×
Влажният, тежък въздух на утринния автобус полепваше по кожата ми като втора дреха. Беше един от онези августовски дни, в които жегата се събуждаше преди слънцето и обещаваше да превърне града в пещ. Пътувах, притисната между сънливо момиче с огромни слушалки и мъж, от когото се носеше острата миризма на евтин тютюн. Поредната монотонна сутрин, поредното пътуване към сградата от стъкло и стомана, където прекарвах дните си, взирайки се в безкрайни колони от цифри във финансовия отдел на голяма корпорация.
Мислите ми бяха заети с обичайните грижи – предстоящото плащане по ипотечния кредит, който с Мартин бяхме изтеглили за апартамента, нарастващото напрежение между нас през последните месеци, обаждането на майка ми от снощи, в което отново ме беше упрекнала, че не съм достатъчно амбициозна. Всеки ден беше борба, тихо пресмятане на разходи и приходи, на мечти и реалност.
Точно когато автобусът рязко спря на светофар и ме запрати напред, усетих леко, но настойчиво докосване по рамото. Обърнах се. До мен стоеше възрастен мъж, чието лице беше набраздено от толкова много бръчки, че сякаш разказваше историята на цял един живот. Очите му обаче бяха неочаквано бистри и проницателни, вперени в мен с тревожна сериозност.
„Не ходи днес на работа“ – каза той. Гласът му беше тих, дрезгав, но всяка дума прозвуча отчетливо в утринния шум. Погледнах го объркано, опитвайки се да разбера дали не се шегува, или е просто поредният градски чудак. Но в погледа му нямаше и следа от лудост или закачка. Имаше само студено, тежко предупреждение.
„Ако отидеш, ще съжаляваш.“
Сърцето ми подскочи. Студена тръпка премина през гърба ми, въпреки задуха в автобуса. Какво означаваше това? Кой беше този човек?
„Защо? Какво имате предвид?“ – успях да промълвя, но думите ми се изгубиха в тълпата. Вратите на автобуса се отвориха със съскане. Мъжът не отговори. С ловкост, която не очаквах от човек на неговата възраст, той се плъзна между останалите пътници и слезе. За миг го видях на тротоара, преди да се слее с безличния поток от хора, бързащи за някъде. Беше изчезнал.
Останах като втрещена, вперила поглед в празното място, където доскоро стоеше той. Пътниците около мен не му бяха обърнали никакво внимание. Сякаш разговорът се беше състоял само в моето съзнание. Но докосването по рамото ми все още пареше. Думите му отекваха в главата ми, прогонвайки всички мисли за ипотеки и семейни драми.
„Ще съжаляваш.“
Автобусът потегли с друсане. Какво, по дяволите, беше това? Скрита камера? Нечия глупава шега? Може би беше объркал човека. Да, това трябваше да е. Просто стар човек, който се е объркал. Опитах се да се успокоя, да върна мислите си в обичайното им русло. Имам работа за вършене. Тримесечният отчет трябва да бъде финализиран днес. Виктор, моят пряк началник, щеше да ми изтръгне главата, ако се забавя.
Но докато слизах на моята спирка и вървях по познатия път към лъскавия вход на бизнес сградата, думите му продължаваха да се въртят в съзнанието ми като зловеща мантра. „Не ходи днес на работа.“ Усещах как краката ми натежават с всяка стъпка. Необяснимо, ирационално предчувствие за беда започна да свива стомаха ми на възел. Погледнах към въртящите се врати на входа. Отвъд тях беше моят подреден, предвидим свят на числа и баланси. Свят, в който нямаше място за загадъчни старци и пророчества.
Поколебах се за момент. Можех просто да се обърна, да се обадя, че съм болна, и да се прибера вкъщи. Да прекарам деня в гледане на сериали и да се опитам да забравя странната среща. Но тогава какво? Щях да изостана с отчета, Виктор щеше да побеснее, а аз щях да се чувствам като глупачка, поддала се на параноя, предизвикана от случаен непознат.
Не. Нямаше да го направя. Аз бях Елена, разумен човек. Финансов анализатор. Аз вярвах в цифрите, в логиката, в доказателствата. Не в случайни думи, подхвърлени в градския транспорт.
