×
Телефонът иззвъня пронизително в тишината на късния следобед. Вдигнах го, очаквайки да чуя гласа на сестра ми, която трябваше да се прибере от университета за уикенда. Вместо това, от другата линия се разнесе трескавият, напрегнат глас на съпруга ми, Александър.
— Елена, слушай ме внимателно. Имам огромен проблем.
Сърцето ми подскочи. Александър работеше като старши мениджър проекти в голяма строителна компания – работа, изпълнена с напрежение, но и с престиж и добро заплащане. Проблемите при него обикновено означаваха сериозни проблеми.
— Какво е станало? Добре ли си?
— Аз съм добре, но… Помниш ли колата на шефа ми, Борис? Новото му луксозно возило, с което се хвалеше миналата седмица?
Кимнах, макар той да не можеше да ме види. Разбира се, че помнех. Беше ни говорил за нея с часове – за мощността, за кожените седалки, за усещането да я караш.
— Е, днес ме помоли да я закарам до един сервиз за специално покритие. И… и направих катастрофа. Не беше сериозно, няма пострадали, но колата… смачкана е отпред, Елена. Ремонтът ще струва състояние.
Преглътнах. Усетих как ледена топка се образува в стомаха ми.
— Колко?
— Осем хиляди лева. Борис беше бесен. Каза, че ако до края на седмицата не му донеса парите в брой, ще ме уволни. Не само това, ще се погрижи никога повече да не си намеря работа в този бранш. Познаваш го, знаеш на какво е способен. Ще съсипе кариерата ми, Елена. Ще съсипе всичко, което сме градили.
Гласът му трепереше, изпълнен с отчаяние, което никога преди не бях чувала. Винаги беше толкова уверен, толкова непоклатим. Този разбит мъж от другата страна на линията ми беше непознат.
— Но ние нямаме осем хиляди лева в брой, Александър. Нали знаеш, изплащаме ипотеката, кредитът за нашата кола…
— Знам! — почти изкрещя той. — Мислиш ли, че не знам? Затова ти се обаждам. Ти… ти имаш парите.
Замръзнах. Знаех точно за кои пари говори. Наследството от баба ми. Беше починала преди шест месеца и ми беше оставила спестяванията на целия си живот. Не беше огромна сума, но за мен беше безценна. Бяха парите, с които тя искаше да ми осигури сигурност, да имам нещо свое, нещо, което никой не може да ми отнеме. Бях планирала да ги вложа в образованието на сестра ми или да ги пазя за черни дни.
— Александър, не можеш да искаш това от мен. Това са парите от баба.
— Моля те, Елена. Моля те. Това са черни дни! По-черни не могат да бъдат! Ще ти ги върна, кълна се. Ще работя двойно, тройно, ще взема втори заем, ако трябва, но ще ти ги върна до стотинка. Просто ми спаси работата сега. Спаси нас.
Вътрешната ми борба беше кратка, но жестока. От една страна беше свещената памет за баба ми, нейната последна грижа за мен. От другата беше моят съпруг, бъдещето на нашето семейство, домът, който изплащахме с толкова труд. Той звучеше толкова уплашен, толкова съкрушен. Как можех да го оставя? Бракът не беше ли точно това – да си помагаме в най-трудните моменти?
Въздъхнах тежко, примирена.
— Добре. Ще ги изтегля утре сутринта.
— Обичам те! — извика той, гласът му изпълнен с облекчение. — Не знаеш какво означава това за мен. Ще се реванширам, обещавам. Тази вечер ще закъснея, трябва да остана да успокоя нещата в офиса. Не ме чакай.
Затворих телефона с тежко сърце. Чувствах се ограбена, но в същото време си казвах, че правя правилното нещо. Правя го за нас.
На следващата сутрин отидох в банката и изтеглих осем хиляди лева. Касиерката ме погледна въпросително, докато броеше пачките. Усещах погледите на хората върху себе си, сякаш всички знаеха, че се разделям с нещо повече от пари. Прибрах ги в плик и когато Александър се върна вечерта, уморен и блед, просто му го подадох.
Той ме прегърна силно, зарови лице в косата ми.
— Ти си моят ангел, Елена. Моят спасител. Утре сутринта ще ги дам на Борис и всичко ще приключи.
Повярвах му. Исках да му вярвам с цялото си сърце.
