×
Дъждът тъкмо бе започнал, когато получих обаждането, което завинаги промени живота ми. Стоях на опашка в малко кафене в центъра на Сиатъл, когато телефонът ми избръмча.
– Госпожа Доусън? Обаждам се от кантората, която урежда наследството на вашия покоен чичо, Чарлз Уейвърли. Вие сте единственият му наследник.
Мигнах, стискайки по-здраво хартиената чаша в ръката си.
– Колко… за каква сума говорим? – попитах тихо.
Адвокатът замълча, сякаш самият размер на сумата го плашеше.
– Двеста милиона долара, госпожо.
За миг светът притихна. Чувах само как сърцето ми бие в ушите. Двеста милиона. Засмях се – наполовина от недоумение, наполовина от страх, че това е някаква зла шега.
Когато стигнах до дома, мислите ми се въртяха по-бързо от чистачките на колата. Съпругът ми Итън щеше да е във възторг. От месеци се давехме в дългове, а бракът ни се късаше от спорове за пари, от несбъднати мечти. Сега най-сетне можех да му дам всичко.
Влетях през вратата, мокра от дъжда, викайки:– Итън! Няма да повярваш какво се случи!
Но преди да стигна до него, погледът ми се замъгли. Болка прободе гърдите ми и светът се наклони. Последното, което чух, беше звукът на чаша, падаща и чупеща се, и гласът на Итън, който далечно извика името ми.
Когато се събудих, всичко беше бяло и стерилно. Машини, писукащи равномерно, мирис на антисептик – болница. Медицинска сестра ми каза, че съм получила лек сърдечен удар, вероятно от шок.– Съпругът ви е уведомен – добави тя тихо, – но още не е идвал.
Дните минаваха. Чаках. Обаждах се. Всеки път гласът на Итън звучеше далечен и равен.– Зает съм, Клеър. Ще дойда скоро.
Но той не дойде.
На четвъртия ден вратата се отвори – и дъхът ми секна. Итън стоеше на прага, с ръка около млада жена, която никога не бях виждала. Усмивката ѝ се стопи, щом очите ни се срещнаха.
Лицето ѝ побеля. Отстъпи крачка назад, прошепвайки почти на себе си:– Но… тя е моята…
Настъпи тишина – тежка и задушаваща.
Нещо в мен прошепна, че животът ми – онзи, който си мислех, че си връщам – отново се разпада.
Жената стоеше замръзнала до съпруга ми, треперещата ѝ ръка стискаше ръкава му.– Итън – прошепна тя, без да откъсва поглед от мен. – Коя е тя?
Изправих се в леглото, въпреки болката в гърдите.– Аз съм съпругата му, Клеър Доусън. А ти коя си?
Устните ѝ се разтвориха, но звук не излезе. Челюстта на Итън се стегна.– Клеър, сега не е моментът…
– Отговори ми! – гласът ми трепереше, но беше твърд.
Очите на жената се напълниха със сълзи.– Аз съм… Лили. Лили Хартман.
Името ме порази като гръм. Лили Хартман – моята полусестра. Онази, която майка ми изостави преди да се родя. Видях я само веднъж – на погребението на майка ни, когато тихо се изплъзна, преди да успея да ѝ кажа и дума.
Погледнах към Итън.– Ти се ожени за сестра ми?
Той прокара ръка през лицето си, без да ме гледа.– Клеър, не е така, както мислиш. Ти беше изчезнала с месеци, и аз…
– Месеци? – прекъснах го, гласът ми се пречупи. – Бях в болницата осем дни!
По лицето му мина сянка на смущение, после на вина.– Казаха ми, че може да не оживееш – прошепна. – Лекарите казаха, че сърцето ти е твърде слабо. Не можех…
– Не можеше да почакаш? – изстрелях. – И затова потърси утеха при сестра ми?
Лили се разрида.– Не знаех! – плачеше. – Той ми каза, че жена му е починала! Никога не бих…
Погледът ми се замъгли, мониторът до леглото запищя тревожно. Медицински сестри влетяха, а Итън отстъпи назад – побледнял, уплашен. Видях паника в очите му, но не за мен – за себе си.
Когато дойдох в съзнание отново, стаята беше празна. Само бележка лежеше на нощното шкафче, написана с почерка на Итън:
„Съжалявам, Клеър. Така е по-добре.“
Гледах думите, докато се размазаха пред очите ми. Умът ми бе празен. Всичко – бракът, семейството, дори парите, които наследих – се бяха превърнали в нещо грозно и подло.
Същата вечер поисках телефона си. Имаше едно обаждане, което трябваше да направя – на адвоката, който ми съобщи новината.
– Господин Спенсър – казах, гласът ми трепереше, но беше твърд, – трябва да знам нещо. Ако умра, кой получава наследството?
Той замълча.– Ако починете неомъжена, парите преминават към най-близкия ви роднина – вашата сестра, госпожица Хартман.
Затворих очи. Въздухът стана тежък.
Съпругът ми не само ме бе изоставил. Той се беше оженил за сестра ми заради парите – пари, които е мислел, че ще получи едва след като умра.
Три седмици по-късно ме изписаха от болницата. Не казах на Итън и Лили. Прибрах се тихо в къщата, която вече не чувствах като своя. Миришеше различно – на нейния парфюм. Смехът ѝ звучеше от снимките на камината, където вече стоеше до него.
Събрах вещите си в мълчание. Не плаках. Не и този път.
На следващата сутрин отидох при господин Спенсър. Заедно направихме промени – тихи, но окончателни. Наследството бе прехвърлено в доверителен фонд, недостъпен за никого, освен за мен. Ако ми се случи нещо, парите щяха да отидат за благотворителност – детски болници и приюти. Нито за Итън, нито за Лили.
Дните се превърнаха в седмици. Итън не се обади. Лили изпрати едно съобщение – извинение, на което не отговорих.
Един мрачен следобед влязох в кафене близо до Пайк Плейс Маркет. Не очаквах да ги видя там – седнали до прозореца, усмихнати, сякаш нищо не се е случило. Сърцето ми заби, но запазих спокойствие.
Приближих се до масата им. Усмивките им замръзнаха.
– Клеър… – започна Итън, изправяйки се неловко.
– Недей – прекъснах го. – Вие двамата направихте своя избор.
Очите на Лили проблеснаха от сълзи.– Не знаех, че си жива. Кълна се…
– Знам – казах тихо. – Но остана, след като разбра.
Настъпи мълчание. Навън отново заваля – същият студен дъжд като в деня, когато животът ми се промени.
Обърнах се да тръгна, но спрях.– Между другото – казах, поглеждайки към Итън, – обади се на адвоката. Ще има новини за теб.
Объркването в очите му беше почти приятно.
Седмица по-късно получих обаждане от господин Спенсър.– Той дойде бесен – каза той. – Опита се да претендира за фонда. Казах му, че парите вече са дарени на детски болници и приюти, както поискахте.
Усмихнах се за пръв път от месеци.– Добре.
Същата вечер седнах на балкона, гледайки светлините на града. Сърцето ми още болеше – но не от мъка, а от освобождение.
Парите почти ме унищожиха. Но като изгубих всичко, намерих нещо по-ценно – себе си.
И някъде дълбоко в себе си знаех, че те никога няма да спрат да мислят за жената, която надживя тяхното предателство.
Бележка: Тази история е художествена измислица, вдъхновена от теми за доверие, предателство и изцеление. Всякакви прилики с реални личности или събития са напълно случайни.
