×
Напоследък свекърите ни ни притискат да имаме дете, затова с мъжа ми се изследвахме. Оказа се, че той е безплоден, но по някаква причина свекърва ми настоява, че съм фалшифицирала резултатите. Казах ѝ, че това не е вярно. Два дни по-късно се прибрах и заварих мъжа ми пребледнял. Той стоеше до прозореца в хола, вперил поглед в оживената улица отдолу, но всъщност не виждаше нищо. Ръцете му трепереха едва забележимо, докато стискаше ръба на перваза.
Тишината в апартамента беше тежка, почти лепкава. Усещаше се като въздух преди буря. Оставих чантата си на малкия скрин до вратата, като се стараех движението ми да бъде плавно, безшумно, за да не го стресна. Сърцето ми биеше в гърлото – един глух, тревожен тътен, който отекваше в ушите ми. Знаех какво се е случило. Или по-скоро, знаех коя е причината. Снежана. Майка му.
„Стефан?“, прошепнах, а гласът ми прозвуча чуждо и слабо в напрегнатата стая.
Той не се обърна веднага. Раменете му бяха приведени, сякаш тежестта на целия свят се беше стоварила върху тях. Когато най-накрая бавно извърна глава към мен, в очите му видях нещо, което ме ужаси повече от всичко – смесица от отчаяние, срам и… страх. Беше блед като платно, устните му бяха тънка, безкръвна линия.
„Тя беше тук“, каза той. Гласът му беше дрезгав, лишен от всякаква емоция. „Майка ми. Идва, докато те нямаше.“
Пристъпих към него, но спрях на няколко крачки разстояние. Нещо в стойката му ме възпираше, издигаше невидима стена помежду ни. „И какво? Какво ти каза този път? Пак ли е повтаряла онези нелепици за резултатите?“
Той бавно поклати глава. „Не само това, Мира. Не само това.“ Направи пауза, преглътна тежко, сякаш думите засядаха в гърлото му. „Тя… тя ми предложи нещо. Условие.“
Веждите ми се повдигнаха в недоумение. „Условие? Какво условие?“
Стефан най-накрая се откъсна от прозореца и се свлече на дивана. Той зарови лице в ръцете си, а аз видях как пръстите му потъват в косата му. Изглеждаше сломен. Напълно и безвъзвратно сломен.
„Тя иска… иска да се подложиш на нови изследвания. В нейната клиника. При неин лекар“, изрече той на пресекулки. „И ако откажеш…“
„Ако откажа какво, Стефан?“, попитах, а в гласа ми вече се прокрадваше ледена нотка на гняв. „Какво ще направи? Ще продължи да ни тормози? Ние вече знаем истината! Истината е в онзи плик, който стои в чекмеджето! Ти си я видял, аз също!“
Той вдигна поглед към мен, а в очите му се четеше молба. „Мира, моля те, не разбираш. Не става въпрос само за тормоз. Баща ми… той ще спре финансирането на новия ми проект. Онзи, за който работя от две години. Всичко ще отиде по дяволите.“
Стоях като поразена от гръм. Значи това било. Не просто емоционален шантаж, а най-долна, пресметлива финансова манипулация. Баща му, Огнян, беше влиятелен бизнесмен. Човек, който не говореше много, но чието мълчание тежеше повече от хиляди думи. Той рядко се намесваше директно в семейните дела, оставяйки тази роля на съпругата си, но когато го правеше, думата му беше закон. Стефан се опитваше да изгради собствен бизнес, да се откъсне от сянката на баща си, но за началния капитал беше зависим изцяло от него. И те го използваха. Използваха мечтите му като оръжие срещу мен.
„Значи ме продаваш?“, попитах тихо, а думите ми прорязаха въздуха като острие. „Продаваш моето достойнство, нашето доверие, за един бизнес проект?“
„Не! Не е така!“, скочи той от дивана. „Просто… просто те моля да го направиш. За нас. Да мине, да се приключи. Ще отидем, ще повторят теста, ще видят същия резултат и ще ни оставят на мира! Моля те, Мира. Само този път.“
Гледах го. Гледах мъжа, за когото се бях омъжила. Мъжа, когото обичах и който би трябвало да ме защитава. А в този момент виждах само едно уплашено момче, готово да пожертва всичко, само и само да угоди на родителите си. Да не разклати лодката, в която те двамата държаха веслата.
Студенина обхвана цялото ми тяло. Това не беше просто молба. Това беше началото на края. Усещах го с всяка фибра на съществото си. Те не искаха просто да повторят теста. Те искаха да ме пречупят. А най-страшното беше, че съпругът ми им помагаше.
Глава 2
Следващите няколко дни бяха мъчение. Стефан се държеше така, сякаш нищо особено не се е случило. Опитваше се да бъде мил, носеше ми кафе сутрин, питаше как е минал денят ми. Но между нас зееше пропаст, която ставаше все по-дълбока с всеки изминал час. Въпросът висеше в неизказаното пространство между нас, тежък и заплашителен. Аз мълчах. Не можех да намеря думи, с които да изразя бурята, която бушуваше в мен – гняв, разочарование, обида. Чувствах се предадена не тол-кова от свекърва ми, от нея го очаквах, колкото от него.