Поех си дълбоко дъх, изправих рамене и влязох в сградата. Климатикът ме лъхна със студената си прегръдка, но ледената топка в стомаха ми не се разтопи. Нещо не беше наред. Усещах го с всяка фибра на тялото си. И докато асансьорът ме издигаше към осемнадесетия етаж, имах ужасното чувство, че не се изкачвам към работното си място, а пропадам в бездна, от която няма да има измъкване. Не знаех колко прав ще се окаже този непознат. Не знаех, че прекрачвайки прага на офиса днес, аз подписвах присъда, която щеше да преобърне целия ми живот.
Глава 2: Бурята се надига
Офисът беше същият като всеки друг ден – тихото жужене на компютри, приглушеното потракване на клавиатури и ароматът на прясно кафе, смесен с лекия мирис на препарат за почистване. Колегите ми вече бяха по местата си, потънали в своите задачи. Поздравих с кимване Калина, която седеше на бюрото срещу моето. Тя ми се усмихна лъчезарно, но в погледа ѝ за част от секундата се мярна нещо странно, нещо, което не можах да определя. Може би просто въображението ми, изострено от сутрешната случка, ми играеше номера.
Опитах се да се съсредоточа върху работата си. Отворих таблиците с тримесечния отчет, безкрайните редове и колони, които обикновено ми носеха някакво странно успокоение. Днес обаче цифрите плуваха пред очите ми, а думите на стареца отекваха в ушите ми. „Ще съжаляваш.“
Измина около час. Започнах да се отпускам. Всичко изглеждаше нормално. Може би наистина съм се поддала на безпочвена паника. Виктор мина покрай бюрото ми, без дори да ме погледне, затворен в своя стъклен кабинет като цар в аквариум. Калина си тананикаше някаква мелодия, докато подреждаше документи. Обичайната офис рутина.
Точно в десет часа телефонът на бюрото ми иззвъня. Беше вътрешната линия. Секретарката на Виктор. „Елена, господин управителят иска да Ви види в кабинета си. Веднага.“ – Гласът ѝ беше необичайно официален, лишен от обичайната дружелюбност.
Ледената топка в стомаха ми се върна с нова сила. Не беше нормално. Виктор никога не ме викаше така. Обикновено просто се провикваше през отворената врата или ми пращаше имейл. „Веднага“ беше дума, която вещаеше проблеми.
Станах и краката ми леко трепереха. Докато вървях по късия коридор към кабинета му, усетих погледите на няколко колеги върху себе си. Или може би отново си въобразявах. Сърцето ми биеше лудо. Почуках на стъклената врата.
„Влез.“ – Гласът на Виктор беше рязък и студен.
Влязох. Той не седеше зад огромното си бюро от махагон, както обикновено. Стоеше до прозореца, с гръб към мен, загледан в панорамата на града. В кабинета не беше сам. На единия от столовете пред бюрото седеше жена, която не познавах – облечена в строг тъмен костюм, с папка в скута. Лицето ѝ беше безизразно.
„Сядай, Елена.“ – каза Виктор, без да се обръща.
Седнах на другия стол, усещайки как дланите ми се изпотяват. Тишината в стаята беше почти физически осезаема, тежка и заплашителна.
Най-накрая Виктор се обърна. Лицето му беше като маска – без емоции, но очите му горяха от студен гняв. Той пристъпи към бюрото си, взе няколко разпечатани листа и ги хвърли пред мен.
„Можеш ли да ми обясниш това?“
Погледнах листовете. Бяха банкови извлечения. И платежни нареждания. Нареждания за превод на огромни суми към сметка на офшорна компания, за която никога не бях чувала. Сумите бяха на обща стойност близо половин милион. А най-отдолу, на всяко платежно, стоеше подпис. Моят подпис.
Или поне подпис, който приличаше досущ на моя.
„Аз… аз не разбирам. Никога не съм виждала тези документи.“ – Гласът ми трепереше. Вдигнах поглед към него, очаквайки някакво обяснение, някакво недоразумение.
„Не разбираш, така ли?“ – изсмя се подигравателно Виктор. – „Това е госпожа Стоева от вътрешен одит. Провеждаме проверка от няколко седмици. Липсват пари, Елена. Много пари. И всички следи водят към теб. Тези преводи са направени от твоя компютър, с твоите пароли за достъп и с твоя подпис.“
Светът под краката ми започна да се пропуква. Това не беше истина. Това беше някакъв абсурден, кошмарен сън.