Глава 2: Разписката
Минаха няколко дни. Напрежението вкъщи бавно се разсейваше. Александър отново беше старият, уверен мъж, когото познавах. Правеше ми комплименти, носеше ми цветя, говореше за бъдещето. Уверяваше ме, че нещата в работата са се укротили и че шефът му е оценил жеста. Част от мен се чувстваше добре, удовлетворена, че съм помогнала. Но друга, по-дълбока част, не намираше покой. Осемте хиляди лева тежаха на съвестта ми като воденичен камък.
Една вечер Александър беше излязъл с приятели, а аз реших да използвам лаптопа му, за да потърся рецепта за вечеря. Моят беше на ремонт. Той рядко оставяше нещата си отключени, но този път явно беше бързал. Отворих браузъра и в историята на търсенето, най-отгоре, стоеше потвърждение за резервация.
Любопитството надделя над всякакви скрупули. Кликнах.
Очите ми се плъзнаха по екрана, но мозъкът ми отказваше да обработи информацията. Самолетни билети. За двама. До романтичен островен курорт, известен с белите си плажове и луксозни хотели. Името на първия пътник беше Александър.
А второто име ме накара да забравя как се диша.
Моника.
Нашата съседка от апартамента до нас. Красивата, винаги усмихната Моника, която ми носеше сладкиши и с която си пиехме кафето понякога. Моника, която беше омъжена за Виктор – тих и добър човек, който работеше като инженер.
Продължих да чета, сякаш гледах филм на ужасите. Потвърждение за хотелска резервация. Петзвезден комплекс, апартамент с изглед към морето. Датите на пътуването бяха за следващата седмица. И тогава видях сумата. Общата стойност на билетите и хотела.
Осем хиляди лева.
Точно осем хиляди лева.
Въздухът в стаята се сгъсти. Прилоша ми. С две ръце се хванах за масата, за да не падна. Всичко се сглоби в една ужасяваща, кристално ясна картина. Нямаше катастрофа. Нямаше уволнение. Нямаше дълг към шефа. Имаше само една долна, мръсна лъжа, съшита с бели конци, за да платя за романтичното бягство на съпруга ми с любовницата му. С моето наследство. С парите, оставени от баба ми, за да ме пазят.
Вълна от леден гняв ме заля, помитайки шока и болката. Треперех неконтролируемо. В главата ми се въртеше само една мисъл: да го убия. Да го чакам да се прибере и да го убия.
Но след гнева дойде студеният разум. Не. Това беше твърде лесно. Твърде бързо. Той не заслужаваше бърз край. Заслужаваше да страда. Заслужаваше да бъде унизен, точно както беше унизил мен.
Ръцете ми все още трепереха, но успях да намеря телефона си. Намерих номера на офиса на Александър. Погледнах часовника – беше късно, но знаех, че шефът му, Борис, често остава до късно.
След няколко позвънявания, плътен мъжки глас отговори.
— Борис слуша.
— Господин Борис, обажда се Елена, съпругата на Александър. Извинете за късното обаждане, но се надявах да говоря с Вас за нещо спешно.
— Елена, разбира се. Какво има? Да не е станало нещо с Александър?
— Не, не, той е добре. Всъщност, обаждам се за един финансов въпрос. Разбирам, че Александър е имал инцидент с Вашата кола и Ви дължи пари за ремонта. Исках само да потвърдя, че сумата е пристигнала при Вас и всичко е наред.
От другата страна настана мълчание. Толкова дълго, че за миг си помислих, че връзката е прекъснала.
— Инцидент с моята кола? — най-накрая каза Борис, гласът му беше бавен и объркан. — Елена, не знам за какво говорите. Колата ми е в гаража, в перфектно състояние. И Александър не ми дължи никакви пари. Всъщност, той си взе отпуск за следващата седмица. Каза, че има неотложно бизнес пътуване.
Всяка негова дума беше пирон, забиван в ковчега на моя брак. Бизнес пътуване. Разбира се.
— А, сигурно е станало някакво недоразумение. Много се извинявам за безпокойството. Лека вечер.
Затворих, преди той да успее да зададе повече въпроси. Седях в тъмната стая, а сълзите се стичаха по лицето ми. Но това не бяха сълзи на тъга. Бяха сълзи на ярост. Бракът ми беше приключил. Любовта, доверието, всичко беше изпепелено в огъня на тази лъжа.
Но той все още не го знаеше.
Тази вечер, когато се прибра, весел и леко пийнал, и ми каза, че има „бизнес пътуване“ следващата седмица, аз не показах нищо. Нито болка, нито гняв. Прегърнах го, усмихнах му се и му пожелах лек път.