В петък вечер той отново повдигна темата. Бяхме седнали да вечеряме, но и двамата просто човъркахме храната в чиниите си.
„Говорих с майка“, започна той предпазливо. „Запазила е час за понеделник. В десет сутринта. В клиника „Надежда“.“
Вилицата замръзна на половината път до устата ми. Погледнах го право в очите. „Ти си се съгласил? Без дори да ме попиташ?“
„Мира, не го прави по-трудно, моля те“, промълви той, избягвайки погледа ми. „Казах ти, това е единственият начин да се сложи край на всичко. Просто формалност.“
„Формалност?“, изсмях се аз, но смехът ми прозвуча горчиво и кухо. „За теб може и да е формалност, Стефан. За мен е унижение. Твоята майка ме обвинява в лъжа и измама, а ти ме караш да ходя по лекари, за да ѝ доказвам, че не съм престъпник. Това ли е твоето разбиране за семейство? За подкрепа?“
„Тя е моя майка!“, повиши тон той. „Какво очакваш да направя? Да ѝ обявя война? Да скъсам всички връзки със семейството си?“
„Очаквам да бъдеш мой съпруг!“, извиках аз, като най-накрая бентът на емоциите ми се скъса. „Очаквам да застанеш до мен и да кажеш: „Мамо, стига! Това е моята съпруга и аз ѝ вярвам. Резултатите са такива, каквито са, и ние ще се справим с това заедно.“ Толкова ли е трудно?“
Той стана от масата и започна да крачи из кухнята. „Ти не разбираш как стоят нещата в моето семейство. Не е толкова просто. Всичко е свързано – бизнесът, репутацията, парите…“
„А къде сме ние в тази схема? Къде е нашето семейство? Или то е просто поредният бизнес проект на баща ти, който трябва да се управлява по неговите правила?“
Той спря и ме погледна с измъчен поглед. „Ще отидеш ли в понеделник?“
Въпросът му беше директен, почти ултиматум. Разбрах, че в този момент се решаваше всичко. Ако откажех, той щеше да избере тях. Ако приемех, щях да загубя част от себе си.
„Не знам“, прошепнах, чувствайки се напълно изтощена. „Трябва да помисля.“
През уикенда едва си говорихме. Аз се затварях в спалнята с книга, а той прекарваше часове пред компютъра, уж работейки по проекта си. В неделя следобед реших, че не мога повече така. Обадих се на най-добрата си приятелка, Десислава.
„Трябва да се видим“, казах ѝ с треперещ глас. „Спешно е.“
Срещнахме се в едно малко, уютно кафене в центъра. Разказах ѝ всичко – за натиска, за резултатите, за посещението на Снежана, за ултиматума. Десислава ме слушаше внимателно, без да ме прекъсва, а лицето ѝ ставаше все по-сериозно.
„Тази жена е дявол в човешки образ“, каза тя, когато свърших. „А Стефан… съжалявам, Мира, но се държи като страхливец.“
Думите ѝ бяха директни, но бяха точно това, което имах нужда да чуя. Потвърждение, че не съм луда, че реакцията ми е нормална.
„Какво да правя, Деси? Ако отида, ще им позволя да ме мачкат. Ако не отида, рискувам брака си.“
Тя отпи от кафето си и се замисли. „Знаеш ли, има нещо много гнило в цялата тази работа. Защо е тази истерия? Разбирам, иска внуче, но това е прекалено. Да заплашва собствения си син с фалит? Има нещо друго. Някаква тайна, която я кара да се държи толкова ирационално.“
Думите ѝ ме накараха да се замисля. Винаги бях приемала поведението на Снежана като проява на властния ѝ характер, на желанието ѝ всичко да е под неин контрол. Но дали Десислава не беше права? Дали нямаше нещо по-дълбоко, скрито под повърхността?
„И все пак, това не решава проблема ми за утре“, въздъхнах аз.
„Напротив“, каза Десислава и в очите ѝ проблесна искра. „Може би трябва да смениш тактиката. Вместо да се защитаваш, нападни. Отиди утре в тази клиника. Но не отивай сама. И не отивай като жертва.“
„Какво имаш предвид?“
„Имам предвид да поставиш своите условия. Да им покажеш, че не си пионка в тяхната игра. Имам един познат, много добър адвокат, занимава се със семейни дела. Казва се Марков. Може би е време да се консултираш с него. Не за развод, а за да знаеш какви са правата ти. За да им покажеш, че и ти имаш зъби.“
Идеята ми се стори налудничава в първия момент. Адвокат? Делото още не беше стигнало дотам. Но колкото повече мислех, толкова повече смисъл откривах. Те използваха сила – финансова, емоционална. Може би единственият начин да им се противопоставя беше да използвам друг вид сила – тази на закона.