„Това е невъзможно! Аз не съм направила такова нещо! Някой ме е натопил!“ – почти изкрещях. – „Подписът… той е фалшифициран!“
„Стига толкова, Елена.“ – прекъсна ме рязко Виктор. – „Очаквах да отречеш. Слушай ме внимателно. От този момент си отстранена от работа, докато тече разследването. Достъпът ти до системите е блокиран. Ще трябва да предадеш служебния си лаптоп и картата си за достъп. Охраната ще те изпроводи от сградата.“
Думите му бяха като удари. Отстранена. Разследване. Охрана. Унижението ме заля като вълна, последвано от леден страх. Това се случваше наистина. Непознатият в автобуса. „Ако отидеш, ще съжаляваш.“ Господи, той е знаел. Как е можел да знае?
„Виктор, моля те… Познаваме се от години. Знаеш, че не бих направила та-…“
„Аз мислех, че те познавам.“ – прекъсна ме той с леден тон. – „Явно съм сгрешил. Сега, ако обичаш, предай си нещата.“
Жената от вътрешен одит, госпожа Стоева, се изправи и протегна ръка, очаквайки картата и лаптопа ми. Чувствах се напълно празна, изцедена от всякаква сила. Механично извадих картата от чантата си и я подадох. Бях дошла на работа с този лаптоп. Отворих чантата си и го извадих. Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва не го изпуснах.
„Охраната ще те чака пред кабинета.“ – каза Виктор и отново се обърна към прозореца, показвайки ми, че разговорът е приключил.
Излязох от кабинета като сомнамбул. Пред вратата наистина стояха двама униформени мъже. Всички в отвореното пространство на офиса бяха спрели да работят. Всички погледи бяха вперени в мен. Погледи, пълни с любопитство, шок, а в някои, като този на Калина, видях и злорадство. Тя бързо сведе очи, когато я погледнах, но беше твърде късно.
Пътят до бюрото ми, за да си взема чантата, ми се стори безкраен. Вървях през тунел от осъдителни погледи, съпроводена от двама пазачи, сякаш бях престъпник. Взех си нещата, без да поглеждам никого. Не исках да виждам съжаление или презрение. Исках просто да изчезна.
Охранителите ме изведоха от сградата през задния вход, за да не предизвикват излишен шум. Когато се озовах на улицата, под безмилостното слънце, имах чувството, че съм изхвърлена от живота си. За няколко часа всичко, което бях градила – кариера, репутация, финансова стабилност – се беше сринало в прах.
Стоях на тротоара, напълно дезориентирана. Какво трябваше да направя сега? На кого да се обадя? На Мартин. Да, трябваше да се обадя на Мартин. Той щеше да ми повярва. Той щеше да знае какво да правим.
Извадих телефона с треперещи ръце. Когато той вдигна, гласът ми се прекърши. „Мартин… нещо ужасно се случи.“
Глава 3: Сенки от миналото
Пътуването към дома беше като в мъгла. Не помня как се прибрах, но в един момент се озовах седнала на дивана в нашата тиха, подредена всекидневна. Слънчевите лъчи, които обикновено ме радваха, сега ми се струваха нагли и подигравателни. Всичко наоколо беше същото – снимките ни с Мартин на стената, саксиите с цветя на перваза, книгите по рафтовете. Само аз бях различна. Бях белязана.
Мартин се прибра около час по-късно. Влезе в апартамента с обичайната си енергичност на успешен бизнесмен, но щом ме видя, усмивката му изчезна. Разказах му всичко, дума по дума, опитвайки се да сдържа сълзите си, да звуча разумно и убедително. Разказах му за срещата с Виктор, за фалшифицираните документи, за унизителното извеждане от сградата.
Той ме слушаше внимателно, с напрегнато лице. Когато свърших, той дълго мълча, обикаляйки стаята. Очаквах прегръдка, думи на подкрепа, гняв към хората, които ми бяха причинили това. Вместо това, първият му въпрос ме прониза като ледено острие.