А в главата ми вече се оформяше план. План за една много специална вечеря.
На следващия ден се обадих на Моника.
— Мони, здравей, Елена е. Как си?
— Ели! Супер съм, тъкмо се връщам от фитнес. Ти как си?
— Добре съм, слушай, хрумна ми нещо. Отдавна не сме се събирали четиримата. Какво ще кажете с Виктор да дойдете на вечеря у нас в събота? Ще направя онази лазаня, която Александър толкова харесва.
Тя се поколеба само за миг.
— О, звучи страхотно! Само да проверя с Виктор, но мисля, че сме свободни. Ще ти пиша след малко.
Знаех, че ще приеме. Как би могла да откаже? Отказът би предизвикал подозрение. Тя трябваше да играе ролята на добрата съседка до последно.
След десет минути получих съобщение: „Ще дойдем! С огромно удоволствие! Да донесем ли нещо?“
Отговорих: „Не, нищо. Само доброто си настроение.“
И тогава започнах да се подготвям. Не за вечеря. А за представление. Най-важното представление в живота ми.
Глава 3: Подготовката за бурята
Дните до съботната вечеря се нижеха бавно, мъчително. Всеки час беше изпитание за самоконтрола ми. Трябваше да живея под един покрив с човека, който ме беше предал по най-жестокия начин. Трябваше да му се усмихвам, да говоря с него, да спя до него, докато в мен бушуваше ураган от омраза.
Всяка негова дума, всеки негов жест, беше пропит с лъжа. Когато ми казваше „обичам те“, чувах ехото на името на Моника. Когато ме прегръщаше, усещах фантомното докосване на друга жена. Превърнах се в перфектна актриса. Лицето ми беше спокойно платно, върху което рисувах маската на любяща съпруга, докато душата ми се разпадаше на парчета.
През тези дни се обадих на сестра ми, Катерина. Тя учеше право в друг град и беше единственият човек на света, на когото имах пълно доверие. Разказах ѝ всичко. Всяка мръсна подробност.
— Ще го убия! — беше първата ѝ реакция. Гласът ѝ трепереше от гняв. — Кажи ми къде е, идвам и ще го убия! Как е могъл да ти причини това, Ели? И с парите на баба…
— Успокой се, Кате. И аз исках да го убия. Но това няма да ми върне нищо. Имам друг план.
Разказах ѝ за вечерята. Тя мълча дълго.
— Това е лудост, Ели. Да ги събереш всички на едно място… Как ще издържиш?
— Ще издържа. Защото този път аз ще държа картите. Той си мисли, че ме е изиграл, че съм глупавата, наивна съпруга. Време е да разбере колко много греши. Но имам нужда от помощта ти.
— Казвай. Всичко.
— Искам да проучиш нещо. Александър е взел ипотечен кредит за апартамента на негово име, преди да се оженим. Домът се води негов, въпреки че аз плащам половината вноски всеки месец от моята заплата. Искам да знаеш какви са правата ми при развод. Какво мога да взема? Как мога да докажа, че съм допринесла? А парите от наследството… има ли начин да си ги върна?
— Ще проверя всичко — отговори твърдо Катерина. — Ще говоря с един от преподавателите ми, специалист по семейно право. До събота ще имаш отговори. Само ми обещай едно нещо.
— Какво?
— Бъди внимателна. Този човек е способен на всичко. Не го подценявай.
Обещах, но знаех, че вече не го подценявам. Напротив, виждах го в истинската му светлина – егоистичен, безскрупулен манипулатор.
В събота сутринта се събудих с чувство за неизбежност. Денят на представлението беше дошъл. Александър стана, целуна ме по челото и каза:
— Днес ще отскоча до мола да си купя някои неща за „пътуването“. Все пак трябва да изглеждам представително пред партньорите.
Знаех, че отива да купува плажни дрехи и слънцезащитен крем. Усмихнах се и му пожелах приятно пазаруване.
Докато той беше навън, аз се заех с подготовката. Отидох до най-скъпия магазин в квартала и купих най-добрите продукти – прясна паста, италиански сирена, отлежало червено вино. Исках всичко да е перфектно. Подредих масата с най-хубавата ни покривка и кристалните чаши, които пазехме за специални поводи. Запалих ароматни свещи. Къщата ухаеше на уют и спокойствие – пълна противоположност на бурята, която се надигаше в мен.