Върнах се у дома късно вечерта. Стефан ме чакаше в хола.
„Реши ли?“, попита той напрегнато.
Погледнах го и за първи път от дни насам почувствах, че силата се връща в мен.
„Да“, казах твърдо. „Ще дойда утре. Но имам едно условие.“
Той ме погледна с облекчение и изненада. „Какво е то?“
„Искам пълно копие от всички изследвания, които ще ми бъдат направени. Искам ги заверени, подписани и подпечатани. Искам и копие от резултатите на твоя първи тест, за да ги сравня. И ще дойда с мой свидетел. Някой, на когото имам доверие.“
Лицето на Стефан пребледня отново. „Мира, защо правиш това? Това е провокация.“
„Не, Стефан“, отговорих спокойно. „Това се нарича самозащита. Твоята майка ме обвини, че съм фалшифицирала документи. Е, аз ще се погрижа този път всичко да бъде толкова документирано, че и през ум да не ѝ мине да опита отново. Приемаш ли?“
Той мълчеше дълго. Виждах как в главата му се борят страхът от родителите му и може би последната останала капка лоялност към мен.
„Добре“, каза той накрая. „Добре. Както искаш.“
Но аз знаех, че тази малка победа е само първата битка в една дълга и изтощителна война. И не бях сигурна дали ще имам сили да я водя докрай.
Глава 3
Понеделник сутрин. Въздухът беше сив и влажен, точно като настроението ми. Клиниката, която Снежана беше избрала, се намираше в една от онези нови, лъскави сгради със стъклени фасади, които трябваше да внушават усещане за престиж и сигурност, но на мен ми приличаха на студени, бездушни аквариуми.
Стефан караше мълчаливо. Беше облякъл строг костюм, сякаш отиваше на бизнес среща, а не да присъства на унижението на съпругата си. Аз бях избрала най-обикновени дънки и пуловер. Не исках да играя в техния театър. Десислава ни чакаше пред входа. Когато я видях, почувствах огромно облекчение. Присъствието ѝ беше като котва в бурното море от несигурност.
„Готова ли си?“, попита ме тя, стискайки ръката ми окуражително.
Кимнах, без да казвам нищо.
Стефан поздрави Десислава с леко кимване, видимо недоволен от присъствието ѝ, но не посмя да каже нищо.
На рецепцията ни посрещна Снежана. Беше облечена в безупречен костюм в цвят слонова кост, с перлена огърлица и изражение на кралица, която инспектира владенията си. Усмивката ѝ не достигаше до леденосините ѝ очи, когато ме погледна.
„Мира, мила. Толкова се радвам, че си дошла“, каза тя с глас, сладък като отрова. Погледът ѝ се плъзна към Десислава с нескрито неодобрение. „А вие сте…?“
„Десислава. Приятелка на Мира. И неин свидетел“, отговори Десислава с равен и твърд тон, който не оставяше място за възражения.
Снежана леко присви очи, но явно беше решила да не влиза в открит конфликт тук. „Разбира се. Е, да не губим време. Доктор Ангелов ни очаква.“
Тя ни поведе по дълъг, стерилно бял коридор. Всичко наоколо блестеше – пода, стените, дори въздухът миришеше на дезинфектант и изкуствен аромат на лимон. Чувствах се като в капан.
Кабинетът на доктор Ангелов беше просторен и светъл, с огромно бюро от тъмно дърво и кожени столове. Самият той беше мъж на средна възраст, с добре поддържана сива коса и самодоволна усмивка, която не ми вдъхна никакво доверие. Стана, когато влязохме, и се ръкува първо със Снежана, после със Стефан, като напълно ме игнорира.
„Снежана, радвам се да те видя. Стефан“, каза той с фамилиарен тон. Беше ясно, че са стари познати.
„Докторе, това е моята снаха, Мира“, представи ме Снежана, сякаш бях някакъв експонат. „А това е… нейна придружителка.“
Доктор Ангелов най-накрая удостои с поглед мен и Десислава. Усмивката му леко се стопи.
Преди някой да успее да каже нещо друго, аз пристъпих напред.
„Доктор Ангелов“, започнах с глас, който се постарах да звучи колкото се може по-спокойно и делово. „Тук съм по настояване на моята свекърва. Съгласих се да повторя изследванията си при едно условие, което вече съобщих на съпруга си. Искам официално заверено копие от абсолютно всички манипулации и резултати, които ще бъдат направени днес.“
Изражението на лекаря се промени от самодоволно на изненадано, а после и на леко раздразнено. Той погледна към Снежана, сякаш търсеше инструкции.
„Разбира се, това е стандартна процедура“, измърмори той.
