×
Моята съседка, седемдесет и осем годишната Емилия, живееше сама. Беше добра и тиха жена, чиято най-голяма страст бяха старите холивудски филми и саксиите с мушкато на балкона. Понякога я срещах на стълбището и винаги ме поздравяваше с усмивка. Всяка пролет ми подаряваше малки разсади от билки, които сама отглеждаше на прозореца си. Разказваше ми, че съпругът ѝ е починал преди петнадесет години, а децата ѝ живеят в Канада и рядко се обаждат. Животът ѝ изглеждаше като спокойна река, която бавно тече към морето.
Докато един ден не се появи той – млад мъж на около тридесет години, висок, леко плешив, с пронизващи сиви очи. Отначало не му обърнах внимание. Мислех, че е някой майстор или доставчик. Но след няколко дни го видях отново, а след още няколко – пак. Посещенията му станаха регулярни. И след всяко негово идване, от апартамента на Емилия започнаха да се чуват викове. Женски викове, изпълнени с болка и страх. След това, тишина.
Първият път се притесних. Мислех, че може да е лошо здравословно състояние или просто скандал, което се случва между роднини. Но виковете не спряха. Те бяха режещи, пронизващи, като стоманени игли, които се забиваха в тишината на нашата сграда. Един следобед, когато чух звук от разбито стъкло, не издържах. Сърцето ми биеше силно в гърдите, а дланите ми се изпотиха.
Почуках на вратата. Тихо, но настойчиво. Отвътре не се чу нищо. За момент си помислих, че са си тръгнали. Но тогава се отвори вратата и Емилия застана пред мен. Беше облечена в стар, изцапан халат, а лицето ѝ беше бледо и уморено. Усмивката ѝ беше неестествена, напрегната. В очите ѝ видях смесица от смущение, тъга и… ужас.
„Здравейте“, прошепна тя.
Замръзнах. Бях толкова притеснен, че думите ми се губеха.
„Извинете“, промълвих. „Чух… викове. Всичко наред ли е?“
Тя сведе поглед, после го вдигна, усмихна се с усилие. „Всичко е наред, мило. Просто… понякога пускам телевизора твърде силно. Извинявай, че те обезпокоих.“
Тя започна да затваря вратата, но тогава видях сянка зад нея. Мъжка сянка, която бързо се скри в дълбините на апартамента.
„Това… някой с вас ли е?“ попитах аз.
Тя трепна. Едва доловимо, за част от секундата.
„Това е племенникът ми“, каза тя с треперещ глас. „Помага ми с къщната работа. Вече не съм това, което бях…“
Тя бързо затвори вратата, преди да успея да кажа каквото и да било.
Глава 2: Неспокойните дни След този разговор, няколко дни не намирах покой. Познавах Емилия от години. Беше мила, добросърдечна и никога не е вдигала шум. И сега, някакъв млад мъж, когото тя нарече „племенник“, влиза в дома ѝ, а след това се чуват викове и звуци от разбиващи се предмети.
След два дни отново чух викове. Женски глас. Последва го силен трясък. Сърцето ми се сви. Исках да извикам полиция, но какво можех да им кажа? Че „до съседката ми идва някакъв мъж и след това се чуват викове“? Те щяха да дойдат, тя щеше да каже, че всичко е наред, и те щяха да си тръгнат. Аз щях да остана с усещането за провал и може би щях да я изложа на още по-голяма опасност.
Реших да действам по друг начин. Да открия истината сам.
Седях с часове на кухненската табуретка, долепен до шпионката на вратата. Изчаквах. Трябваше да разбера кой е този мъж. След дълго чакане той се появи. Беше същият, който видях преди. На около тридесет години, висок, плешив, облечен в черно кожено яке. Той почука три пъти, вратата се отвори и той влезе. Помня часа – около четири следобед.
После направих нещо, което бих нарекъл лудост. Написах бележка. Едно просто изречение: „Ако имате нужда от помощ, сложете кърпа на дръжката на вратата сутринта.“ Пъхнах я под вратата ѝ.
На следващата сутрин не можех да дишам от напрежение. Излязох по-рано, преструвайки се, че отивам да изхвърля боклука. В погледа ми беше вперен единствено към вратата на Емилия. И там, на дръжката, висеше кърпа. Стара, с избледнели цветя. Почти незабележима, сякаш случайно закачена. Но аз знаех – това беше нейният отговор.
