×
След развода с Борис, свекърва ми Лидия настоя да останем близки. Беше странно, почти неестествено. Повечето жени на нейно място биха заели страната на сина си, биха ме отписали като грешка в семейната история, която трябва да бъде забравена. Но не и Лидия. Тя ми се обаждаше почти всеки ден, канеше ме на обяд в неделя, сякаш ритуалът на семейния уют можеше да заличи факта, че семейството ни вече не съществуваше. Грижеше се за внуците, Ани и Мартин, с онази всеотдайност, която ме караше да се чувствам едновременно благодарна и виновна. Благодарна, защото ми даваше глътка въздух в хаоса на новия ми живот като самотна майка. Виновна, защото всяка нейна мила дума, всеки жест на загриженост, беше като мълчалив упрек за това, че не съм успяла да задържа сина ѝ.
Той беше този, който си тръгна. Той беше този, който една сутрин просто заяви, че „вече не се чувствал себе си“ в нашия брак, събра си няколко неща в един сак и остави зад гърба си петнадесет години спомени, две деца и една ипотека, която сега тежеше само на моите рамене. Разводът беше бърз и грозен. Адвокатите му го представиха като жертва, а мен като материалистка, която е източила жизнените му сокове. Беше абсурдно, но съдът е сляп за истината на сърцата.
И въпреки всичко Лидия остана. Нейната къща се превърна в убежище за децата, когато работата ме притискаше до късно. Нейната кухня все още ухаеше на уют, на канела и печени ябълки, миризмата на моето провалено семейно щастие.
Тази вечер беше като всички останали. Бяхме вечеряли – мусака, любимата на Мартин. Той, разбира се, не беше там. На двадесет години, студент първа година в университета, той имаше свой собствен живот, изпълнен с лекции, изпити и тежестта на студентския заем, който изтегли, за да не бъда в тежест. Ани, на четиринадесет, вече се беше затворила в стаята си, потънала в света на своя телефон. Останахме само аз и Лидия в притихналата дневна.
Докато раздигах масата, усещах погледа ѝ върху себе си. Не беше осъждащ, нито съжалителн. Беше тежък, изпитателен, сякаш се опитваше да претегли нещо в съзнанието си. Сложих чиниите в миялната машина и се облегнах на плота, внезапно изтощена. Тишината в стаята беше плътна, нарушавана единствено от тихото бучене на хладилника.
„Елена“, каза тя най-накрая. Гласът ѝ беше дрезгав, необичайно сериозен.
Обърнах се към нея. Седеше на стола си, с ръце, скръстени в скута, и ме гледаше право в очите. Бръчките около устните ѝ, обикновено смекчени от усмивка, сега бяха резки и дълбоки.
„Знаеш ли, има нещо, което Борис никога не ти каза. Аз мълчах години… но вече не мога.“
Сърцето ми пропусна удар. Всички онези малки съмнения, всички необясними закъснения, всички странни телефонни разговори, които той провеждаше в другата стая – всичко това се върна като приливна вълна. Мислех си, че съм приключила с тайните. Очевидно съм грешала.
„Какво е то, Лидия?“, попитах, а гласът ми прозвуча по-слабо, отколкото исках.
Тя не отговори веднага. Вместо това се наведе бавно, отвори долното чекмедже на стария скрин и извади нещо, увито в пожълтяла кърпа. Разгъна го внимателно, сякаш държеше крехка реликва.
И тогава тя протегна към мен една стара, леко измачкана снимка.
Ръцете ми трепереха, докато я поемах. Беше черно-бяла. На нея беше Борис, но много по-млад, може би малко преди да се запознаем. Усмихваше се широко, с онази безгрижна усмивка, в която се влюбих. Но не беше сам. До него стоеше млада жена, непозната, с дълга тъмна коса и тъжни очи. А в ръцете си тя държеше бебе.
Светът около мен се разпадна на хиляди парченца.
Глава 2 Взирах се в снимката, докато образите не започнаха да се размазват пред очите ми. Младият Борис, щастлив. Непознатата жена с поглед, който сякаш знаеше всички тайни на света. И бебето. Едно малко, невинно същество, увито в пелени. Чие беше това дете? Коя беше тази жена? Въпросите се блъскаха в ума ми като обезумели птици в клетка.
Вдигнах поглед към Лидия. Лицето ѝ беше безизразно, маска от скръб и решителност. Тя чакаше. Чакаше реакцията ми, експлозията, сълзите. Но аз не можех да помръдна. Бях замръзнала, вцепенена от шока.
„Коя е тя?“, успях да прошепна. Думите заседнаха в гърлото ми, сухи и дращещи.