„Елена, сигурна ли си, че не си допуснала някаква грешка? Може би… неволно…“
Погледнах го невярващо. „Грешка? Мартин, говорим за половин милион! Каква грешка мога да допусна? Обвиняват ме в кражба!“
„Добре, добре, успокой се.“ – вдигна той ръце в отбранителна поза. – „Просто се опитвам да разбера. Звучи налудничаво. Защо някой ще иска да те натопи? Ти нямаш врагове.“
Думите му трябваше да звучат успокоително, но в тях се долавяше нотка на съмнение, която ме накара да се почувствам още по-сама. Той не ми вярваше. Не напълно. В съзнанието му вече се беше загнездила мисълта, че може и да има нещо вярно. Може би се притесняваше за своята репутация, за това как подобен скандал би се отразил на неговия бизнес, на нашия социален кръг.
Следващите няколко дни бяха истински ад. Новината, разбира се, се беше разпространила. Телефонът ми спря да звъни. Колегите, с които до вчера пиехме кафе, сега не отговаряха на съобщенията ми. Бях се превърнала в парий. Изолацията беше почти толкова болезнена, колкото и самото обвинение.
Мартин се държеше дистанцирано. Прекарваше все повече време в офиса си, а когато се прибираше, провеждаше дълги, тихи разговори по телефона в другата стая. Когато го питах с кого говори, отговаряше уклончиво: „Работа, скъпа, нищо особено.“ Напрежението между нас можеше да се реже с нож. Апартаментът, нашето уютно гнездо, се беше превърнал в бойно поле на неизказани обвинения и растящо отчуждение.
Една вечер, докато той беше навън „на бизнес вечеря“, реших да действам. Не можех просто да седя и да чакам да ме унищожат. Трябваше да разбера кой и защо ми причинява това.
Опитах се да вляза в служебния си имейл от личния си компютър. Както и очаквах, достъпът ми беше блокиран. Пробвах да вляза в споделените сървъри. Същото. Бях напълно отрязана.
Тогава се сетих за нещо. Преди около година имахме голям проект и се налагаше да работя от вкъщи. ИТ отделът ми беше създал временен, непряк достъп до някои по-стари архивни папки, който не минаваше през основния портал. Бяха ми казали, че ще го спрат след месец, но в хаоса на корпоративната бюрокрация често се случваше такива неща да бъдат забравяни.
С разтуптяно сърце намерих старите инструкции. Въведох дълга поредица от символи и команди. След няколко напрегнати секунди на екрана се появи прозорец. Успях. Бях вътре.
Достъпът беше ограничен, но ми даваше поглед върху архивни имейли и документи отпреди повече от шест месеца. Започнах да ровя. Търсех нещо, каквото и да е, което да ми се стори странно. Преглеждах кореспонденцията на Виктор, на Калина, на целия отдел. Часове наред се взирах в екрана, очите ме боляха, но не се отказвах.
И тогава го видях. Имейл от Виктор до ръководителя на ИТ отдела отпреди осем месеца. Темата беше „Проблеми с достъпа на Елена“. В имейла Виктор се оплакваше, че съм забравила паролата си и съм го помолила той да се свърже с ИТ, за да я рестартират, тъй като съм бързала за среща. Искаше новата парола да бъде изпратена на него, за да ми я предаде.
Кръвта замръзна във вените ми. Аз никога не съм забравяла паролата си. Никога не съм го молила за подобно нещо. Той е излъгал. Получил е достъп до профила ми. Това беше начинът. Той е имал моите пароли.
Продължих да търся. Намерих и други неща. Дискретни запитвания от Виктор до правния отдел относно процедури при финансови злоупотреби. Разговори за офшорни регистрации. Всичко беше завоалирано, облечено в корпоративен жаргон, но картината започна да се изяснява. Виктор е планирал това от месеци. Той е създал схемата, прехвърлял е парите и е подготвял почвата, за да хвърли вината върху мен.
Но защо аз? Бях добър служител. Лоялна, прецизна. Може би твърде прецизна. Спомних си как преди няколко месеца открих една нередност в отчет на друг отдел. Малка сума, но все пак. Докладвах на Виктор. Той омаловажи случая, каза, че ще се погрижи. Може би тогава съм се доближила твърде много до нещо, което не е трябвало да виждам. Може би съм станала заплаха, без дори да го осъзнавам.
В съзнанието ми изплува и друг спомен. Фирменото коледно парти. Бях излязла на терасата да подишам чист въздух. В другия край, в сенките, видях Виктор. Той водеше разгорещен, шепнешком разговор с някакъв непознат мъж. Не чух думите, но езикът на телата им говореше за заплахи и прикрито напрежение. Когато ме видя, Виктор бързо приключи разговора и се върна вътре, като ме изгледа с леден поглед. Тогава не обърнах внимание, но сега…
Трябваше ми адвокат. Веднага. Това вече не беше просто вътрешно разследване. Това беше престъпен заговор. И аз бях изкупителната жертва.