Глава 3: Тъмната истина Почуках отново. Един път. Тихо. Тя отвори почти веднага, сякаш чакаше. Или се страхуваше, че той може да се върне.
„Влезте“, прошепна тя. „Но за кратко.“
Влязох. Апартаментът ѝ, винаги толкова подреден и чист, сега носеше белези от насилие. Във въздуха се усещаше миризма на тамян и старо, но имаше и нещо друго. На масата стоеше счупена чаша, а на пода до нея имаше мокра локва. Една от възглавниците от дивана беше хвърлена в ъгъла. В друг ъгъл, проходилката ѝ, която Емилия използваше заради болки в коленете, беше обърната.
„Той бие ли ви?“ попитах директно.
Тя не отговори веднага. Просто се отпусна в креслото и затвори очи.
„Не мога…“ издиша тя. „Той е… моят внук.“
Светът ми се преобърна. Внук. Човекът, който трябваше да я пази, я измъчваше.
„Иска пари“, продължи тя с треперещ глас. „Тези, които ми останаха от продажбата на вилата. Казва, че без тях няма да оцелее. Той… той беше добро момче. Но после… наркотици. Дългове. Хора идват, заплашват го. И той… той не знае как по друг начин.“
„Обаждали ли сте се на полиция?“
Тя поклати глава. „Страх ме е. Той знае къде живея. Идва с нож. Казва, че ако го „предам“, той ще ме „приключи“. И че ще бъде бързо.“
Емилия ме гледаше, като удавник, който търси сламка за спасение.
„Не знам какво да правя“, прошепна тя.
Глава 4: Планът Не спах цяла нощ. Мозъкът ми работеше на пълни обороти. От една страна, това беше нейно семейство. А той наистина можеше да е опасен. От друга – ако не направя нищо, той ще я съсипе. Или по-лошо.
Отидох в социалните служби. Те свиха рамене. „Тя трябва сама да подаде оплакване. Без това – няма как.“
Предложих ѝ помощ с подаването на оплакването. Тя отказа. „Ще ме намери. Той винаги ме намира.“
Тогава ми хрумна друг план.
Имах приятел на име Димитър, бивш полицай. Разказах му всичко. Той се замисли за момент.
„Ако не нарушим закона“, каза той, „можем да опитаме нещо. Трябва тя да се съгласи.“
Приближих се към Емилия на следващия ден.
„Ще сложим камера. Малка. Ще я скрием в саксия с цвете. И диктофон. Просто живейте както обикновено. После, когато имаме запис, можем да го покажем на полицията. Ако той направи нещо – ще го задържат.“
Тя се замисли дълго. „Той е моят внук…“
„А вие сте човек“, отговорих аз. „И заслужавате да живеете без страх.“
Тя въздъхна дълбоко. „Добре.“
Глава 5: Записът Минаха два дни. Той дойде отново.
На записа се виждаше как той крещи. Хвърля чиния в стената. Заплашва с нож. Иска „още десет хиляди, иначе край“. Тя седи свита в креслото. Плаче. Той я хваща за рамото и я тръска.
Всичко това беше записано. С звук.
Занесохме записа в полицията. Димитър се свърза с бившите си колеги. Всичко сработи.
След седмица той беше задържан.
Глава 6: След бурята Емилия плака дълго. После замълча. Дълго.
Почти всеки ден я посещавах. Носех ѝ храна. Слагах чайника на котлона. Играехме на лото. Тя ми разказваше как в младостта си е танцувала в ансамбъл. Как е обичала съпруга си. Как се е надявала, че внукът ѝ ще бъде по-добър от баща си.
Един ден ми каза: „Благодаря ти. Ти ме спаси.“
После добави тихо: „И ми върна живота.“
Глава 7: Писмо от затвора Минаха два месеца.
Един ден тя получи писмо. От ареста. От внука ѝ.
Той беше написал: „Бабо. Прости ми. Не знаех как да се измъкна. Заблудих се. Всичко започна с дългове. После страх. После злоба. Станах човекът, когото мразя. Не искам прошка. Просто… съжалявам, че стигнах дотук. И благодаря, че те имаше. Помня как ми четеше книжки. Прости.“
Тя чете писмото дълго. После го сгъна и го сложи до иконата.
„Прощавам му“, каза тя. „Но няма да забравя.“
Глава 8: Новият живот Сега Емилия е на седемдесет и девет. Тя се усмихва по-често.