„Казва се Ива“, отговори Лидия тихо. „Това беше първата му голяма любов. Преди теб.“
„Преди мен…“ Повторих думите механично. Значи това е било преди нас. Преди нашия живот, преди нашата клетва, преди децата ни. Но това не обясняваше бебето. Не обясняваше тайната, пазена толкова дълго. „А детето?“
Лидия въздъхна дълбоко, сякаш се готвеше да се гмурне в ледени води. „Детето е негово. Момче е. Казва се Виктор.“
Усетих как подът се люлее под краката ми. Трябваше да се хвана за масата, за да не падна. Борис имаше син. Друг син. Първороден син, за когото аз никога не бях подозирала. Петнадесет години брак, две деца, общи мечти и страхове, а през цялото това време е имало една огромна, черна дупка в основата на всичко, което бяхме изградили.
„Защо?“, изхлипах аз, усещайки как горещи сълзи започват да парят по бузите ми. „Защо не ми е казал? Защо ти не си ми казала, Лидия?“
Тя сведе поглед към ръцете си. „Той не искаше. Когато се запознахте, той тъкмо се беше разделил с нея. Беше млад, уплашен. Нейните родители бяха много влиятелни хора, заплашваха го, че ще съсипят живота му. Той беше просто амбициозно момче от провинцията, без пукнат лев. Те му предложиха сделка – да изчезне от живота им завинаги, да се откаже от детето, а те в замяна щяха да му дадат начален капитал за бизнеса, за който мечтаеше. Щяха да потулят всичко. Да го изтрият от историята.“
Слушах я и не можех да повярвам. Човекът, за когото бях омъжена, беше продал собственото си дете. Продал го е за пари, за шанс за успех. Бизнесът, който му осигури луксозния живот, къщата, колите… всичко това беше построено върху лъжа и предателство.
„И той се съгласи?“, попитах с невярващ глас.
„Съгласи се“, потвърди Лидия с равен тон. „Аз го молех да не го прави. Казах му, че ще се справим, че ще му помогна. Но той беше заслепен от амбицията. Убеди ме да мълча. Каза, че това е единственият начин да има бъдеще. После се появи ти. Ти беше неговото ново начало, неговият шанс да изгради перфектното семейство, което никога не е имал. Той те обичаше, Елена, повярвай ми. Но се страхуваше. Страхуваше се, че ако научиш истината, ще го напуснеш и ще изгуби всичко отново.“
Думите ѝ се забиваха в мен като стъклени парчета. Значи аз съм била просто част от неговия план за бягство от миналото. Бях фасадата, зад която се криеше грозната истина. А Лидия… тя е знаела през цялото време. Всяка семейна вечеря, всеки рожден ден, всяка Коледа – тя е седяла на масата с нас, гледала ме е в очите и е пазила тази ужасна тайна.
„А сега?“, попитах, а в гласа ми вече се надигаше гняв, измествайки шока. „Защо ми казваш това сега, Лидия? След като всичко свърши. Какво значение има вече?“
Тя вдигна поглед и за първи път видях в очите ѝ нещо различно от стоическо примирение. Видях страх.
„Защото те се върнаха. Ива и Виктор. Те са тук. И го търсят.“
Глава 3 Думите „те се върнаха“ отекнаха в съзнанието ми като погребална камбана. Миналото, което Борис така старателно беше погребал, се надигаше от гроба си, готово да погълне останките от настоящето ни.
„Какво искат?“, попитах, а сърцето ми биеше до пръсване.
„Не знам точно“, призна Лидия, избягвайки погледа ми. „Ива ми се обади преди няколко дни. Беше намерила домашния ми номер. Гласът ѝ… беше променен. Студен, решителен. Каза, че Виктор е пораснал и иска да знае кой е баща му. Каза, че времето за тайни е изтекло. Каза, че иска това, което им принадлежи.“
„Това, което им принадлежи?“, повторих аз. „Пари ли искат?“
„Не става въпрос само за пари, Елена. Мисля, че е много по-дълбоко.“ Лидия се поколеба за миг. „Бащата на Ива починал преди няколко месеца. Той е бил човекът, който е дирижирал всичко. Сега, когато го няма, тя е свободна да действа. Борис ѝ е обещал неща навремето. Обещал ѝ е, че един ден, когато е достатъчно силен и независим, ще се върне за тях. Разбира се, това е била просто поредната му лъжа, за да се измъкне.“
Поредната му лъжа. Целият ми живот беше изтъкан от неговите лъжи. Гневът започна да кипи в мен, горещ и задушаващ. Как е могъл? Как е могъл да спи спокойно до мен нощ след нощ, знаейки за съществуването на другото си дете? Как е могъл да гледа Мартин и Ани в очите, без да се срине под тежестта на вината си?
„Той знае ли?“, попитах рязко. „Борис знае ли, че са тук?“
Лидия кимна бавно. „Тя му се е обадила първо на него. Заплашила го е. Казала му е, че ако не се срещне с тях и не признае сина си, ще разкаже всичко. Не само на теб, но и на бизнес партньорите му, на медиите. Ще го съсипе.“
Това обясняваше всичко. Паниката в очите му през последните седмици. Разсеяността му. Начина, по който скачаше при всяко позвъняване на телефона. Мислех, че е заради развода, заради стреса в работата. А то е било призракът на миналото, който е тропал на вратата му.
