×
Лекарят на ехограф дълго мълчаливо гледаше екрана, а после внезапно попита:— Колко мъже сте имали?
Отговорът на този въпрос преобърна живота на цялото ми семейство…
Студената вода от чешмата се изля върху дланите ѝ, но не донесе облекчение. Олеся се гледаше в огледалото и изобщо не си харесваше: лицето ѝ беше посивяло, под очите се бяха появили тъмни кръгове, а асиметричната прическа, обикновено добре поддържана, изглеждаше безжизнена и тъжна.
Тридесет и седем години — възраст, в която много жени вече водят децата си на училище, а тя все още се чувстваше като изгубено момиче в голям и безразличен свят. И това въпреки стабилната си кариера и уважението на колегите.
Коремът отново я сви болезнено, напомняйки за леката вечеря от предната вечер. През последните седмици тялото ѝ се държеше странно и тревожно, сякаш подаваше сигнали за опасност.
От коридора се чуваха приглушени звуци — Андрей се приготвяше за традиционното си неделно пътуване извън града. Този ритуал не се беше променял от години: ставане още преди изгрев, проверка на принадлежностите, термос със силно кафе. Някога тази стабилност успокояваше Олеся, но днес всеки звук пораждаше необяснима тревога.
— Олеся, ще се бавиш ли още? — извика той с прекалено бодър глас. — Настройвам новата макара, влакното е страхотно! Финландско, издържа на всичко.
Тя излезе от банята, загърната по-плътно в халата. Рязката миризма на стръв и изкуствени добавки, които Андрей беше подготвил още вчера, мигновено ѝ се надигна към гърлото. Прилоша ѝ и тя се облегна на стената, за да не падне.
Андрей седеше на ниско столче сред екипировката си. В едната ръка държеше част от въдицата, в другата — сандвич с пушена шунка. В този момент изглеждаше напълно щастлив.
— Андрей… — каза тя тихо, опитвайки се да диша равномерно. — Не ми е добре.
Той вдигна очи за миг, без да спира да дъвче. Мислите му вече бяха край студената вода и сутрешната мъгла.
— Недей да си внушаваш — каза той, но все пак остави нещата. — Сама си се навила. Нали ти казах да не поръчваш онази храна. Изпий минерална вода, полегни — до обяд ще ти мине.
— Не е стомахът — гласът ѝ затрепери. — Гади ми се вече две седмици. Долу постоянно ме боли. Записах си час при лекар. Сега. Страх ме е.
Андрей напълно остави принадлежностите. По лицето му се смесиха раздразнение от провалените планове и искрена тревога.
— Може да е възрастово? — предположи предпазливо той. — При Ирина, жената на мой колега, имаше нещо подобно. Лекарите казаха — хормонални промени…
Очите на Олеся се напълниха със сълзи.
— Какви промени?! — почти извика тя. — Това е нещо сериозно. Киста. Или по-лошо. Цяла нощ четох — всички симптоми съвпадат. Ние толкова години… ти знаеш. Ако трябваше да имаме деца, щяха да се появят отдавна. Значи е болест.
Андрей тежко въздъхна, приближи се и неловко, но здраво я прегърна. От него миришеше на гумени ботуши, кафе и нещо познато, сигурно.
— Недей да се плашиш предварително. Ти си силна. Ще отидеш, ще се прегледаш, ще ти назначат лечение — и всичко ще бъде наред. Аз ще чакам. Ако е нещо сериозно — веднага ми се обади. Но съм сигурен, че няма нищо страшно. Ще го преживеем.
Той я целуна по челото и излезе. Вратата тихо се затвори. Апартаментът се изпълни с потискаща тишина.
Петнадесет години заедно. Петнадесет години общ живот, кариера, дом. И въпреки това понякога на Олеся ѝ се струваше, че липсва нещо най-важно — детски смях, безпорядък, живот.
В таксито беше задушно. Шофьорът мълчаливо слушаше прогнозата за времето. Градът зад прозореца бавно се събуждаше. Родители с деца, колички, малки ръце в топли ръкави. Сърцето ѝ се свиваше от болка.
Клиниката я посрещна със студена стерилност. Миризма на антисептик. Тук знаеха отговорите.