„Освен това“, продължи Десислава, влизайки в ролята си перфектно, „бихме искали да получим и копие от първоначалните изследвания на господин Стефанов, направени в другата клиника, за да бъдат приложени към днешните резултати за сравнение и пълнота на документацията.“
Снежана ни изгледа с ярост. „Каква е тази инквизиция? Мислех, че сме се разбрали.“
„Напротив“, отвърнах аз. „Разбрахме се да дойда. Не сме се разбирали да бъда разпитвана безропотно. След като се подлага на съмнение моята честност, мисля, че е редно всичко да бъде напълно прозрачно. Нали така, докторе?“
Погледнах го право в очите. Той се поколеба за момент, след което въздъхна. „Права сте. Няма проблем. Ще подготвим всички необходими документи.“
Процедурата беше дълга и унизителна. Взеха ми кръв, направиха ми няколко ехографски прегледа, задаваха ми безкраен списък от интимни въпроси. През цялото време усещах триумфалния поглед на Снежана в гърба си. Десислава не се отдели от мен нито за миг. Стефан стоеше в ъгъла, мълчалив и блед, сякаш присъстваше на собствената си екзекуция.
Когато всичко свърши, се върнахме в кабинета на доктор Ангелов. Той преглеждаше някакви листи на бюрото си.
„Е, резултатите от кръвните тестове ще излязат утре, но от това, което виждам на ехографа, всичко при вас изглежда напълно нормално, госпожо“, каза той с тон, в който се долавяше леко разочарование.
„Което потвърждава и резултатите от първата клиника“, вметнах аз.
Снежана се надигна. „Ще изчакаме всички резултати. Искам да съм сигурна.“
Излязохме от клиниката, без да си кажем и дума. Навън ръмеше ситен, противен дъжд. Десислава ме прегърна силно.
„Справи се блестящо“, прошепна тя. „Беше смела.“
„Чувствам се мръсна“, отговорих аз.
Стефан се приближи към нас. „Хайде, ще те закарам.“
„Няма нужда“, каза Десислава. „Аз ще я прибера.“
Той не настоя. Просто кимна, качи се в скъпата си кола и потегли, оставяйки ме сама с приятелката ми под сивия дъжд. В този момент се почувствах по-самотна от всякога.
По-късно същия ден получих съобщение от Виктория, сестрата на Стефан. Тя беше пълна негова противоположност – буйна, пряма и често влизаше в конфликти с майка си. Учеше право в университета и имаше силно развито чувство за справедливост.
„Чух какво е станало. Мама ми се обади да се хвали. Отвратителна е. Добре ли си?“, пишеше в съобщението.
„Ще се оправя“, отговорих ѝ.
„Не им се давай. Има нещо много гнило в цялата тази история. Повече, отколкото си мислиш. Опитвам се да разбера какво е.“
Съобщението ѝ беше като малък лъч светлина в мрака. Може би не бях напълно сама в тази битка. Може би имах съюзник там, където най-малко очаквах. Но думите ѝ „повече, отколкото си мислиш“ зазвучаха в главата ми като зловещо предзнаменование.
Глава 4
Резултатите излязоха на следващия ден. Както се очакваше, те потвърдиха, че аз съм напълно здрава и способна да имам деца. Доктор Ангелов се обади лично на Стефан, за да му съобщи новината с тон, сякаш ни прави огромна услуга. Снежана не се обади. Не получих извинение, нито дори признание, че е сгрешила. Просто мълчание. Оглушително, презрително мълчание.
Вечерта Стефан се прибра с огромен букет от любимите ми лалета. Опита се да се държи сякаш всичко е приключило, сякаш тази малка буря е отминала и сега можем да продължим напред.
„Видя ли? Казах ти, че ще свърши. Сега вече ще ни оставят на мира“, каза той, докато поставяше цветята във вазата.
Гледах го и не можех да повярвам на наивността му. Или може би не беше наивност, а съзнателно затваряне на очите.
„Наистина ли вярваш в това, Стефан? Мислиш, че тя просто ще се откаже? Днес тя не получи резултата, който искаше. Утре ще измисли нещо друго. Друг начин да ме атакува, друг начин да ни контролира.“
Той въздъхна уморено. „Мира, хайде да не започваме отново. Всичко мина. Проектът ми е спасен. Баща ми преведе парите тази сутрин. Нека просто се радваме на момента.“
Думите му ме пронизаха. „Значи това е била цената? Моето унижение срещу твоя проект? Сделката е сключена, плащането е извършено. Браво.“
Обърнах се и отидох в спалнята, затръшвайки вратата след себе си. Чух го как блъсна нещо в кухнята. Крехкият мир помежду ни се беше разпаднал на хиляди парченца само за няколко минути. Легнах на леглото и се загледах в тавана. Бяхме взели огромен кредит за този апартамент. Мечтаехме за него, избирахме мебелите заедно, представяхме си бъдещето си тук. Сега тези стени ми се струваха като затвор. Финансовата ни зависимост от родителите му беше примката на шията ни, която те затягаха всеки път, когато поискаха.
Няколко дни по-късно се видях с Виктория. Тя настоя да се срещнем извън града, в едно малко заведение край езерото, където беше сигурна, че няма да ни засекат. Беше нервна, оглеждаше се постоянно.