Точно тогава входната врата се отвори. Беше Мартин. Погледна ме, после погледна към екрана на лаптопа. „Какво правиш?“ – попита той, а в гласа му се долавяше раздразнение.
„Намерих нещо, Мартин. Доказателство. Виктор е получил достъп до паролите ми преди месеци. Той ме е натопил.“
Очаквах да се зарадва, да се почувства облекчен. Вместо това той въздъхна тежко и прокара ръка през косата си. „Елена, моля те, остави това. Само ще влошиш нещата. Каквото и да си намерила, те имат най-добрите корпоративни адвокати. Ще го обърнат срещу теб. Ще кажат, че си хакнала системата, за да прикриеш следите си.“
„Но това е истината!“
„Понякога истината няма значение.“ – каза той тихо. – „Трябва да мислим прагматично. Трябва да намерим начин да се измъкнем от това с възможно най-малко щети.“
В този момент осъзнах, че стоя срещу чужд човек. Човек, който не се интересуваше от истината или от моята невинност. Интересуваше го само как да овладее кризата, как да защити собствения си свят. И в този свят за мен вече нямаше място. Бях сама. Напълно сама в тази битка.
Глава 4: Първи стъпки в мрака
Разговорът с Мартин беше преломна точка. Осъзнах, че не мога да разчитам на него. Трябваше да поема нещата в свои ръце. На следващата сутрин, докато той още спеше, аз вече преглеждах интернет за адвокати. Не търсех големите, лъскави кантори, които работеха с корпорации като моята. Те щяха да имат конфликт на интереси или просто щяха да ме посъветват да сключа споразумение. Трябваше ми някой различен. Някой, който не се страхува да се изправи срещу гиганти.
След часове търсене попаднах на името на Симеон. Нямаше голям уебсайт, само скромна страница с контакти и няколко отзива. Но отзивите бяха от хора в безизходно положение – несправедливо уволнени, обвинени в неща, които не са извършили. Всички го описваха като упорит, безкомпромисен и изключително проницателен. Реших да рискувам.
Офисът му се намираше в стара сграда в центъра, далеч от модерните бизнес квартали. Беше малък, затрупан с папки и книги. Самият Симеон беше мъж на средна възраст, с уморени, но интелигентни очи и спокойна увереност, която вдъхваше респект.
Разказах му всичко, като този път не пропуснах нито един детайл – от странния старец в автобуса до имейла, който бях открила. Той ме слушаше, без да ме прекъсва, като от време на време си водеше бележки в стар, очукан тефтер. Когато приключих, той дълго мълча, потропвайки с химикалка по бюрото.
„Ситуацията е изключително сериозна, Елена.“ – каза най-накрая. Гласът му беше спокоен, но думите му носеха тежест. – „Обвинението е за длъжностно присвояване в особено големи размери. Това е углавно престъпление. Ако компанията подаде официална жалба в прокуратурата, нещата ще станат много грозни. Говорим за реална заплаха от затвор.“
Стомахът ми се сви. Бях си мислила за това, но да го чуя изречено на глас беше съвсем различно.
„Това, което си открила за паролите, е добро начало, но не е достатъчно.“ – продължи той. – „Техните адвокати, както правилно е предположил съпругът ти, ще твърдят, че си го направила, за да отклониш вниманието. Ще кажат, че си се паникьосала и си започнала да фабрикуваш доказателства. Трябва ни нещо повече. Трябва ни отговор на въпроса ‘защо’. Защо Виктор би рискувал всичко, за да открадне тези пари и да натопи точно теб?“
Въпросът увисна във въздуха. Защо? Заради онази нередност, която открих? Изглеждаше твърде дребна причина за толкова сложен и рискован план.
„Трябва да се върнеш назад, Елена.“ – каза Симеон, като се наведе напред. – „Помисли за последните шест-осем месеца. Всяка странна случка, всеки необичаен разговор, всяко напрежение в офиса, което си усетила. Всяко нещо, на което не си обърнала внимание тогава. Врагът ти е умен и методичен. Той е оставял следи, сигурен съм. Просто трябва да ги намерим, преди той да ги е заличил.“
Излязох от кантората му с тежко сърце, но и с искрица надежда. За първи път от началото на този кошмар някой ми беше повярвал безрезервно. Някой беше на моя страна.
