмата. С помощта на Людмил се заехме да разчистим кашата, която Силвия беше оставила след себе си.
Срещнахме се с лихварите. Бяха неприятни, брутални хора, но дори те разбраха, че е по-добре да получат парите си от мен, отколкото никога да не ги видят от Силвия. Платих всичко. Всеки мръсен, кървав лев от нейните дългове. Платих и потребителския кредит на Виктор. Не го направих за нея. Направих го, за да откъсна сина си окончателно от тази отровна връзка. За да му дам шанс да започне на чисто, без тежестта на чуждите грешки.
Апартаментът беше върнат на банката. Колата беше продадена. Всички материални символи на техния фалшив живот бяха заличени. Силвия изчезна. Чух от сестра ѝ, че е заминала за чужбина. Не попитах повече. Нейната глава от книгата на живота ни беше затворена завинаги.
Една вечер, около месец след като се беше прибрал, Виктор дойде при мен в кабинета. Беше се обръснал, беше облечен с чисти дрехи. В очите му все още имаше тъга, но вече я нямаше онази празнота.
— Мамо, искам да ти благодаря – каза той тихо. – И да ти се извиня. Бях сляп, глупав и слаб. И те нараних.
— Всичко е простено, сине. Важното е, че си си научил урока.
— Научих го. По най-трудния начин. Разбрах, че парите, които ми даваше, не бяха благословия, а проклятие. Те ме направиха безпомощен.
— Аз също имам вина. Трябваше да те оставя да се бориш сам много по-рано. Но страхът ми да не те изгубя беше по-силен.
Той кимна.
— Искам да започна работа. Истинска работа. Във фирмата. Но не в някой измислен кабинет. Искам да започна от най-ниското стъпало. От склада, ако трябва. Искам да науча всичко отначало. Искам да заслужа парите си.
Погледнах го и видях в очите му пламъче. Пламъчето на решимостта, което бях виждала в очите на баща му преди толкова много години. Синът ми най-накрая се беше превърнал в мъж.
— Добре – казах аз, а в гърлото ми беше заседнала буца от емоции. – Започваш в понеделник. В шест сутринта. В отдела по логистика. И не очаквай специално отношение.
— Не го и искам – усмихна се той за първи път от седмици. Истинска, макар и малко тъжна, усмивка.
Пътят пред него беше дълъг и труден. Трябваше да изгради наново самочувствието си, да се докаже пред себе си и пред другите. Трябваше да завърши образованието си, но този път – като плаща сам за него. Трябваше да се научи да живее скромно.
Аз също имах да уча своите уроци. Да се науча да пускам контрола. Да обичам, без да задушавам. Да подкрепям, без да правя сина си зависим.
Вече не организирах задължителни вечери в сряда. Вместо това, понякога той ми се обаждаше в края на тежкия работен ден и ме питаше: „Мамо, уморен съм като куче. Имаш ли нещо за ядене?“ И аз, с усмивка, му отговарях: „Винаги. За теб винаги ще има.“
Нашата връзка се промени. Тя вече не се основаваше на пари и задължения, а на взаимно уважение и трудно извоювана обич. Бях изгубила едно разглезено момче, но бях спечелила син. И това беше най-ценната сделка в живота ми. Границите бяха поставени. Не от гняв, а от любов. И този път бяха тук, за да останат.
