×
Ние със съпругата ми се връщахме от парти в два часа през нощта, когато колата ни изгасна на едно глухо място. По онова време още нямаше мобилни телефони, затова просто чакахме с надеждата някой да мине покрай нас.
След час тъмнината бе прорязана от фарове. Колежанин намали, спусна прозореца и попита:— „Имате ли нужда от помощ?“
Ние благодарно кимнахме. Без да се замисли, той ни закара до града, остави ни на бензиностанция и само се усмихна, когато се опитахме да му дадем пари.— „Радвам се, че помогнах — каза той. — Някой ден просто предайте доброто нататък.“
Тази нощ пътувахме към дома, стоплени от добротата на непознатия.
Минаха години. Животът ни завъртя — работа, сметки, деца и хилядите грижи на зрелостта. Споменът за онзи самоотвержен жест избледня, като стара снимка, забравена на тавана на паметта.
А после, в един съвсем обикновен ден, миналото се върна. Съпругата ми ми се обади на работа. Гласът ѝ трепереше, едва не се пречупваше:— „Отвори новините“ — прошепна тя.
Отворих. И там беше той — същият млад човек, който някога ни беше качил в колата си. Вече не студент, а лекар. Снимката му заемаше екрана под заглавието:
„Местен лекар загина, спасявайки деца от пожар“.
Очите ми се напълниха със сълзи. Онзи младеж, който някога ни помогна без никаква изгода за себе си, бе изживял целия си живот по същия начин. Дори в последния си миг постави другите над себе си.