„Не трябваше да се съгласяваш на този цирк“, бяха първите ѝ думи.
„Нямах голям избор“, отвърнах аз. „Брат ти беше готов на всичко.“
Тя изсумтя. „Брат ми понякога е такъв идиот. Позволява им да го манипулират като малко дете. Но не е за него, че исках да говоря с теб.“ Тя се наведе напред и пониши глас. „Мисля, че знам защо майка ни е толкова обсебена от тази тема.“
Сърцето ми прескочи един удар. „Защо?“
„От няколко седмици я чувам да говори по телефона с някакъв адвокат. Не нашия семеен адвокат, някой друг. Говорят за завещания, за наследство, за… кръвни линии.“
„Кръвни линии? Какво означава това?“
Виктория поклати глава. „Не знам със сигурност, но имам теория. Знаеш, че дядо ми, бащата на татко, е оставил огромно наследство. По-голямата част от него е в тръстов фонд. Според завещанието, контролът над този фонд се прехвърля на първия мъжки наследник от следващото поколение, който навърши 25 години. Но има една клауза, много стара и архаична. Наследникът трябва да бъде… как да се изразя… „от кръвта и плътта на рода“.“
Гледах я объркано. „И какво от това? Стефан е техен син.“
„Точно там е въпросът“, каза Виктория и ме погледна многозначително. „Сигурна ли си в това? Сигурни ли сме всички ние? Защо е тази паника, че Стефан не може да има деца? Защо е това отчаяно настояване проблемът да е в теб? Сякаш ако се докаже, че той е безплоден, ще се срути цяла кула от карти.“
Стоях като замръзнала. Думите ѝ бяха толкова чудовищни, толкова немислими, че мозъкът ми отказваше да ги обработи.
„Ти искаш да кажеш, че… че Стефан може да не е син на Огнян?“
„Не го казвам със сигурност. Просто… има знаци. Странното поведение на мама. Постоянните ѝ заяждания с татко на тема „благодарност“ и „жертви“. Фактът, че тя винаги е защитавала Стефан по един почти истеричен начин, докато към мен винаги е била по-хладна и критична. Сякаш той е нейната голяма тайна, нейният проект, който трябва да успее на всяка цена.“
Изведнъж поведението на Снежана придоби нов, зловещ смисъл. Нейната мания не беше просто желание за внуче. Беше панически страх от разкриването на една дълго пазена лъжа. Лъжа, която можеше да коства на семейството им милиони. Ако Стефан не беше биологичен син на Огнян, той нямаше да може да наследи тръстовия фонд. И целият им охолен живот, цялата им империя, беше застрашена.
„И какво сега?“, попитах с пресъхнало гърло.
„Сега трябва да бъдем много внимателни“, каза Виктория. „Майка ми няма да се спре пред нищо, за да запази тайната си. Тя те вижда като заплаха. Защото ако ти и Стефан осиновите дете, или използвате донор, въпросът с „кръвната линия“ ще излезе наяве. Затова тя трябва да докаже, че ти си проблемът. За да може да ви раздели и да намери на Стефан друга жена, която „магически“ да забременее от него.“
Побиха ме тръпки. Планът беше толкова чудовищен и пресметлив, че ми се зави свят. А аз бях в центъра му.
„Трябва да намерим доказателство“, казах аз, а в гласа ми се появи стоманена решителност. „Трябва да разберем истината.“
Виктория кимна. „Работя по въпроса. Ровя се в стари документи в кабинета на татко. Но трябва да си много внимателна. Не споделяй нищо със Стефан. Той е твърде слаб. Мама ще го смачка и ще го обърне срещу теб за секунди.“
Разговорът с Виктория ме промени. До този момент се борех за брака си, за достойнството си. Сега разбирах, че битката е за много повече. Ставаше въпрос за истина, за справедливост и за разкриването на една огромна, токсична лъжа, която тровеше живота на всички ни.
Върнах се у дома решена да играя по техните правила. Щях да бъда милата и покорна снаха на повърхността, но отдолу щях да копая, да търся, да събирам парченца от пъзела, докато не разкрия цялата мръсна истина. Войната вече не беше само отбранителна. Преминавах в настъпление.
Глава 5
Животът ни навлезе в странна фаза на фалшиво примирие. Стефан беше изцяло погълнат от новия си бизнес проект. Прекарваше дълги часове в офиса, често се прибираше късно вечер, изтощен, но и някак ентусиазиран. Парите на баща му бяха отпушили не само банковата му сметка, но и амбициите му. За известно време сякаш забрави за драмата около безплодието. Може би просто му беше по-удобно да я игнорира.