„Затова ли ми каза, Лидия?“, попитах, а гласът ми беше леден. „За да ме подготвиш? За да смекчиш удара, когато всичко се разпадне? Или за да ме използваш като щит, за да защитиш сина си?“
Тя трепна, сякаш я бях ударила. „Не. Казах ти, защото ти си майка на внуците ми. Защото това засяга и тях. Борис е на път да направи ужасна грешка. Той иска да им плати, да ги накара да изчезнат отново. Но Ива няма да приеме пари този път. Тя иска възмездие. А ако той продължи да се бори с нея по този начин, ще повлече всички ви надолу.“
Внезапно осъзнах цялата картина. Лидия не беше мой съюзник. Тя играеше своя собствена игра, опитвайки се да контролира щетите. Тя се страхуваше за финансовото състояние на сина си, което беше пряко свързано и с бъдещето на Ани и Мартин.
Взех снимката от масата. Образите вече не бяха размазани. Виждах всяка подробност – сянката на усмивката на Ива, малката ръчичка на бебето, вкопчена в ризата на Борис. Това не беше просто тайна. Това беше бомба със закъснител, която цъкаше от двадесет години. И Лидия току-що ми я беше връчила в ръцете.
„Трябва да вървя“, казах аз, пъхайки снимката в чантата си. „Трябва да мисля.“
„Елена, моля те…“
„Не, Лидия. Мълчала си двадесет години. Сега е мой ред да реша какво ще правя.“
Излязох от къщата ѝ, без да се обръщам. Студеният нощен въздух ме удари в лицето, но не можа да охлади огъня, който гореше в мен. Качих се в колата си, но не запалих двигателя. Просто седях в тъмнината, стиснала волана, докато кокалчетата на пръстите ми не побеляха.
Разводът не беше краят. Беше само началото. Истинската битка тепърва предстоеше.
Глава 4 Следващите няколко дни преминаха в мъгла от гняв и объркване. Снимката лежеше скрита на дъното на чекмеджето ми за бельо, но тежестта ѝ сякаш прогаряше дървото и се усещаше в цялата стая. Всяка сутрин се събуждах с усещането за предстояща катастрофа. Гледах децата си на закуска – Ани, потънала в телефона си, и Мартин, който беше дошъл да вземе малко храна за седмицата, с вечно притеснения си поглед за лекции и такси – и се чудех как да ги предпазя от бурята, която се задаваше. Те имаха брат. Брат, за когото не подозираха. Как се казваше такава истина?
Опитах се да се свържа с Борис. Телефонът му беше изключен. Отидох до офиса му – лъскава сграда от стъкло и стомана в центъра на града, символ на успеха, който беше построил върху лъжа. Секретарката му, млада и наперена, ме изгледа студено и заяви, че господинът е в неотложна командировка в чужбина. Поредната лъжа. Той се криеше. Криеше се от мен, от Ива, от собствения си син.
Чувствах се безсилна. Бях сама срещу тайна, която можеше да унищожи всичко. Тогава се сетих за Калоян.
Калоян беше адвокатът, който ми беше препоръчан от една приятелка в началото на развода. Беше млад, но изключително проницателен и спокоен. За разлика от хищните акули на Борис, Калоян беше различен. Той ме изслуша. Не ме третираше като поредния случай, а като човек, преминаващ през най-трудния период в живота си. В крайна сметка не го наех, защото Борис ме притисна да подпиша споразумение, заплашвайки, че ще проточи делото с години и ще ме разори. Сега съжалявах за това си решение.
Намерих визитката му и му се обадих. Той ме помнеше. Покани ме в кантората си още на следващия ден.
Офисът му не беше лъскав като този на Борис. Беше малък, но уютен, с рафтове, отрупани с книги, и ухаеше на кафе и стара хартия. Калоян ме посрещна с топла, успокояваща усмивка.
Разказах му всичко. Думите се лееха от мен, несвързани и хаотични, прекъсвани от сълзи на гняв и безсилие. Показах му снимката. Той я разгледа внимателно, без да каже и дума. Когато свърших, в стаята настана тишина. Той не ме пришпорваше. Просто чакаше, давайки ми време да си поема дъх.
„Това е много сериозно, Елена“, каза той най-накрая. Гласът му беше мек, но твърд. „Тук не става въпрос само за морален, но и за правен казус. Ако Борис официално се е отказал от детето, вероятно има подписани документи. Но ако не е, това дете е негов законен наследник, точно както Мартин и Ани.“
Думата „наследник“ ме прониза. Не бях мислила за това. Бях толкова погълната от предателството, че не бях осъзнала финансовите последици.
„Има и още нещо“, продължи Калоян, като се наведе напред. „Споменахте, че семейството на тази жена, Ива, му е дало начален капитал за бизнеса. Това може да се разглежда като нерегламентирана сделка, дори изнудване. Ако тя реши да говори, може да постави под въпрос легитимността на цялата му компания. Особено ако този „капитал“ не е бил деклариран правилно.“
Слушах го и усещах как се разкрива нова, още по-страшна бездна. Проблемът не беше само личен. Беше финансов. Беше правен. И можеше да повлече не само Борис, но и мен и децата. Нашата къща, ипотеката за която все още изплащах, беше купена по време на брака. Част от активите ми, макар и скромни, бяха свързани със семейното имущество.