Има си нов телефон с големи бутони. Научи се да си прави кафе в джезве. Ходи в библиотеката. На стената има снимка на съпруга ѝ. А на прозореца – виолетки.
Понякога просто седим заедно в тишина. И това е достатъчно.
И всеки път, когато минавам покрай вратата ѝ, аз се усмихвам.
И се радвам, че един ден реших да почукам.
Глава 9: Неочакваното завръщане Година след тези събития, спокойствието в живота на Емилия беше осезаемо. Тя се беше превърнала в малък център на квартала. Съседите я уважаваха и често се отбиваха за съвет или просто за чаша чай. Аз продължавах да бъда нейна опора. Веднъж в седмицата заедно ходехме на пазар, а в сряда играехме на карти.
Тогава се случи нещо неочаквано. Звънецът на вратата ми иззвъня. Отвън стоеше Димитър.
„Имам новини за внука на Емилия“, каза той, влизайки в апартамента. „Свързаха се с мен. Предлагат му предсрочно освобождаване за добро поведение. Започнал е рехабилитационна програма, работи с психолог, активно участва в групови терапии. Изглежда, че наистина се е променил.“
Сърцето ми подскочи. Не знаех дали това е добра или лоша новина. Емилия беше намерила своя мир, дали завръщането на внука ѝ нямаше да го разруши?
Разказах ѝ новината внимателно, като подбирах думите си. Тя слуша дълго, без да каже нищо, с поглед, вперен в прозореца. Виждах, че в нея се води борба.
„Мисля, че… аз трябва да го видя“, каза тя тихо. „Да говоря с него. Искам да знам дали… дали наистина се е променил.“
Димитър уреди посещението. Заедно отидохме в затвора. Емилия беше притеснена, ръцете ѝ трепереха. Но в очите ѝ видях решимост.
Глава 10: Срещата Срещата беше тежка. Внукът ѝ, когото сега наричахме само Иван, изглеждаше различно. Беше отслабнал, очите му бяха по-спокойни. Нямаше я онази агресия, която помнех. Той се изправи, когато ни видя.
„Бабо…“, прошепна той.
Тя го погледна. За момент в стаята се възцари дълбока тишина.
„Защо?“ попита тя. „Защо направи всичко това?“
Иван сведе глава. „Бях загубен. Не виждах изход. Дълговете ме задушаваха. Започнах да работя за един човек, който ми обещаваше бързи пари. Но той ме вкара в още по-големи дългове, а после ме принуди да правя… неща.“
Той започна да разказва за човек на име Борис, който управлявал малък, но мощен финансов кръг. Борис бил елегантен, безскрупулен бизнесмен, който използвал хора като Иван, за да събира дългове и да разширява влиянието си. Иван трябвало да изпълнява неговите заповеди, за да покрива своите дългове.
Емилия го слушаше с болка.
„Не го оправдавам“, каза той, „но те ме заплашиха. Че ако не им дам парите… ще ме убият. И ще ти навредят на теб.“
Сърцето ми се сви. Той я е измъчвал, за да я пази. По един изопачен, ужасен начин.
След края на срещата, Емилия го прегърна. Тя го прегърна дълго, здраво, сякаш се опитваше да му прости всичките ужаси.
„Прощавам ти“, прошепна тя. „Но трябва да се промениш. Наистина.“
Глава 11: Нови планове и стари врагове След няколко седмици Иван беше освободен. С помощта на Димитър, който използваше старите си контакти, намерихме му работа в малък автосервиз в съседен квартал. Той се премести там, за да започне на чисто.
Но животът не беше толкова лесен. Един ден в сервиза се появиха двама души. Единият, с лице, белязано от стар белег, се представи като Красимир. Другият беше мълчалив и огромен. Бяха от хората на Борис.
„Босът ни пита кога ще си върнеш дълга“, каза Красимир с ледена усмивка. „Ти си мислиш, че ще се измъкнеш, защото баба ти те е спасила? Не. Дългът си е дълг.“
Иван се паникьоса. Той разбра, че Борис няма да го остави на мира. Тези хора бяха навсякъде.
След работа той дойде при Емилия, бледен и уплашен.
„Бабо… те ме намериха“, прошепна той. „Не знам какво да правя. Страх ме е, че ще те наранят.“
Емилия го слушаше внимателно. В очите ѝ вече нямаше страх. Имаше решимост.
„Няма да им позволиш да те плашат“, каза тя. „Ще им покажеш, че си по-силен от тях. Ще им покажеш, че вече не си момчето, което са използвали.“
И тя имаше план.