Следобед Катерина ми се обади.
— Говорих с професора. Ситуацията е сложна, но не е безнадеждна. Тъй като сте женени, апартаментът се счита за семейна съсобственост, въпреки че е на негово име, ако можеш да докажеш, че си допринасяла системно за изплащането му. Банковите извлечения от твоята сметка към неговата всеки месец са идеално доказателство. Ще трябва да водиш дело, но имаш много голям шанс да получиш половината.
— А парите от наследството? — попитах, а сърцето ми биеше лудо.
— Това е по-трудно. Тъй като си му ги дала доброволно, се считат за подарък. Но… има вратичка. Ако можеш да докажеш, че си била подведена с измама, че парите са били използвани за цел, различна от обявената, тогава можеш да заведеш дело за неоснователно обогатяване. Разписката за билетите и хотела е твоето златно оръжие. Не я губи!
Благодарих ѝ, чувствайки как решимостта ми се засилва. Не ставаше въпрос само за отмъщение. Ставаше въпрос за справедливост.
Когато Александър се прибра, натоварен с покупки, аз тъкмо вадех лазанята от фурната. Ароматът изпълваше въздуха.
— Ухае невероятно! — възкликна той. — Нашите съседи са големи късметлии.
— Надявам се да им хареса — отвърнах с най-сладката си усмивка.
Отидох в спалнята да се преоблека. Избрах червена рокля. Рокля, която той обожаваше. Рокля, която крещеше „увереност“ и „опасност“. Сложих си червено червило. Погледнах се в огледалото. Жената, която ме гледаше отсреща, не беше същата Елена отпреди седмица. Тази жена беше воин.
Точно в осем часа звънецът на вратата иззвъня. Поех си дълбоко дъх, изправих рамене и отидох да отворя.
На прага стояха Моника и Виктор. Тя беше ослепителна, както винаги, в елегантна синя рокля, носеше бутилка скъпо вино. Виктор беше до нея, с леко притеснена, но искрена усмивка.
— Ели, изглеждаш зашеметяващо! — възкликна Моника и ме прегърна. Прегръдката ѝ беше студена като змийска кожа.
— И вие сте прекрасни! Влизайте, чувствайте се като у дома си.
Александър ги посрещна с широка усмивка, потупа Виктор по рамото, целуна Моника по бузата малко по-продължително, отколкото беше нужно. Само аз забелязах бързата, тайна размяна на погледи между тях. Искрата на тяхната обща тайна.
Вечерта започваше.
Глава 4: Предястието
Настанихме се около масата. Налях вино в кристалните чаши. Във въздуха се носеше леко, принудено оживление. Разговорите бяха банални и безопасни – времето, работата, новите филми. Аз играех ролята на перфектната домакиня, усмихвах се, кимах, задавах въпроси. Но през цялото време наблюдавах.
Наблюдавах как ръката на Александър „случайно“ докосва тази на Моника, докато посяга към солта. Наблюдавах как погледите им се срещат за части от секундата над пламъка на свещта. Наблюдавах как Виктор, добрият, нищо неподозиращ Виктор, разказва с ентусиазъм за новия си проект в работата, докато съпругата му и най-добрият му съсед кроят планове зад гърба му.
Всеки техен таен жест беше като удар с нож в сърцето ми. Но аз не трепвах. Само събирах доказателства. Събирах гориво за пожара, който щях да запаля.
— А вие, Александър, чух, че ще пътуваш скоро? — попитах невинно, докато сипвах салата. — Някакво бизнес пътуване, нали?
Александър вдигна поглед, леко изненадан.
— А, да. Нещо такова. Изникна в последния момент. Трябва да се видя с едни инвеститори. Много е важно.
Моника замръзна за миг с вилицата по средата на пътя към устата си. После бързо се окопити и се усмихна.
— О, колко вълнуващо! Някъде далеч ли?
— Достатъчно далеч — отвърна уклончиво той и смени темата. — Викторе, а при теб как вървят нещата? Още ли се занимаваш с онзи сложен мост?
Виктор се оживи и започна да обяснява технически подробности, които никой освен него не разбираше. Това ми даде перфектната възможност да продължа атаката си, насочена към Моника.
— Толкова е хубаво човек да пътува, нали, Мони? — обърнах се към нея с най-милата си усмивка. — Светът е толкова голям. Мечтая си един ден да отида на някой екзотичен остров. С бели пясъци, палми, тюркоазена вода… Представяш ли си?