„Какво трябва да направя?“, попитах, чувствайки се като изгубено дете.
„Първо, трябва да се опитаме да разберем какви са намеренията на Ива. Дали търси само признание за сина си, или цели финансов реванш. Второ, трябва да проучим финансовото състояние на Борис. Трябва да разберем колко е уязвим. Вие имате достъп до някакви документи от времето на брака ви, нали?“
Кимнах. Пазех всичко. Всяка данъчна декларация, всеки банков извлечение, всяка папка, надписана с педантичния почерк на Борис.
„Добре. Донесете ми всичко, което имате. Ще проверя и в публичните регистри. Трябва да знаем с какво разполагаме, преди да направим следващия си ход. И Елена…“, той ме погледна сериозно, „не говорете с Борис. Не говорете и с Лидия. Отсега нататък аз ще бъда вашият глас. Нека те се чудят какво знаете и какво планирате. В момента несигурността е най-силното ви оръжие.“
Излязох от кантората на Калоян с чувство, което не бях изпитвала от месеци – надежда. За първи път от развода насам не се чувствах сама. Имах съюзник. Битката все още не беше загубена.
Глава 5 Прекарах следващите два дни, ровейки се в миналото. Отворих металната кутия, в която пазех всичките ни общи документи – архив на един разбит живот. Там бяха договори, банкови извлечения, документи за собственост, данъчни декларации. Всичко беше подредено и надписано от Борис с онази прецизност, която прилагаше във всичко, освен в отношенията си с хората.
Докато преглеждах папките, започнах да забелязвам неща, на които не бях обръщала внимание преди. Големи суми, превеждани към офшорни сметки под графа „консултантски услуги“. Необясними заеми, взети от компанията на името на подставени лица. Разминавания между декларираните печалби и реалния стандарт на живот, който водехме. Винаги съм мислила, че Борис е просто изключително добър бизнесмен. Сега започвах да виждам, че е бил просто изключително добър в прикриването на следите си.
Най-много ме притесни един документ, свързан с нашата къща. Бяхме я купили с ипотечен кредит, който аз продължавах да изплащам съвестно след развода. Но сега виждах, че имотът е бил използван като обезпечение за огромен бизнес заем, изтеглен от фирмата на Борис само преди две години. Той ми беше казал, че подписвам рутинни документи за рефинансиране на ипотеката. Бях му повярвала. Бях подписала, без да чета. Бях пълна глупачка. Ако бизнесът му се сринеше, банката щеше да дойде и да вземе дома ми. Домът на децата ми.
Сърцето ми се сви от страх. Това вече не беше само за миналото. Това беше за бъдещето. За оцеляването ни.
Занесох всичко на Калоян. Той прекара часове, преглеждайки документите, а лицето му ставаше все по-сериозно.
„Картината е по-грозна, отколкото предполагах, Елена“, каза той накрая, сваляйки очилата си. „Борис е затънал до уши в дългове. Бизнесът му е куха структура, пирамида, която се крепи на постоянния приток на нови заеми, с които да покрива старите. Използвал е къщата ви като гаранция, без да ви информира за риска. Това е незаконно. Можем да го съдим.“
„Съд?“, отроних аз. Самата дума ме плашеше. Вече бях минала през ада на развода. Не исках да преживявам това отново.
„Знам, че звучи страшно“, каза Калоян с разбиране. „Но това може да е единственият начин да защитите дома си. Ако Ива и синът ѝ предявят претенции, кредиторите на Борис ще се активизират. Всичко ще се срути. И вие ще бъдете по средата. Трябва да действаме първи. Да подадем иск за измама и да поискаме обезпечение на имуществото, преди другите да са го направили.“
Той беше прав. Трябваше да спра да бъда жертва. Трябваше да се боря.
Точно тогава телефонът ми иззвъня. Беше непознат номер. Колебаех се дали да вдигна. Калоян ми кимна окуражително.
„Ало?“, казах предпазливо.
„Елена?“ Женски глас. Студен, спокоен, но с едва доловима нотка на стомана. „Казвам се Ива.“
Времето спря. Чувах единствено собственото си сърце, което блъскаше в ушите ми. Жената от снимката. Майката на първородния син на Борис. Призракът от миналото имаше глас.
„Знам коя сте“, успях да кажа.
„Добре. Това спестява време. Искам да се срещнем.“
„Защо? Нямам какво да си кажа с вас.“
„О, мисля, че имаме много какво да си кажем“, отвърна тя. „Става въпрос за бъдещето на нашите деца. На всички наши деца. И за лъжите на един мъж, които са на път да ни унищожат. Освен ако не направим нещо.“
Глава 6 Срещата беше определена за следващия ден в едно безлично кафене в покрайнините на града. Място, където никой не би ни разпознал. Калоян настоя да дойде с мен, но аз отказах. Това беше нещо, което трябваше да направя сама. Жена срещу жена. Двете страни на живота на Борис.