Глава 12: Скритата истина за бащата Емилия започна да ми разказва за бащата на Иван. Той се наричаше Петър и беше син на Емилия. Той бил талантлив бизнесмен, но много амбициозен. Един ден, преди много години, той се забъркал с Борис. За да изплати дълговете си, той изпратил парите на Емилия от продажбата на вилата. Но след като ги получил, Борис изчезнал. Петър се наел да работи за него, за да си върне парите. Но той никога не успял.
Иван знаеше, че баща му е умрял, но не знаеше нищо за миналото му. Емилия му разказа всичко.
„Баща ти е бил добър човек“, каза тя. „Той просто се е объркал. И сега ти трябва да направиш това, което той не е успял – да се изправиш срещу тези хора и да докажеш, че не си като тях.“
Иван я слушаше внимателно. В очите му се появи пламък. Пламък на решимост.
Глава 13: Новият герой и нов финансов конфликт В този момент се появи нов герой. Неговото име беше Виктор. Той беше бивш колега на Петър, бащата на Иван, и беше собственик на голяма финансова консултантска фирма. Виктор беше успял човек, но с тежко минало. Той знаеше, че Петър е изчезнал, и се опитваше да го намери от години.
Един ден Виктор дойде в автосервиза на Иван.
„Вие сте Иван, нали?“ попита той. „Аз съм Виктор. Бях приятел на баща ти.“
Иван се изненада.
„Трябва да ти кажа нещо“, продължи Виктор. „Баща ти е бил добър човек, но се забърка с лоши хора. Аз също. Аз успях да се измъкна. Сега искам да помогна на теб.“
Виктор разказа на Иван, че той е станал жертва на същия Борис. Борис бил бизнесмен, който бил обсебен от контрол и власт. Той използвал хора като Иван, за да се разширява. Виктор знаеше за дълга, който Борис имаше към Емилия, и беше готов да ѝ помогне да си върне парите.
Глава 14: Интриги и предателства Виктор започна да работи с Емилия и Иван. Той използваше своите финансови контакти и знания, за да събере доказателства срещу Борис. Борис беше хитър и корумпиран, но Виктор беше още по-хитър. Той знаеше всичките му трикове и знаеше как да ги заобиколи.
Но в тази история имаше още един герой – Лили. Тя беше бившата съпруга на Виктор, която беше замесена в схемите на Борис. Тя работеше за Борис, но не по своя воля. Тя беше принудена, защото той я държеше с компрометиращи материали. Лили не знаеше, че Виктор се е върнал в града.
Един ден, тя дойде при Виктор и му предложи сделка. „Ако ми помогнеш да се измъкна от Борис, аз ще ти дам цялата информация, която имам за него.“
Виктор се усъмни. Знаеше, че Лили е предател, но знаеше и че тя е в беда. Той се съгласи да ѝ помогне.
Глава 15: Ключовият момент Лили му даде всички документи, които бяха нужни, за да се разкрият схемите на Борис. Той беше на път да го разкрие.
Но тогава Лили се появи при Емилия.
„Трябва да ти кажа нещо“, каза тя. „Аз съм Лили. Бях съпруга на Виктор. Той не е такъв, за какъвто се представя. Той е корумпиран. Той иска да те използва, за да се отмъсти на Борис.“
Емилия беше шокирана.
„Виктор е добър човек“, каза тя. „Той ни помогна много.“
„Той е лъжец“, продължи Лили. „Той е по-лош от Борис. Той е опасен.“
Емилия не знаеше на кого да вярва.
Глава 16: Драмата се заплита Виктор разбра, че Лили се е срещнала с Емилия. Той отиде при нея и ѝ обясни всичко.
„Лили лъже“, каза той. „Тя се опитва да ме саботира. Тя работи за Борис.“
Но Емилия беше разколебана.
„Докажи го“, каза тя. „Докажи, че си добър човек.“
Виктор нямаше избор. Той трябваше да разкрие цялата истина. Той разказа на Емилия, че той е бащата на дъщеря ѝ, която е починала от наркотици. Емилия замръзна.
„Защо никога не ми каза?“ попита тя.
„Боях се“, каза той. „Боях се, че ще ме отхвърлиш. Боях се да не загубя и теб.“
Емилия го погледна. В очите му нямаше лъжа. Имаше само болка.