Прибрах се в празния апартамент. Мартин ми беше оставил бележка, че ще се прибере късно. Вече дори не си правеше труда да измисля оправдания. Взех един празен тефтер и започнах да пиша. Всичко, за което можех да се сетя. Срещи, разговори, имейли, слухове. Описвах поведението на Виктор – как от няколко месеца беше станал по-изнервен, как често говореше по телефона на чужд език, как си купи нов, абсурдно скъп часовник. Описвах и Калина – нейната престорена любезност, завистливите ѝ погледи, когато получавах похвала, малките клюки, които пускаше зад гърба ми.
Часовете минаваха. Списъкът растеше, но все още беше хаотична колекция от несвързани факти. Нямаше я липсващата част от пъзела.
Тогава телефонът ми иззвъня. Беше по-малката ми сестра, Лия. Тя учеше право в университета и аз ѝ помагах финансово, доколкото можех. Не ѝ бях казала нищо за случилото се, не исках да я тревожа.
„Како, как си? Не си ми се обаждала от дни.“ – Гласът ѝ беше свеж и безгрижен, толкова далеч от моя свят на страх и параноя.
„Добре съм, мила. Просто съм много заета.“ – излъгах.
„Сигурна ли си? Звучиш странно.“ – Лия винаги беше много проницателна.
Не издържах. Разплаках се и ѝ разказах всичко. Тя мълча дълго от другата страна на линията. Очаквах да се уплаши, да се разстрои. Но когато проговори, в гласа ѝ имаше стоманена решителност, която ме изненада.
„Како, слушай ме. Тези корпоративни типове са арогантни. Те мислят, че са недосегаеми. Но всички оставят следи, особено в дигиталния свят. Ти ми каза, че Виктор е станал по-нервен и си е купил скъпи неща. Това означава, че или е притиснат за пари, или внезапно се е сдобил с много. Дай ми името му. И името на онази твоя колежка, Калина. Ще проверя нещо.“
„Лия, какво ще проверяваш? Не се забърквай, моля те. Опасно е.“
„Не се притеснявай. В университета ни учат как да правим проучвания в публични регистри. Имотен регистър, търговски регистър… Понякога хората са много по-невнимателни, отколкото си мислят. Просто ми се довери.“
Макар и с нежелание, ѝ продиктувах имената. След като затворих, се почувствах малко по-добре. Вече не бях съвсем сама. Имах Симеон и имах Лия. Малка армия срещу един невидим и могъщ враг.
В този момент на вратата се позвъни. Погледнах през шпионката. Беше пощальон. Отворих. Подаде ми плик. Беше официално писмо от банката. Уведомление за предстоящата вноска по ипотечния кредит. Сумата, изписана с дебел шрифт, ме зашлеви през лицето. Бях без работа, без доходи, с блокирани сметки. Как щяхме да платим?
Влязох вътре и седнах на дивана, стискайки писмото в ръка. Стените на апартамента започнаха да ме притискат. Това, което трябваше да бъде наш дом, нашата крепост, сега се превръщаше в нашата клетка. Битката, която водех, не беше само за моята репутация и свобода. Беше и за оцеляването ми.
Глава 5: Двоен живот
Напрежението с Мартин достигна точка на кипене. Той се прибираше все по-късно, а разговорите ни бяха сведени до размяна на едносрични реплики. Обвиненията срещу мен висяха между нас като тежка, непрогледна мъгла. Виждах го как ме гледа – с очи, пълни със съжаление, раздразнение и нещо друго, което не можех да разчета… може би страх. Страх от скандала, от финансовите последици, от краха на перфектния му свят.
Една вечер той се прибра необичайно рано. Носеше бутилка скъпо вино и цветя. Опита се да бъде мил, да се държи така, както преди. Направи вечеря. Говореше за бъдещето, за това как „ще преминем през това заедно“. Но всичко звучеше фалшиво, отрепетирано. Имаше нещо в очите му, някаква трескава припряност, която ме караше да бъда нащрек.
