×
Казвам се Надежда. На 38 години съм, наскоро се преместих от Пловдив в София заради нова работа в едно издателство. Опаковах живота си в кашони за две седмици – книги, чинии, спомени, грешки. Точно в последния кашон, под един стар вълнен пуловер, я намерих. Кутийката за бижута, която Магдалена ми подари за тридесет и седмия ми рожден ден.
Магдалена. Маги. Моята най-добра приятелка от четвърти клас в основното училище в Кючук Париж. Тази, с която сме се клели в кръв с карфица и йод, че винаги ще си казваме всичко. Тази, с която сме плакали една на друга на рамото, когато ни оставиха първите гаджета. Тази, която преди година и половина ми подари тази кутийка – и аз я мразех заради нея.
Помня онази вечер съвсем ясно. Бях направила малко парти у дома – десетина души, свещи, виното, което Тодор беше донесъл, тортата с малини. Маги дойде последна. Облечена беше в онзи бордо пуловер, който знаех, че е пазила за специални случаи, и държеше малка плоска кутия, увита в кафява хартия с канап.
– Заповядай. – Подаде ми я с онази нейна странна, леко напрегната усмивка. – Отвори я не веднага. Когато усетиш.
Тогава се засмях. Помислих си, че се прави на загадъчна, както винаги.
Месец преди това, за нейния рожден ден, ѝ бях подарила парфюма, по който тя въздишаше от две години – „Bal d’Afrique“ на Byredo. Двеста и осемдесет лева. Бях му отделила пари от три заплати настрана. Запомних как ѝ грейнаха очите. Запомних как ме прегърна и каза:
– Надя, ти си луда.
И сега, на моя рожден ден, тя ми подаваше плоска кутийка, увита в кафява хартия.
Отворих я пред всички. Кутия за бижута – от тъмно дърво, с месингова закопчалка, наистина красива, явно стара, може би от някой антикварен магазин. Гостите се „ох-ваха“. Тодор каза „много стилно“. Аз ѝ се усмихнах.
После, когато всички си заминаха и аз останах сама в кухнята с чашите за миене, отворих кутията отново. Имах някаква глупава, детинска надежда, че може би вътре има нещо. Гривна. Обеца. Каквото и да е.