Снежана също смени тактиката. Престана с директния натиск и обвиненията. Вместо това започна да ни кани на семейни вечери всяка неделя. Тези събирания бяха истинско изпитание за нервите ми. Тя се държеше прекалено мило с мен, хвалеше готвенето ми, правеше ми комплименти за облеклото. Но зад всяка нейна дума се криеше жило. „Толкова си талантлива, Мира. Истинска домакиня. Само едно детенце ви липсва, за да бъде картината пълна.“ Или: „Виктория, милата, само по ученето мисли. Ама то нейното е лесно, правото. Да създадеш и отгледаш наследник, това е истинското призвание за една жена.“
Огнян, както винаги, мълчеше. Наблюдаваше ни иззад тъмните си очила с непроницаемо изражение. Понякога се улавях, че го изучавам, търсейки някакъв знак, някаква пукнатина в бронята му. Дали знаеше? Дали подозираше нещо? Или беше живял в блажено неведение през всичките тези години?
Аз играех своята роля. Усмихвах се, кимах, участвах в празните разговори. Но през цялото време бях нащрек. Слушах, наблюдававах. Започнах да забелязвам малките неща. Начина, по който Снежана избягваше да говори за ранното детство на Стефан. Липсата на снимки от неговото раждане или първите му месеци, докато албумите бяха пълни със снимки на Виктория като бебе. Когато веднъж попитах за това, Снежана го отдаде на някакъв мистериозен инцидент с наводнение в мазето, при който били унищожени всички стари ленти. Обяснението звучеше неубедително.
Една вечер, докато Стефан беше на поредната бизнес среща, реших да действам. Знаех, че той пази кутия със стари документи в най-долното чекмедже на гардероба. Неща от детството му – грамоти, рисунки, ученически бележници. Винаги ми е било забранено да ровя там. Казваше, че са лични спомени.
Сърцето ми биеше лудо, докато отварях чекмеджето. Ръцете ми трепереха. Чувствах се като престъпник в собствения си дом. Кутията беше стара, картонена, завързана с връв. Развързах я и започнах да преглеждам съдържанието. Попаднах на медицинския му картон от детството. Прелиствах го бавно, страница по страница. И тогава го видях.
Вписаната кръвна група. Нулева положителна.
Студена пот изби по челото ми. Аз бях втора положителна. Снежана, знаех от един разговор, беше първа отрицателна. А Огнян… веднъж се наложи да му преливат кръв след операция и Стефан беше споменал, че баща му е с рядката четвърта положителна група.
Гимназиалните ми познания по биология бяха достатъчни. Родители с първа и четвърта кръвна група не могат да имат дете с нулева. Беше генетично невъзможно.
Стоях насред спалнята, стиснала в ръка пожълтелия картон, и не можех да си поема дъх. Ето го. Доказателството. Черно на бяло. Виктория беше права. Всичко беше една огромна лъжа.
В този момент входната врата изщрака. Стефан се прибираше. Панически прибрах картона обратно в кутията, завързах я и я пъхнах в чекмеджето. Точно когато затварях, той влезе в спалнята.
„Какво правиш?“, попита ме той, сваляйки сакото си.
„Нищо. Просто подреждах“, излъгах, стараейки се гласът ми да не трепери.
Той ме изгледа подозрително. „Добре ли си? Изглеждаш пребледняла.“
„Добре съм. Просто съм уморена.“
Той не настоя повече. Но аз знаех, че съм била на косъм от това да бъда разкрита. Тази нощ не мигнах. Доказателството беше в ръцете ми, но какво можех да направя с него? Ако го покажех на Стефан, щях да разруша целия му свят. Идентичността му, спомените му, всичко щеше да се окаже лъжа. Той щеше да ме намрази, защото съм била тази, която му е отворила очите за ужасната истина.
Ако се изправех срещу Снежана, тя щеше да отрече всичко. Щеше да каже, че има грешка в картона, щеше да ме обвини, че го подправям, също както ме обвини за резултатите от изследванията. Щеше да настрои всички срещу мен.
Трябваше ми план. Трябваше ми съюзник. Трябваше ми нещо повече от един стар медицински картон.
На следващия ден се свързах с адвоката, за когото Десислава ми беше споменала – Марков. Обясних му ситуацията по телефона, без да влизам в подробности, и си записах час за консултация. Чувствах, че навлизам в опасни води и имах нужда от някой, който да ми помогне да се ориентирам.
Междувременно, започнах да обръщам внимание на още нещо. Стефан ставаше все по-потаен. Често говореше по телефона тихо в другата стая. Когато влизах, бързо затваряше. Беше инсталирал парола на лаптопа си, нещо, което никога преди не беше правил. Когато го попитах защо, той отговори, че е заради поверителна информация, свързана с новия му проект.
Една вечер, докато спеше, любопитството ми надделя. Взех телефона му от нощното шкафче. Ръцете ми трепереха, докато опитвах да позная паролата. Пробвах рождената му дата, моята, годишнината ни. Нищо. И тогава се сетих. Пробвах датата на основаване на фирмата на баща му.
Телефонът се отключи.
Сърцето ми се сви. Започнах да преглеждам съобщенията. Нямаше нищо компрометиращо от други жени. Но имаше дълга кореспонденция с майка му. Съобщения, изпратени в дните около посещението ми в клиниката.