— За преглед ли сте? — сухо попита регистраторката. — Кабинет три. Доктор Коваленко ви очаква.
В кабинета беше полутъмно. Щорите бяха спуснати, единствената светлина идваше от монитора. Лекарят — побелял, внимателен, с тежки очила — не се обърна веднага.
— Легнете — каза спокойно той. — Какво ви притеснява?
Олеся изброи симптомите и добави:
— Кажете ми честно. Ако е нещо сериозно — искам да знам.
Лекарят нанесе гела и започна прегледа.
Той мълчеше. Прекалено дълго.
Натискаше бутони, сменяше ъгъла, внимателно гледаше екрана. Минутите се влачеха безкрайно.
После свали очилата си, избърса ги и я погледна с изненада.
— Кажете ми… — произнесе бавно той. — Колко мъже сте имали?
…
? Продължение ???
Олеся замръзна.
— Какво… извинете? — прошепна тя.
Лекарят не повтори въпроса веднага. Отново погледна екрана, после резултатите, после пак нея.
— Отговорете ми честно — каза спокойно. — Това е важно.
— Един… — отвърна тя след кратка пауза. — Само един. Андрей. Петнадесет години сме заедно.
В кабинета настъпи тишина, толкова плътна, че ѝ се стори, че не може да диша.
Лекарят въздъхна тежко.
— Тогава ще ви кажа направо — произнесе той. — Това, което виждам, не е киста. И не е тумор. Вие сте бременна.
Думите увиснаха във въздуха.
— Това… това е невъзможно — прошепна Олеся. — Ние… години наред… лекарите казваха, че шансът е почти нулев.
Лекарят кимна бавно.
— Бременна сте. Но има нещо още.
Сърцето ѝ заби лудо.
— Плодът е с по-голям срок, отколкото би трябвало според вашите изчисления. И… — той се поколеба за миг — кръвната група и някои маркери не съвпадат.
Олеся усети как кръвта ѝ се отдръпва от лицето.
— Какво означава това?
— Означава, че бащата не може да бъде Андрей.
Светът ѝ се разпадна.
— Това е грешка… — гласът ѝ се счупи. — Никога… аз никога не съм…
Лекарят я погледна внимателно.
— Понякога организмът пази тайни по-добре от паметта — каза тихо той. — Имали ли сте операция? Загуба на съзнание? Нещо, което сте изтласкали?
И тогава споменът я удари.
Онази командировка преди години. Корпоративното парти. Алкохолът. Колега, който я придружи до хотела, когато ѝ прилоша. Сутринта — мъгла в главата и усещане за срам, което тя беше потиснала и никога повече не беше назовала.
— Боже мой… — прошепна тя. — Аз не си спомнях…
— Тялото ви е помнило — каза лекарят. — И е решило да проговори сега.
Олеся излезе от кабинета като в сън.
Телефонът ѝ звънна. Андрей.
— Как мина прегледът? — попита той бодро.
Тя затвори очи.
— Андрей… — каза тихо. — Трябва да поговорим. Но не по телефона.
Настъпи пауза.
— Уплаши ме. Какво става?
— Истината — отвърна тя. — Истината, която и двамата не сме искали да чуем.
Вечерта тя му разказа всичко. Без украсяване. Без защита. Без оправдания.
Андрей мълча дълго. После стана, облече якето си и се запъти към вратата.
— Не знам дали мога… — каза той, без да се обръща. — Това дете… не е мое.
— Знам — прошепна тя. — Но аз ще го задържа.
Вратата се затвори.
Минаха месеци.
Олеся роди момиченце. Здраво. Силно. С очи, пълни с живот.
Андрей не се върна.
Но една сутрин, докато люлееше бебето до прозореца, Олеся осъзна нещо странно и страшно красиво:
Тялото ѝ беше създало живот не въпреки болката…а след нея.
И за първи път от много години тя не се чувстваше празна.
Дисклеймър:Тази история е художествена измислица, вдъхновена от житейски теми. Имената, събитията и детайлите са променени с цел литературно изграждане. Всякакви прилики с реални личности или случаи са напълно случайни и непреднамерени.