Лицето на Моника леко пребледня. Тя отпи голяма глътка вино.
— Да, звучи като мечта. Но с нашата работа… трудно е да се откъснем.
— О, никога не се знае — продължих аз, наслаждавайки се на всяка секунда от нейния дискомфорт. — Понякога възможностите просто се появяват. Например, онзи ден разглеждах в интернет едни оферти за последния момент. Невероятни цени за луксозни курорти. Имаше една оферта за един остров… как му беше името… А, да! Точно като онзи, на който ще ходят едни мои познати. Много романтично място, идеално за двойки.
Александър се прокашля шумно.
— Елена, скъпа, мисля, че виното ти дойде в повече. Хайде да не отегчаваме гостите с твоите туристически фантазии.
Погледнах го право в очите. В погледа му имаше предупреждение. Той усещаше, че нещо не е наред. Но беше твърде късно. Бях заложила капана и те бяха влезли право в него.
— Не са фантазии, скъпи. Напротив, много е реално. Всъщност, толкова реално, че дори знам цената на пътуването. Осем хиляди лева. Точно осем хиляди. Интересно съвпадение, нали?
В стаята настъпи мъртва тишина. Чуваше се само тихото пукане на свещите. Виктор гледаше объркано от мен към Александър, опитвайки се да разбере за какво говоря. Моника беше забила поглед в чинията си, лицето ѝ беше бяло като платно. Александър ме гледаше с ярост, която едва сдържаше.
— Елена, престани — процеди той през зъби.
— Да престана ли? — попитах, гласът ми вече не беше сладък и нежен. Беше студен и остър като стомана. — Мисля, че тъкмо започвам. Хайде, Александър, разкажи на нашите добри съседи за твоето „бизнес пътуване“. Разкажи им за катастрофата с колата на шефа ти. Разкажи им как добричката ти, наивна съпруга ти даде парите от наследството си, за да ти спаси кариерата.
Станах от масата и отидох до шкафа в хола. Извадих разпечатката на самолетните билети и хотелската резервация. Върнах се и я хвърлих на масата, точно по средата.
— А после им разкажи и това. Разкажи им как ще използваш тези пари, за да заведеш любовницата си на романтична почивка. Любовница, която, какво съвпадение, седи на същата маса.
Виктор бавно вдигна листа хартия. Очите му се разшириха от ужас и неразбиране, докато четеше имената и сумата. Той вдигна поглед първо към жена си, а после към най-добрия си приятел. Лицето му се сгърчи от болка, сякаш го бяха пронизали физически.
— Моника?… Александър?… Какво е това?
Моника избухна в сълзи. Александър скочи на крака, лицето му беше изкривено от гняв.
— Ти си луда! Как можа да направиш това?
— Аз ли съм луда? — изсмях се аз, но смехът ми звучеше като ридание. — Ти съсипа живота ми, съсипа доверието ми, оскверни паметта на баба ми! И аз съм лудата? Не, Александър. Аз съм тази, която най-накрая прогледна.
Обърнах се към Виктор, чието лице беше станало сиво.
— Съжалявам, Викторе. Наистина съжалявам, че трябваше да научиш по този начин. Но заслужаваше да знаеш истината.
Той не каза нищо. Просто смачка листа в ръката си, стана бавно, погледна жена си с поглед, изпълнен с такова презрение, че тя се сви, и безмълвно излезе от апартамента. Чухме как входната врата на техния апартамент се затръшна с оглушителен трясък.
Моника хлипаше истерично. Александър стоеше като вкаменен.
— Върви след него — казах на Моника. — Вечерята приключи.
Тя се изправи, разтърсвана от ридания, и избяга навън.
Останахме сами. Аз и съпругът ми. Или по-скоро, мъжът, който доскоро смятах за такъв. Тишината беше по-оглушителна от всякакви крясъци.
— Всичко свърши, Александър — казах тихо. — Вземи си нещата и се махай от дома ми.
Глава 5: Разруха и възмездие
Последвалите часове бяха хаос от крясъци, обвинения и сълзи. Александър се опита да отрече, после да се оправдае, после да ме обвини. Каза, че съм го подтикнала към това с моята студенина, с моята обсебеност по работата, с липсата на внимание. Каза, че с Моника не било сериозно, просто едно увлечение.
— Увлечение, което струва осем хиляди лева от парите на моята мъртва баба! — изкрещях му в лицето. — Увлечение, заради което ме излъга по най-гнусния начин! Махай се! Не искам да те виждам повече!