След вечеря, докато седяхме на дивана, той хвана ръката ми. „Елена, мислих много. Може би има изход.“ „Какъв изход?“ – попитах предпазливо. „Говорих с един мой приятел, адвокат. Той каза, че в такива случаи понякога е най-добре да се търси споразумение. Да се признае някаква… ‘счетоводна грешка’. Без да се признава умисъл. Компанията ще си върне парите от застраховка, ти ще получиш по-леко наказание, може би условна присъда, и всичко ще приключи бързо. Без шумни дела, без медии…“
Гледах го втрещено. Той ми предлагаше да се призная за виновна. Да поема вината за престъпление, което не съм извършила, за да спася него от неудобството. „Ти сериозно ли говориш? Искаш да си съсипя живота, да имам досие, само за да не се разчува?“ „Не го казвам така, Елена! Опитвам се да бъда реалист! Шансовете да спечелиш дело срещу такава компания са нищожни!“ – повиши тон той. „Аз съм невинна, Мартин! Това няма ли значение за теб?“ „Разбира се, че има! Но светът не е справедлив!“
Скандалът беше грозен, изпълнен с горчиви думи и стари обиди. В разгара на спора телефонът му иззвъня. Той погледна екрана и лицето му се промени. Бързо отхвърли обаждането. „Кой беше?“ – попитах. „Никой. Грешен номер.“ – отговори твърде бързо той.
Лъжеше. Видях го в очите му. Това беше капката, която преля чашата. В този момент разбрах,
Но не можех да се отърся от подозрението. Инстинктът ми крещеше, че нещо не е наред. На следващия ден реших да направя нещо, което никога не бях мислила, че ще направя. Реших да го проследя.
Казах му, че отивам на среща със Симеон. Вместо това паркирах колата си на ъгъла на улицата, където се намираше неговият офис, и зачаках. Не трябваше да чакам дълго. Малко след шест часа той излезе, но не тръгна в посока към дома. Вместо това се качи на колата си и потегли в друга посока. Последвах го, поддържайки безопасна дистанция. Сърцето ми блъскаше в гърдите. Чувствах се като героиня от евтин филм, но не можех да спра.
Той спря пред луксозен ресторант в центъра. След малко пред входа спря друга кола и от нея слезе жена. Висока, елегантна, облечена в червена рокля, която привличаше погледите. Тя се усмихна на Мартин, той я целуна по бузата и двамата влязоха вътре. Не беше просто приятелска или бизнес среща. Имаше интимност в начина, по който я докосна по гърба, в начина, по който тя се смееше на думите му.
Светът ми се срина за втори път в рамките на няколко седмици. Болката беше остра, физическа. Предателството беше пълно. Мъжът, който трябваше да бъде моята опора, не само се съмняваше в мен, но и водеше двойствен живот зад гърба ми.
Не знам колко време седях в колата, взирайки се в осветените прозорци на ресторанта. Когато най-накрая се прибрах вкъщи, той вече беше там. Правеше се, че чете някакви документи на дивана.
„Как мина при адвоката?“ – попита той, без да вдига поглед. „Видях те, Мартин.“ – казах тихо. Той вдигна глава, изненадан. „Какво си видяла?“ „С нея. В ресторанта.“ Маската на загрижен съпруг падна от лицето му. Замени я израз на раздразнение и умора. „Елена, не е това, което си мислиш.“ „А какво е тогава?“ „Тя е… бизнес партньор. Ситуацията е сложна.“ „Сложна ли? Аз съм обвинена в престъпление, което може да ме вкара в затвора, а ти вечеряш с ‘бизнес партньори’ в червени рокли! Затова ли искаш да се призная за виновна? За да приключи всичко по-бързо и да не пречи на… сложните ти ситуации?“
Той въздъхна и най-накрая призна. Не всичко, но достатъчно. Призна, че бизнесът му не върви толкова добре, колкото твърдеше. Имал сериозни дългове. Онази жена, Инес, била свързана с кредиторите му. Опитвал се да договори отсрочка. „Защо не ми каза?“ – прошепнах, а гласът ми беше изпълнен с болка. „Не исках да те тревожа. Ти си имаше достатъчно грижи.“ „Не си искал да ме тревожиш? Или не си искал да разваляш имиджа си на преуспял мъж?“
Той не отговори. В този момент осъзнах, че бракът ни е бил лъжа. Той не беше човекът, за когото се бях омъжила. Беше непознат, който живееше с мен, но пазеше най-важните части от живота си скрити. Скандалът с работата ми не беше разрушил брака ни. Той просто беше осветил пукнатините, които вече бяха там.
