×
Погребението беше тихо, без големи думи и тълпи от хора. Само най-близките му. Съпругът ми никога не е обичал суетата около себе си, дори когато беше жив. След смъртта му къщата изведнъж започна да звучи различно – тишина, която натежа на раменете ми като мокро наметало.
Не можех да спя, да се храня или да мисля. Ходех от стая в стая, докосвайки нещата, които беше оставил след себе си. Любимият му пуловер на облегалката на стола. Миризмата на одеколон върху яката му. Недовършената книга на нощното шкафче.
Няколко дни след погребението реших да подредя чекмеджето му с документи. Познавах го добре – там лежаха фактури, инструкции за уреди, стари гаранции. Но този път под купчината хартии открих нещо, което не бях виждала преди. Бял плик. Обикновен. Само че върху него с ръкописен шрифт беше написана една дума: „Ева“.
Имах чувството, че сърцето ми е спряло да бие за миг. Седнах. Отворих го с треперещи ръце. Вътре имаше писмо. И то не някакъв набързо написан текст на коляно. Беше дълго, внимателно написано писмо. Всяка дума – мислено написана. Всяка буква – неговият почерк, който познавах по-добре от собствения си. „Ако четеш това“. – започна той, – това означава, че съм си отишъл. Съжалявам, че не ти казах всичко по-рано. Исках да го направя, но не можах. Страхувах се от сълзите ти. И че ще ти отнема спокойствието, което толкова много заслужаваш”.
Прочетох нататък и с всяко изречение очите ми се пълнеха със сълзи. Съпругът ми знаеше, че е болен. Знаеше го от повече от година. Диагнозата беше безмилостна – рак на панкреаса. Лекарят му даваше няколко месеца. Но той реши да не ми казва нищо. Лекуваше се тихо, сам се водеше на прегледи, сам се бореше с болката. През цялото това време се преструваше, че всичко е наред. Че е просто умора, че е стрес, че е настинка. И аз му повярвах.
В писмото си той пишеше, че иска да ми спести страданията. Че не можел да понесе мисълта, че ще гледам как угасва. Искал да имам „нормален“ съпруг до себе си колкото се може по-дълго. Пишеше също, че не съжалява за живота си. Че най-голямото щастие за него съм била аз. „Не съм имал всичко“. – пишеше той – “но имах теб. И това беше повече, отколкото заслужавах.” В писмото той ме помоли да не се затварям в траур. Да живея. Да отида някъде, където винаги съм искала да отида, но ми е липсвала смелост. Да си позволя да се усмихвам, дори и в началото да е през сълзи. „Защото ако ти продължаваш да живееш – все едно и аз все още съществувам малко“.
Седях с това писмо в ръце, сякаш в него се съдържаше цялото ни време заедно. Тъга стискаше гърлото ми – защото не успях да се сбогувам, защото не знаех, защото не можах да го придружа до края. Но в същото време почувствах и нещо друго – емоция, нежност, огромна любов, която надживя дори смъртта. Минаха седмици от този момент. Все още често се връщам към това писмо. Пазя го в ковчеже до леглото си. Понякога чета пасажи на глас, сякаш той все още е до мен.
Но започнах да правя и нещо друго – излизам от къщи, срещам се с хора, записах се на уроци по рисуване, за което винаги ми е липсвал кураж. Отидох за един уикенд на морето, където някога се разхождахме заедно по плажа. Защото знам, че той би искал точно това. Да живея. Не въпреки смъртта му – а заради любовта му.