Той разбра, че няма връщане назад. Яростта му се превърна в студено презрение.
— Добре. Щом така искаш. Но този апартамент е мой. Ти ще се изнесеш.
— Ще видим това в съда — отвърнах ледено, спомняйки си думите на Катерина. — Имам доказателства за всяка стотинка, която съм вложила тук. Имам и доказателства за твоята измама. Така че по-добре се консултирай с адвокат, преди да предявяваш претенции.
Той ме изгледа с омраза, грабна няколко дрехи и си тръгна, затръшвайки вратата след себе си.
Останах сама сред останките от вечерята и живота си. Разкошната маса, недокоснатата лазаня, разлетите чаши вино – всичко приличаше на сцена от трагедия. Паднах на колене и за първи път от часове си позволих да се разплача. Плаках за изгубената любов, за предателството, за разбитите мечти.
На следващия ден, в понеделник, се свързах с адвокат, препоръчан от професора на Катерина. Адвокат Марков беше възрастен, спокоен мъж с проницателни очи. Разказах му всичко, показах му документите. Той ме изслуша внимателно, без да ме прекъсва.
— Имаме силно дело, госпожо — каза той накрая. — Както за делба на имуществото, така и за връщане на сумата от осем хиляди лева на базата на измама. Ще бъде дълъг и неприятен процес, но съм оптимист за изхода.
Започнахме процедурата по развод. Получих ограничителна заповед, която забраняваше на Александър да ме доближава или да влиза в апартамента до решаването на делото. Чувствах се странно, живеейки сама в дома, който бяхме градили заедно. Всяко кътче ми напомняше за него, за лъжите му. Но с всеки изминал ден, болката започваше да отстъпва място на решимостта.
Новините се разпространяваха бързо. Разбрах, че Моника и Виктор също се развеждат. Тя се беше изнесла, а той беше продал апартамента им и беше напуснал града. Никога повече не го видях, но често се питах какво ли му е коствала тази вечер. Чувствах вина за неговата болка, но знаех, че истината, колкото и да е жестока, е по-добра от живота в лъжа.
Най-големият удар за Александър дойде от място, от което най-малко очакваше. Шефът му, Борис, явно беше свързал две и две след моето обаждане. Един ден срещнах Борис случайно в един супермаркет. Той дойде при мен и каза:
— Елена, чух какво се е случило. Искам да знаете, че не толерирам такова поведение. Честността и лоялността са основни принципи в моята компания. Александър вече не работи за мен.
Оказа се, че Борис го е привикал и го е разпитвал за „бизнес пътуването“. Когато Александър се оплел в лъжите си, Борис го уволнил на място, не заради личния му живот, а заради злоупотребата с доверие и използването на името му в измамна схема.
Така, за няколко седмици, Александър загуби всичко – жена си, любовницата си, дома си и работата си. Беше затънал в дългове, тъй като съдът го задължи да ми върне осемте хиляди лева, както и да ми изплати моята половина от стойността на апартамента, след като представих всички банкови извлечения.
Понякога го засичах по улицата. Изглеждаше състарен, победен. Вече не беше онзи бляскав, уверен мъж. Беше просто сянка на предишното си аз. В погледа му нямаше разкаяние, само гняв към мен, жената, която беше разрушила „перфектния“ му свят.
Аз, от своя страна, започнах да строя живота си наново. Продадох апартамента, който ми носеше толкова болезнени спомени, и с парите от него, заедно с върнатото ми наследство, си купих малко, уютно жилище само за мен. Сестра ми се премести при мен, след като се дипломира. Къщата ни беше пълна със смях и надежда.
Една вечер, докато седяхме на балкона и пиехме вино, Катерина ме попита:
— Съжаляваш ли за нещо?
Замислих се. Дали съжалявах за болката, за сълзите, за разрушения брак? Разбира се. Но дали съжалявах за онази вечеря?
— Не — отговорих твърдо. — Не съжалявам. Онази вечер не беше край. Беше ново начало. Понякога трябва да изгориш всичко до основи, за да можеш да построиш нещо ново и истинско на негово място.
Погледнах към звездите. Чувствах се свободна. Бях преминала през ада, но бях излязла от другата страна по-силна, по-мъдра и най-важното – вярна на себе си. Бях си върнала не просто парите. Бях си върнала достойнството. А това беше безценно.