Пристигнах по-рано и заех маса в най-отдалечения ъгъл. Ръцете ми трепереха, докато разбърквах захарта в кафето си. Всяка жена, която влизаше, караше сърцето ми да прескача. Как изглеждаше тя сега, двадесет години по-късно? Дали тъгата в очите ѝ от снимката се беше задълбочила, или беше заменена от нещо друго?
Тя влезе точно в уречения час. Познах я веднага. Дългата тъмна коса сега беше подстригана на елегантно каре, с няколко сребърни нишки по слепоочията. Беше облечена стилно, но семпло – черен панталон и копринена блуза. Но очите… очите бяха същите. Дълбоки, тъмни и пълни с история, която не можех да си представя.
Тя ме видя и тръгна уверено към моята маса. Движеше се с грацията на жена, която знае цената си.
„Елена“, каза тя, без да се усмихва, и седна срещу мен. „Благодаря, че дойдохте.“
„Какво искате, Ива?“, попитах направо, решена да не показвам слабост.
Тя ме изгледа за момент, сякаш ме преценяваше. „Искам справедливост. За мен и за сина ми.“
„Справедливост или пари?“, контрирах аз.
В ъгълчетата на устните ѝ се появи лека, горчива усмивка. „Вие наистина не знаете нищо, нали? Борис ви е нарисувал една красива картина и вие сте живели в нея, без да задавате въпроси. Парите никога не са били проблем за мен, Елена. Моето семейство е богато. Винаги е било. Парите, които дадоха на Борис, за тях бяха джобни. Те не купиха мълчанието ми. Те купиха неговото изчезване. Аз бях тази, която плати цената.“
Тя се наведе напред, а гласът ѝ стана по-тих, по-напрегнат. „Аз го обичах. Обичах го до безумие. А той ме изостави, когато бях в осмия месец. Взе парите на баща ми и изчезна. Остави ме сама да се справям с последиците, със срама, с разбитото сърце. Родителите ми скриха всичко. Изпратиха ме в чужбина, докато родя. Създадоха история, че съм била омъжена за чужденец, който е починал трагично. Виктор израсна, вярвайки, че баща му е герой. А истинският му баща през това време е изграждал своята перфектна лъжа с вас.“
Слушах я и усещах как гневът ми бавно се трансформира в нещо друго. Срам. Съчувствие. Бях я мислила за изнудвачка, за заплаха. А тя беше просто другата жертва.
„Защо сега?“, попитах по-меко. „След толкова години?“
„Защото Виктор е на двадесет години. Той е умен. Започна да задава въпроси, да се рови. Намери писма, които съм крила. Намери истината. И сега иска отговори. Иска да погледне баща си в очите и да го попита защо. Защо го е изоставил? Аз му дължа това. И си го дължа и на себе си.“
Тя млъкна и отпи глътка вода. „Опитах се да говоря с Борис. Цивилизовано. Но той реагира като уплашено животно в ъгъла. Предложи ми пари. Огромна сума. Обиди ме. Заплаши ме. Каза, че ще ме унищожи, ако се опитам да разбутам живота му. Тогава разбрах. Той не се е променил. Все още е онзи страхливец, който продаде сина си за бизнес сделка.“
Сега разбирах. Лидия беше права. Ива не искаше пари. Искаше признание. Искаше възмездие.
„И какво общо имам аз с всичко това?“, попитах аз, макар вече да знаех отговора.
„Вие сте ключът, Елена. Вие и вашите деца. Той се крие зад вас. Използва ви като щит. Но ако ние двете застанем заедно… ако го изправим пред факта, че двете му семейства знаят истината, той няма да има къде да се скрие. Не искам да ви наранявам. Не искам да наранявам децата ви. Те са невинни в тази история, точно както моя син. Но ако не спрем Борис сега, той ще унищожи всички ни. Неговата финансова империя е пред срив. Разбрах го от мои източници. Той е затънал в дългове и съмнителни сделки. Когато балонът се спука, ще повлече и вас. Ипотеката на къщата ви… знам, че е обезпечение по негов заем. Рискувате да изгубите всичко.“
Тя знаеше. Знаеше всичко. Беше подготвена. Беше ме проучила. Почувствах се гола и уязвима. Но в думите ѝ имаше и логика. Ужасяваща, студена логика.
„Какво предлагате?“, попитах, а гласът ми беше едва чуваем шепот.
„Обединен фронт“, каза тя. „Вие подавате иск за измама, за да защитите имота си. Аз подавам иск за бащинство и издръжка със задна дата, което ще блокира сметките му. Ще го ударим от две страни едновременно. Ще го принудим да седне на масата за преговори и да поеме отговорност. За всичко. Това е единственият начин да спасим поне нещо от развалините.“
Седях срещу жената, която би трябвало да мразя. Любовницата. Другата. Но в този момент тя не ми изглеждаше като враг. Изглеждаше ми като единствения възможен съюзник в тази война, която не бях избирала.