Снежана: „Трябва да я убедиш. Всичко зависи от това.“ Стефан: „Опитвам, мамо. Трудно е. Тя е много упорита.“ Снежана: „Не ме интересува колко е трудно. Залогът е твърде голям. Баща ти вече започва да задава въпроси. Направи каквото трябва.“ Стефан: „Ще се постарая.“
Но имаше и по-нови съобщения. От последните няколко дни.
Снежана: „Наблюдавай я. Държи се странно. Струва ми се, че нещо подозира.“ Стефан: „Уморена е просто. Не си въобразявай.“ Снежана: „Аз никога не си въобразявам. Пази документите си. Не оставяй нищо наоколо. И говори с онзи човек. Време е да ускорим нещата.“
Онзи човек? Какви неща да ускорят?
Продължих да ровя. В списъка с обаждания имаше един номер, набиран многократно през последните седмици. Номер, който не беше запаметен с име. Водена от лошо предчувствие, аз го записах на един лист.
Върнах телефона на мястото му и легнах обратно в леглото, но сънят беше далеч от мен. Стефан не беше просто пасивна жертва в плановете на майка си. Той беше активен съучастник. Лъжеше ме, шпионираше ме. И двамата подготвяха нещо зад гърба ми.
Войната беше станала много по-опасна, отколкото предполагах.
Глава 6
Срещата ми с адвокат Марков се състоя в малка, дискретна кантора на тиха уличка. Той беше около петдесетте, със спокоен и уверен вид, който веднага ми вдъхна респект. Разказах му всичко, от самото начало. За натиска на свекърите, за изследванията, за теорията на Виктория, за медицинския картон и накрая за съобщенията, които бях открила в телефона на Стефан.
Той ме изслуша без да ме прекъсва, като си водеше бележки в дебел тефтер. Когато приключих, той се облегна назад в стола си и мълча няколко минути, вперил поглед в тавана.
„Госпожо“, каза той най-накрая. „Вие сте попаднали в много сложна и потенциално опасна ситуация. Това, което описвате, далеч надхвърля обикновените семейни дрязги. Тук става въпрос за умишлена измама, емоционален тормоз и може би дори заговор с цел финансова облага.“
„Какво мога да направя?“, попитах аз, а гласът ми трепереше. „Чувствам се напълно сама.“
„Не сте сама“, отвърна той. „Първо, трябва да съберем солидни доказателства. Медицинският картон е добро начало, но както сама казахте, те лесно могат да го оспорят. Това, от което се нуждаем, е ДНК тест.“
Идеята ме ужаси. „Как да направя ДНК тест без тяхното знание?“
„Има начини“, каза Марков. „Дискретни лаборатории, които могат да работят с нестандартни проби – косъм от четка, използвана чаша, фас от цигара. Ще трябва да се сдобиете с проби от съпруга ви и от неговия баща. Трудно е, но не и невъзможно. Това ще бъде нашето неоспоримо доказателство.“
Кръвта се отдръпна от лицето ми. Задачата изглеждаше непосилна.
„Второ“, продължи адвокатът, „трябва да защитите себе си. Финансово. Казахте, че апартаментът е закупен с кредит на името на двама ви, но с първоначална вноска, дадена от неговите родители. Това е лост за изнудване. Трябва да започнете да отделяте пари, да си откриете тайна сметка, ако нямате такава. Трябва да сте подготвена за най-лошия сценарий.“
„Развод?“, прошепнах аз.
„Развод, при който те ще се опитат да ви изкарат виновна и да ви оставят без нищо“, уточни той. „Трябва да сте една крачка пред тях. Копирайте всички финансови документи, до които имате достъп – банкови извлечения, документи за собственост, договори. Знанието е сила.“
Накрая, той се спря на мистериозния телефонен номер. „Дайте ми го. Ще направя проверка. Може да не излезе нищо, но може и да ни насочи към „онзи човек“, за когото свекърва ви говори.“
Излязох от кантората му едновременно уплашена и овластена. Имах план за действие. Вече не бях просто жертва, която реагира на събитията. Бях играч.
Първата ми задача беше да се сдобия с ДНК проби. От Стефан беше лесно. Взех четката му за коса от банята и внимателно извадих няколко косъма с коренчета, които поставих в чисто пликче.
С Огнян беше много по-сложно. Той беше изключително педантичен и внимателен човек. Шансът да оставя своя чаша или прибор без надзор беше минимален. Решението дойде неочаквано по време на следващата неделна вечеря.
Огнян имаше навика да пуши пура на терасата след вечеря. Винаги сам. Забелязах, че оставя угарката в един и същ тежък, кристален пепелник. Сърцето ми биеше до пръсване, докато чаках момента. След като той се върна вътре и се присъедини към разговора, аз се извиних и отидох до кухнята под претекст, че ще помогна на Снежана с десерта. По пътя се „отбих“ до терасата, уж да подишам чист въздух. С треперещи ръце, използвайки салфетка, взех угарката от пурата и я пъхнах в друг плик, който носех в чантата си. Беше отвратително, но знаех, че е необходимо.
