×
— Вие ли се обадихте? Къде е бебето?
Показах вързопчето до радиатора. Тя внимателно го вдигна, докато колегата ѝ постла стерилна пелена върху бетона. Малкото телце леко помръдна — сякаш усети, че е в сигурни ръце. Сърцето ми се качи в гърлото.
— Състоянието е стабилно, — каза тя делово. — Диша, има телесна топлина, но е стояло твърде дълго върху студения под. Тръгваме веднага.
— А… а какво ще стане с него? Ще намерите ли майката му? Ще ми кажете ли после?
Погледна ме дълго, почти изпитателно. После тихо каза:
— Може би вече сте говорили с нея.
И се качи обратно в линейката.
Останах като вцепенена. „Може би вече сте говорили с нея…” Веднага се сетих за жената с черния халат. За думите ѝ: „Не трябваше да го пипаш.”
Побягнах към вратата ѝ. Почуках. Никакъв отговор. Отново. Пълна тишина. Обиколих съседите — също нищо. Но тогава се появи дядо Костадин от третия етаж — винаги седеше пред блока с вестник.
— Видя ли? — каза, без дори да ме погледне. — Повтаря се.
— Какво се повтаря?
— Случвало се е и преди. Само че тогава никой не извика линейка. И детето… не оцеля.
Оказа се, че преди шестнайсет години — точно на същото място, между втория и третия етаж — били намерили мъртво новородено. Изоставено през зимна нощ. Майката така и не била открита. Или… не искали да я търсят. Всички в блока мълчали. Един казал, че не чул нищо. Друга — че може би някой го оставил „отвън”. Имало и жена — леля Мария — която подала бележка до полицията, че „може би е от просяци”.
Стоях като парализирана. Как можех да живея с тези хора и да не подозирам нищо?
— А коя беше майката тогава?
Костадин само поклати глава.
— Помисли си. Жената с черния халат… тогава беше млада. Работеше на две места. Мъжът ѝ пиеше. Казваше се, че бебето е от съседа. Всички знаеха. Всички мълчаха. После тя изчезна. Върна се преди пет години. Оттогава… не говори с никого.
Втурнах се пак към вратата ѝ. Почуках. Тишина. Гледката през шпионката — тъмна.
На следващия ден се обадих в болницата. Казах, че аз съм намерила детето. Попитах как е. Обадиха ми се след половин час.
— Бебето е стабилно. Под наблюдение е.
— А майка му? Намерихте ли я?
— Не. Но… направихме ДНК тест. Защото нещо не съвпадаше.
— Какво?
— Имаме съвпадение от 50% с архивен случай отпреди години.
Изтръпнах.
Престанах да ходя на работа. Търсих информация. Стари статии, полицейски сводки, записи. За онова бебе от преди 16 години — почти нищо. Само едно изречение: „Новородено, намерено починало. Майката неустановена.”
Но вътрешният ми глас вече беше сигурен: тази жена, Елена, е била майката. А това бебе… е шанс. Или наказание. Или и двете.
Отидох при нея. За последен път почуках.
Този път тя отвори.
Очите ѝ бяха зачервени. В ръцете си държеше стара бебешка пелена — избеляла, с избродиран мечо.
— Ти ли го намери? — прошепна.
Кимнах.
Тогава започна да говори.
— Не успях… чух го как плаче, но… — гласът ѝ се късаше — стоях зад вратата и не мръднах. Защото ако го докосна… ще умре. Както преди.
— Преди?
Разказа всичко. Родила на двайсет. Мъжът ѝ я изгонил. Бащата на детето — съсед — избягал. Детето се разболяло. В отчаяние го оставила във входа, „само за малко — да отскочи за лекарства”. Но като се върнала — било късно. И тя избягала.
— Това тук… не съм го раждала. Оставиха го на вратата ми. В същата поза. Със същата пелена. Разбираш ли?
Някой бе решил да я накара да преживее всичко отново. Кой?
Отговорът дойде неочаквано.
На следващия ден ме извикаха в полицията като свидетел. В коридора беше… леля Мария. Същата, която тогава „писала бележката”.
— Ето я нашата героиня — усмихна се изкуствено. — Младите днес при вида на бебе се побъркват. А тук всичко е под контрол.
— Какво под контрол?
— Оная жена… Елена… тя си измисля. Играе си с кукли. Виждала съм я. Това не е бебе. Това е болест.
Но полицаят я прекъсна.
— Имаме видеозапис от камерата над входа. Вижда се момче, около 20-годишен, който оставя живо бебе и изчезва. По данни — ваш внук. Детето е от млада жена, която той е зарязал. Няма кукли. Няма измислици. Има реалност.
— Това е заговор! — изкрещя Мария. — Само съм искала да предпазя…
Но вече беше късно.
Две седмици по-късно детето беше предадено на социалните. Елена започна терапия. Съдът я обяви за временно недееспособна. Но тя всеки ден молеше:
— Мога ли да го видя? Само за миг. Той е… моят шанс.
И знаете ли какво?
След шест месеца, след всички проверки, ѝ позволиха да го осинови.
А аз… аз станах кръстница.
Понякога е нужно само едно обаждане.
— Ало, бърза помощ? Намерих бебе…
За да се промени не само твоят свят. А целият свят на хората около теб.