Глава 7 Решението не беше лесно. Прекарах безсънна нощ, въртейки се в леглото, докато думите на Ива отекваха в главата ми. „Обединен фронт.“ Звучеше като военна стратегия, а аз се чувствах всичко друго, но не и войник. Чувствах се предадена, излъгана, уморена до смърт. Исках само да се скрия някъде с децата си и да чакам бурята да отмине.
Но знаех, че не мога. Бурята нямаше да отмине. Тя идваше право към нас и ако не изградях защитна стена, щеше да ни помете.
На сутринта се обадих на Калоян и му разказах за срещата. Той изслуша мълчаливо, без да ме прекъсва.
„Тя е права, Елена“, каза той, след като свърших. „Стратегията ѝ е рискована, но е единствената, която има шанс за успех. Борис разчита на това, че вие двете ще се мразите, че ще се борите една с друга. Няма да очаква да се обедините. Елементът на изненадата е на наша страна.“
„Но това означава съд. Медиен шум. Децата… Мартин и Ани ще научат всичко по най-грозния начин.“
„Ще се опитаме да избегнем публичността, доколкото е възможно. Но да, трябва да сте подготвена за това. И трябва да говорите с децата си. По-добре да го чуят от вас, отколкото от някой друг.“
Това беше най-трудната част. Как да кажа на децата си, че баща им, когото все още обичаха въпреки всичко, е чудовище? Че имат брат, за когото не знаят?
Започнах с Мартин. Той беше по-голям, по-зрял. Срещнахме се в едно малко кафене близо до университета. Когато му разказах, лицето му премина през цяла гама от емоции – невярване, гняв, болка.
„През цялото това време… той е знаел?“, попита той, а гласът му трепереше. „И баба е знаела? Всички са ме лъгали?“
„Аз не знаех, Марти. Кълна се.“
„Знам, мамо. Знам.“ Той протегна ръка през масата и стисна моята. Беше жест на подкрепа, който ме трогна до сълзи. Синът ми се превръщаше в мъж пред очите ми. „Какво ще правим сега?“
Обясних му плана. За съда, за къщата, за финансовите проблеми на баща му.
„Това обяснява защо не ми вдига телефона“, каза Мартин горчиво. „Опитвах се да го потърся. Студентският ми заем… лихвите се трупат, трябва да платя следващата вноска. Той обеща да ми помогне. Явно е имал други грижи.“
Вината ме прободе. Бях толкова погълната от собствените си проблеми, че не бях обърнала внимание на неговите.
„Ще се справим, скъпи. Обещавам ти. Ще намерим начин.“
Разговорът с Ани беше по-труден. На четиринадесет, тя беше в центъра на своя собствен свят. За нея баща ѝ беше все още герой, макар и отсъстващ. Новината я срина. Тя плака, крещя, обвини ме, че си измислям, че се опитвам да я настроя срещу него. Затвори се в стаята си и отказа да говори с мен. Сърцето ми се късаше, но знаех, че съм постъпила правилно. Истината, колкото и да е болезнена, е по-добра от лъжата.
След като децата знаеха, сякаш товар падна от плещите ми. Вече нямах какво да крия. Бях готова за битка.
Калоян подаде иска от мое име. В същото време адвокатът на Ива подаде нейния. Ефектът беше мигновен. Сметките на Борис бяха блокирани. Имотите му – запорирани. Телефонът ми започна да звъни безспирно. Първо беше Лидия. Крещеше, плачеше, обвиняваше ме, че съм съсипала сина ѝ, че съм се съюзила с „онази жена“ срещу собственото си семейство. Затворих ѝ.
След това се обади Борис. Гласът му беше неузнаваем – дрезгав от паника и ярост.
„Какво си направила, Елена?“, изсъска той. „Ще съжаляваш за това! Ще те унищожа! Ще ти взема децата, ще те оставя на улицата!“
„Вече се опита да го направиш, Борис“, отвърнах аз, изненадвайки се от собственото си спокойствие. „Подписах документи, с които заложи къщата ми зад гърба ми. Ти вече ме остави на улицата. Сега просто се боря да си върна това, което е мое.“
„Това е заради нея, нали? Онази кучка те е настроила срещу мен!“
„Не, Борис. Това е заради теб. Заради твоите лъжи. Време е да платиш за тях.“
Затворих телефона, преди да успее да отговори. Треперех, но се чувствах силна. За първи път от много време насам аз контролирах ситуацията.
Войната беше започнала.
Глава 8 Последвалите седмици бяха същински ад. Адвокатите на Борис отвърнаха на удара с ярост. Те заведоха контраиск срещу мен, обвинявайки ме в клевета и опит за изнудване. Започнаха процедура по отнемане на родителските ми права, твърдейки, че съм емоционално нестабилна и настройвам децата срещу баща им. Всеки ден получавах призовки, съдебни документи, заплашителни писма. Пощенската ми кутия се беше превърнала в кутията на Пандора.