На следващия ден изпратих пробите по куриер до лабораторията, която Марков ми беше препоръчал. Сега оставаше само да чакам.
Междувременно, напрежението вкъщи растеше. Стефан ставаше все по-раздразнителен. Един ден се прибра бесен.
„Какво си говорила със сестра ми?“, изкрещя той още от вратата.
„За какво говориш?“, попитах, напълно изненадана.
„Не се прави на ударена! Виктория днес е разпитвала баща ми за някакви стари семейни инвестиции, за някакви документи отпреди трийсет години! Той се е вбесил! Каза, че тя му рови в нещата и че някой я е настроил! И този някой си ти!“
„Това е абсурдно!“, защитих се аз. „Не съм говорила с Виктория от седмици!“ Това беше лъжа, но нямах избор.
„Лъжеш! Откакто започна с твоите паранои, се опитваш да настроиш всички срещу семейството ми! Първо мен, сега и сестра ми! Какво целиш, Мира? Да ни съсипеш ли?“
Скандалът беше ужасен. Той крещеше обвинения, аз се опитвах да се защитавам, но знаех, че не ми вярва. В един момент той блъсна една ваза от масата и тя се пръсна на хиляди парчета на пода. Точно както бракът ни.
„Може би… може би трябва да се разделим за малко“, каза той с треперещ глас, след като яростта му утихна. „Не мога повече така. Тази атмосфера ме убива.“
Думите му ме удариха като шамар, въпреки че някъде дълбоко в себе си ги очаквах.
„Това ли искаш?“, попитах тихо. „Или това иска майка ти?“
Той не отговори. Просто събра няколко дрехи в една чанта и излезе. Гледах го как си тръгва и за първи път не почувствах тъга. Почувствах облекчение. Бях сама в апартамента, но бях и свободна. Свободна да действам, без да се налага да се преструвам и да се пазя от него.
Два дни по-късно адвокат Марков ми се обади.
„Имам информация за онзи номер“, каза той. „Регистриран е на името на частен детектив. Казва се Петър. Има малка агенция в покрайнините на града. Изглежда вашата свекърва ви е наела „опашка“.“
Стомахът ми се сви на топка. Значи не само ме шпионираха чрез сина си. Бяха наели и професионалист. Кой знае откога ме следеше, снимаше, подслушваше.
„Но има и нещо друго“, продължи Марков. „Този Петър има интересно минало. Преди двайсет години е бил замесен в скандал за фалшифициране на документи. По-точно, на актове за раждане. Обвиненията са били свалени поради липса на доказателства, но името му е останало опетнено.“
Парченцата от пъзела започнаха да се подреждат в главата ми с ужасяваща яснота. Снежана не просто е наела детектив, за да ме следи. Тя е наела човек с много специфични умения. Човек, който може да ѝ помогне да „поправи“ миналото.
„Те не се готвят да се защитават“, прошепнах аз в слушалката. „Те се готвят да подправят доказателства.“
„Точно така“, потвърди Марков. „И трябва да ги изпреварим. Резултатите от ДНК теста ще са готови до края на седмицата. Дотогава не правете нищо. Бъдете невидима. Нека си мислят, че са ви сломили.“
Но аз знаех, че не съм сломена. Бях по-силна и по-решена от всякога. Щях да ги оставя да си мислят, че са спечелили битката. Защото аз се готвех да спечеля войната.
Глава 7
Дните, в които чаках резултатите от ДНК теста, бяха най-дългите в живота ми. Апартаментът, който доскоро споделях със Стефан, сега беше празен и тих. Тази тишина беше едновременно потискаща и освобождаваща. Нямаше го постоянното напрежение, нямаше ги предпазливите разговори и неизказаните обвинения. Бях сама с мислите си, които препускаха в трескава надпревара между страха от бъдещето и решимостта да стигна до истината.
Стефан не се обаждаше. Предполагах, че се е върнал при родителите си, под крилото на властната си майка, която сигурно го утешаваше и същевременно го настройваше още повече срещу мен. Чувствах се като изхвърлена зад борда, но това ми даваше и неочаквана свобода на действие.
Използвах това време, за да последвам съвета на адвокат Марков. Систематизирах всички документи, които успях да намеря – договора за ипотечния кредит, извлечения от общата ни банкова сметка, дори стари данъчни декларации. Направих копия на всичко и ги занесох в кантората му. Открих си и собствена банкова сметка, в която прехвърлих половината от общите ни спестявания. Беше дързък ход, който знаех, че ще има последствия, но Марков беше категоричен: „В тази ситуация, който действа пръв, има предимство. По-добре да се обясняваш защо си взела парите, отколкото да се чудиш къде са изчезнали.“
Един следобед, докато се ровех из старите документи, попаднах на нещо интересно. Беше па