Глава 17: Нови разкрития и стар любовен триъгълник В този момент се появи нов герой – Мария, бившата секретарка на Борис. Тя беше влюбена в него, но той я използваше. Тя разбра, че Борис е поръчал убийството на бащата на Иван. Тя не можеше да го понесе. Дойде при Емилия.
„Трябва да ти кажа нещо“, каза тя. „Аз съм Мария. Работех за Борис. Той уби съпруга ти. Той уби и бащата на Иван.“
Емилия не можеше да повярва.
„Какво говориш?“ попита тя.
„Знам, че е трудно“, каза Мария. „Но той е бил… по-лош, отколкото си мислиш.“
Тя даде на Емилия всички документи, които бяха нужни, за да се разкрие цялата истина.
Глава 18: Кулминацията Емилия, Иван, Виктор, Лили и Мария се събраха. Те бяха един екип. Те използваха своите знания и контакти, за да разкрият цялата мрежа на Борис. Те изпратиха всички документи на полицията.
Борис беше арестуван.
Емилия се сблъска с Борис в съда.
„Защо?“ попита тя. „Защо уби съпруга ми? Защо унищожи живота на сина ми?“
Борис се усмихна. „Не ме е грижа“, каза той. „Аз съм бизнесмен.“
Но това не беше краят. В този момент се появи нов герой – Георги. Той беше бивш партньор на Борис, но той му изневерил. Георги беше готов да му отмъсти. Той беше готов да му отмъсти, като му отнеме всичко.
Георги разкри, че Борис е бил замесен в убийството на бащата на Иван. Той е убил и съпруга на Емилия. Георги имаше всички доказателства.
Глава 19: Краят на един живот, началото на друг Борис беше осъден на доживотен затвор.
Емилия се сблъска с Георги.
„Защо го направи?“ попита тя.
„Защото съм отмъстителен“, каза той. „И защото се опитвах да го накажа за това, което направи на съпруга ти.“
Емилия го погледна. В очите му нямаше злоба, имаше само болка.
„Прощавам ти“, каза тя.
Георги беше шокиран.
„Но… защо?“
„Защото прошката е ключът към щастието“, каза тя.
Георги се усмихна.
Глава 20: Нова глава Емилия се върна към живота си. Тя си беше намерила приятели, работа, семейство. Иван се беше променил. Той беше станал добър човек. Той беше намерил себе си.
Емилия се усмихна.
„Животът е странен“, каза тя. „Понякога трябва да загубиш всичко, за да намериш себе си.“
Тя погледна към прозореца. Слънцето грееше.
„Но аз съм щастлива“, каза тя. „Защото аз имам семейство. И аз имам приятели. И аз имам любов.“
Тя погледна към Иван.
„Ти си моят син“, каза тя.
Иван я прегърна.
„А ти си моята майка“, каза той.
Глава 21: Всичко се връща Виктор и Лили се сближиха. Те си простиха. Започнаха да строят нов живот. Заедно.
Мария се върна към живота си. Тя си беше намерила нова работа. Започна да пише книги. За да разкаже на света какво е преживяла.
Георги се върна към живота си. Започна да работи в неправителствена организация, която помага на хора, които са били жертва на финансови измами.
Емилия се усмихна.
„Всичко се връща“, каза тя. „Доброто се връща. Злото се връща. Но… доброто винаги побеждава.“
Тя погледна към прозореца.
„Животът е като книга“, каза тя. „Някои глави са тъжни, други са щастливи. Но ти трябва да прочетеш цялата книга, за да разбереш какво е животът.“
И тя се усмихна.
„Животът е красив“, каза тя. „Дори и да е труден.“
Тя погледна към Иван.
„Ти си моята гордост“, каза тя.
Иван я прегърна.
„А ти си моята светлина“, каза той.
Глава 22: Последни дни След всички премеждия, които бяха преживели, животът на Емилия се беше превърнал в спокойна река, която бавно течеше към морето.
Тя започна да прекарва повече време със своите приятели и семейство. Тя се научи да живее. Тя се научи да се радва на всеки ден.
Но един ден се разболя. Тя се разболя тежко.
Емилия знаеше, че краят е близо.
„Не се страхувам“, каза тя на Иван. „Аз съм живяла щастлив живот. И аз съм благодарна за всичко, което ми се е случило.“
И тя се усмихна.
„Животът е красив“, каза тя.
Глава 23: Завещание Емилия покани Иван и Виктор в дома си.
„Искам да ви дам нещо“, каза тя. „Аз съм ви оставила наследство.“
Иван и Виктор бяха шокирани.