Медиите надушиха кръв. Някой беше изнесъл информация и историята се появи в жълтите вестници – „Известен бизнесмен в центъра на семейна драма“, „Две жени и една тайна се борят за милионите на…“. Бяха намерили стари мои снимки, снимки на Борис, дори бяха изровили някаква информация за Ива. Папараци започнаха да дебнат пред дома ми, пред училището на Ани, пред университета на Мартин.
Това беше най-тежко за децата. Мартин се опитваше да бъде силен, но виждах как напрежението му се отразява. Беше отслабнал, с тъмни кръгове под очите. Ани съвсем се затвори в себе си. Отказваше да ходи на училище, срамуваше се да се покаже пред приятелите си. Обвиняваше ме за целия този цирк. „Ти го направи!“, крещеше ми тя една вечер. „Ти съсипа всичко! Мразех те!“
Думите ѝ ме пронизаха като нож. Седях сама в кухнята през нощта, пиейки студено кафе и питайки се дали съм постъпила правилно. Дали в опита си да защитя децата си, не им бях причинила още по-голяма вреда?
В тези моменти на съмнение Калоян беше моята скала. Той беше неотлъчно до мен, не само като адвокат, но и като приятел. Успокояваше ме, окуражаваше ме, повтаряше ми, че това е най-тъмната част от тунела и че светлината е близо. Понякога работехме до късно в кантората му, преглеждайки документи, и той настояваше да ме изпрати до вкъщи, за да е сигурен, че съм добре. В присъствието му намирах спокойствие, което отдавна бях забравила.
Ива също се държеше достойно. Тя избягваше медиите, а нейният адвокат беше изключително дискретен. Говорехме си по телефона от време на време, координирайки действията си. Беше странна форма на интимност – две жени, свързани от лъжите на един и същи мъж, борещи се рамо до рамо за бъдещето на децата си.
Един ден Ива ми се обади с необичайна молба.
„Искам да се срещнеш със сина ми“, каза тя. „Искам Виктор да се запознае с теб. И ако е възможно… с брат си и сестра си. Преди съда. Преди всичко да е станало още по-грозно. Той трябва да знае, че вие не сте врагове. Че проблемът не е във вас, а в баща му.“
Идеята ме ужаси. Как щях да организирам такава среща? Как щяха да реагират Мартин и Ани? Но някъде дълбоко в себе си знаех, че тя е права. Децата не бяха виновни. Те бяха жертви. И може би, ако се срещнеха, щяха да намерят утеха един в друг.
Беше огромен риск. Но понякога най-големите рискове носеха най-големите награди.
Глава 9 Организирането на срещата се оказа по-трудно, отколкото предполагах. Ани категорично отказа. „Не искам да го виждам!“, изкрещя тя и се тръшна в стаята си. „Той не ми е никакъв брат!“
Мартин, от друга страна, беше любопитен. „Искам да го видя“, каза той тихо. „Искам да видя как изглежда. Дали прилича на… него.“ Не можеше дори да изрече думата „баща“.
Реших да не насилвам Ани. Уговорихме се с Ива да се срещнем само аз, Мартин и Виктор. Мястото отново беше неутрално – голям парк в другия край на града.
Когато пристигнахме, те вече ни чакаха на една пейка до езерото. Ива изглеждаше напрегната. До нея стоеше висок, слаб младеж с тъмна коса и очите на баща си. Очите на Борис, но без неговата арогантност. В погледа на момчето имаше смесица от нервност, любопитство и дълбока, стаена тъга. Приликата с Мартин беше поразителна. Сякаш гледах две версии на един и същи човек, израснали в различни светове.
Първите няколко минути бяха неловки. Ива ни представи. Мартин и Виктор си стиснаха ръцете, избягвайки да се погледнат в очите. Аз и Ива разменихме няколко банални фрази за времето. Тишината беше оглушителна.
„Искате ли да се разходим?“, предложих аз, отчаяно търсейки начин да разчупя леда.
Тръгнахме по алеята край езерото. Аз и Ива вървяхме малко по-напред, оставяйки момчетата да изостанат. Чувах ги как си говорят. Първоначално тихо и накъсано, после все по-уверено. Говореха за университета, за музика, за филми. Обикновени неща. Неща, за които говорят братя.
„Той учи същото като мен“, каза Мартин, когато ни настигнаха. В гласа му се долавяше изненада. „Икономика.“
„Баща ми… искам да кажа, Борис… той ли те посъветва?“, попита Виктор.
Мартин поклати глава. „Не. Той искаше да уча право. Да поема адвокатската кантора, която обслужва бизнеса му. Но аз не исках. Исках да имам собствен път.“
Виктор кимна с разбиране. „На мен пък дядо ми винаги ми казваше, че трябва да поема семейния бизнес. Но аз не искам да живея живота, който другите са планирали за мен.“
Гледах ги и сърцето ме болеше. Две момчета, разделени от лъжа, а всъщност толкова си приличаха. И двамата носеха товара на очакванията на своите семейства. И двамата търсеха своята идентичност, извън сянката на баща си.