„Но… защо?“ попита Иван.
„Защото сте моето семейство“, каза тя.
Тя им даде документи, които бяха подписани.
„Вие сте моят живот“, каза тя.
И тя се усмихна.
Глава 24: Сбогом Емилия почина тихо, в съня си.
Иван и Виктор бяха до нея. Те я държаха за ръце.
„Сбогом“, каза Иван.
„Сбогом“, каза Виктор.
Емилия почина, но нейната светлина остана.
Тя остана в сърцата на всички, които я познаваха.
Тя остана в сърцата на всички, които обичаше.
И тя остана в сърцето на Иван.
Глава 25: Продължение Иван и Виктор продължиха да живеят.
Те се върнаха към живота си.
И те се върнаха към своите мечти.
Иван се ожени. Той имаше деца. Той стана щастлив човек.
Виктор се ожени за Лили. Те имаха деца. Те станаха щастливи хора.
А Мария написа книга за живота на Емилия.
И книгата стана бестселър.
И всички започнаха да разбират, че дори и в най-тъмната нощ, винаги има светлина.
И че дори и в най-трудния момент, винаги има надежда.
И че дори и в най-голямата болка, винаги има любов.
И че любовта е най-важното нещо в живота.
Глава 26: Потайността на една снимка Една вечер, докато Иван разглеждаше старите вещи, намери една снимка. Тя не беше като другите. На нея беше заснет млад мъж, с черти, които смущаващо много приличаха на неговите, седнал до Емилия. Той беше същият млад човек, който Емилия беше обичала и за когото беше говорила толкова много. Но до тях, скрита в ъгъла, беше още една жена. Тя беше облечена в стари дрехи, а по лицето ѝ имаше тъжен, почти скрит израз. Иван не я познаваше. Но нещо в погледа ѝ го накара да се замисли.
Той реши да се обърне към Виктор, който беше негов баща.
„Виждал ли си тази жена?“ попита той, като му показа снимката.
Виктор погледна снимката, а след това застина. Лицето му се промени. Той сякаш видя призрак.
„Това… това е майка ми“, прошепна той.
Иван беше шокиран.
„Но… как е възможно?“ попита той.
„Майка ми беше прислужница в дома на Емилия, когато беше млада. Тя е починала, но…“
Виктор замълча. Не можеше да каже нищо повече.
Глава 27: Скритата истина за бащата Иван се почувства объркан. Защо Емилия беше пазила снимката на майка му? И защо той никога не беше чувал за нея?
Той реши да се обърне към Мария, която беше започнала да работи с него в новооткритата работилница за ремонт на мебели. Тя беше добра жена, която имаше тайна в сърцето си.
„Мария… виждала ли си тази жена?“ попита Иван, като ѝ показа снимката.
Мария погледна снимката. Очите ѝ се насълзиха.
„Това е майка ми“, каза тя.
Иван беше шокиран.
„Но… как е възможно?“
„Аз съм… дъщерята на Емилия.“
Иван се почувства сякаш светът му се преобръща.
Глава 28: Завещанието на Емилия След тези разкрития, Иван разбра, че Емилия е знаела. Тя е знаела, че Мария е дъщеря ѝ. И е знаела, че той е внукът ѝ. Но защо никога не му е казала?
Той реши да се върне в апартамента на Емилия. В една от кутиите, която беше забравил да разгледа, намери писмо. То беше адресирано до него.
„Мили ми внук“, пишеше в него, „ако четеш това, значи аз вече не съм на този свят. Но искам да знаеш нещо. Аз те обичах. Аз те обичах, дори когато те мразех. Аз те обичах, дори когато ми беше най-трудно. Аз те обичах, защото ти си моят живот. Искам да знаеш, че ти си моят син. Искам да знаеш, че ти си моят внук. Искам да знаеш, че ти си моят живот. Аз съм ти оставила наследство. Аз съм ти оставила живот. Аз съм ти оставила любов. И аз съм ти оставила семейство. Моля те, не забравяй, че аз те обичах. И аз те обичам.“
Иван чете писмото дълго. Сълзи се стичаха по лицето му.
Глава 29: Новият живот След тези разкрития, Иван, Виктор, Лили и Мария се събраха. Те бяха едно семейство. Те си простиха. Започнаха да строят нов живот. Заедно.
Иван се ожени за Мария. Те имаха деца. Той стана щастлив човек.