Разходката продължи повече от час. Когато се връщахме към изхода на парка, Мартин и Виктор вече се смееха на някаква своя шега. Бяха разменили телефоните си.
Когато се разделяхме, Ива ме хвана за ръката. „Благодаря ти, Елена. Това означаваше много за мен.“
„И за мен“, отвърнах искрено.
На път към дома, Мартин беше необичайно мълчалив.
„Добре ли си?“, попитах го.
Той кимна. „Странно е. През цялото време си мислех, че ще го мразя. Че ще виждам в него причината за всичките ни проблеми. Но… той е просто момче като мен. И е преживял същото. Може би дори по-лошо. Да израснеш без баща…“
Той не довърши. Не се и налагаше. Разбирах го. Срещата не беше излекувала раните, но беше посяла семе на нещо ново. Разбиране. Може би дори прошка. Не към Борис. А един към друг.
Когато се прибрахме, Ани ни чакаше в хола. Изглеждаше притеснена.
„Е? Как мина?“, попита тя, опитвайки се да звучи незаинтересовано.
Мартин седна до нея. „Той е готин“, каза просто. „Много прилича на мен. Ще ти хареса.“
Не каза нищо повече, но знаех, че думите му са пробили малка дупка в защитната стена на Ани.
Може би все пак имаше надежда. Може би от пепелта на лъжите можеше да се роди нещо истинско. Едно ново, странно и сложно семейство.
Глава 10 Пробивът в делото дойде от неочаквано място. Докато преглеждаше за пореден път финансовите документи на Борис, Калоян се натъкна на нещо странно. Поредица от плащания към консултантска фирма с неясно име, регистрирана на екзотичен остров. Сумите бяха огромни и регулярни.
„Това е пране на пари, Елена“, каза ми той по телефона, а в гласа му се усещаше вълнение. „Сигурен съм. Борис е източвал фирмата си и е прехвърлял парите в офшорна сметка. Но въпросът е защо? И чия е тази фирма?“
Отне ни седмица ровене в международни регистри и помощ от познат финансов експерт, за да намерим отговора. Отговорът ме остави безмълвна.
Собственик на офшорната фирма беше Лидия. Моята свекърва. Жената, която ми разкри първата тайна, се оказа пазителка на най-голямата.
Тя не просто е знаела за финансовите машинации на сина си. Тя е била негов съучастник. През всичките тези години тя е била неговата „сигурна банка“. Парите, които Борис е отклонявал, са отивали при нея. Тя ги е пазила, инвестирала ги е, умножавала ги е, докато той е трупал дългове на името на фирмата си в България.
Планът им е бил гениално прост и дяволски ефективен. Когато бизнесът му най-накрая се срине под тежестта на дълговете – нещо, което очевидно са планирали – той щеше да обяви фалит. Кредиторите щяха да вземат остатъците – кухата фирма, може би дори моята къща. А той, официално разорен, щеше да се оттегли и да живее комфортно с милионите, които майка му е скрила за него.
Разкритието на Ива и Виктор просто е ускорило процеса. Паниката му не е била само от разкриването на семейната тайна. Била е от страх, че цялата му финансова схема ще се разпадне, преди да е успял да избяга с парите.
А Лидия? Защо ми беше казала за Виктор? Сега разбирах нейната жестока логика. Тя ме е хвърлила на вълците, за да отклони вниманието. Надявала се е, че аз и Ива ще се вкопчим в битка за бащинство и издръжка, за остатъците от официалното му имущество. Това щеше да създаде димна завеса, зад която тя и Борис да довършат операцията си и да изчезнат. Тя ме е пожертвала, за да спаси сина си.
„Трябва да се изправиш срещу нея“, каза ми Калоян. „Трябва да я накараш да разбере, че знаем. Тя е слабото звено. Борис е арогантен и ще се бори докрай. Но тя… тя е майка. Може би все още има някаква съвест.“
Съмнявах се, но нямах друг избор.
Отидох до къщата ѝ без предупреждение. Отвори ми, облечена в домашна престилка, с ръце, оцапани с брашно. За момент изглеждаше като онази мила и грижовна баба, която познавах. Илюзия.
„Елена! Какво има? Децата добре ли са?“, попита тя, а в очите ѝ се четеше притеснение.
„Децата са добре, Лидия. Засега.“ Влязох вътре, без да чакам покана. „Дойдох да поговорим за твоята офшорна фирма.“
Цветът се оттече от лицето ѝ. Ръцете ѝ, които бършеше в престилката, застинаха.
„Не… не знам за какво говориш.“
„О, знаеш много добре. Знам всичко, Лидия. За парите. За плана ви с Борис. За това как ме използвахте като пионка в играта си.“
Тя се свлече на един стол, сякаш краката ѝ не я държаха повече. „Не е така, както изглежда…“, промълви тя.
„А как е, Лидия? Просвети ме! Как майка може да напра