Тази нощ спах в стаята за гости. Усещането за самота беше по-дълбоко от всякога. Бях изгубила работата си, репутацията си, а сега и мъжа, когото обичах. Или по-скоро мъжа, когото си мислех, че обичам. Бях стигнала дъното. Но понякога, когато стигнеш дъното, единственият път е нагоре. И тази нощ, в тишината на празния апартамент, аз взех решение. Щях да се боря. Не за Мартин, не за брака ни. Щях да се боря за себе си. Щях да изчистя името си, дори ако това означаваше да унищожа всички лъжи, които крепяха живота ми досега.
Глава 6: Нишката на Ариадна
Предателството на Мартин, колкото и болезнено да беше, имаше неочакван ефект. То ме освободи. Вече нямах какво да губя. Нямаше нужда да се съобразявам с неговите страхове, с неговия имидж. Останах само аз и моята битка. И тази битка се превърна в единствения смисъл на съществуването ми.
Първата ми цел беше да намеря стареца от автобуса. Той беше ключът. Той знаеше нещо. Започнах да правя едно и също нещо всяка сутрин – качвах се на същата автобусна линия, по същото време, и пътувах по целия маршрут, взирайки се в лицата на пътниците. Чувствах се като луда, преследваща призрак, но нямах друг избор.
Дни наред пътувах напред-назад, докато лицата и спирките не започнаха да се сливат в еднообразен пейзаж. Точно когато започвах да губя надежда, видях го. Качваше се на една от последните спирки по маршрута. Сърцето ми подскочи.
Този път бях подготвена. Когато автобусът спря в центъра, го последвах, като спазвах дистанция. Той влезе в малко, евтино кафене. Изчаках няколко минути и влязох след него. Седеше сам на една маса в ъгъла, вперил поглед в чашата си с чай. Приближих се и седнах на стола срещу него, без да казвам нищо.
Той вдигна поглед. В очите му нямаше изненада, а по-скоро умора и примирение. „Знаех си, че ще ме намериш.“ – каза той с дрезгавия си глас. „Кой сте вие? И как знаехте какво ще се случи?“ – попитах направо. Той въздъхна тежко. „Казвам се Борис. И знаех, защото същото се случи и с мен.“
Разказа ми историята си. Борис беше работил в същата компания, в същия отдел, преди две години. Бил е пред пенсия. Виктор току-що бил назначен за началник на отдела. Един ден Борис бил извикан по същия начин. Показали му същите фалшиви документи. Обвинили го в присвояване на много по-малка сума – около петдесет хиляди. „Бях съсипан.“ – продължи Борис, а ръцете му леко трепереха. – „Предложиха ми сделка. Да напусна доброволно, да подпиша декларация за конфиденциалност и те няма да повдигат обвинения. В противен случай щяха да съсипят последните ми години с дела и позор. Имах болна съпруга, имах нужда от пенсията си. Подписах. Мълчах.“
Оказа се, че Виктор е използвал Борис като опитно зайче. Тествал е схемата с по-малка сума. След като е успял, е станал по-дързък. „Видях те няколко пъти в офиса, преди да ме уволнят.“ – каза Борис. – „Ти беше млада, амбициозна, прецизна. Идеалната мишена. Знаех, че рано или късно ще посегне и на теб. Преди няколко седмици случайно чух разговор между двама бивши колеги. Споменаха, че във фирмата отново имало одит, че Виктор пак бил натопил някого. Разбрах, че си ти. Чувствах се виновен, че мълчах толкова дълго. Затова те намерих. Исках да те предупредя.“
„Но защо го прави? Защо му трябват тези пари?“ – попитах. „Слуховете са, че има огромни дългове от хазарт. Че е затънал до уши. Тези пари не са за луксозен живот. Те са, за да спасят кожата му от много опасни хора.“
Всичко започваше да придобива смисъл. Виктор не е просто алчен корпоративен хищник. Той е отчаян човек, притиснат до стената. А отчаяните хора са способни на всичко.
В същото време, докато аз преследвах призраци от миналото, Лия водеше своята битка в дигиталния свят. Една вечер тя ми се обади, а гласът ѝ трепереше от вълнение. „Како, намерих нещо! Нещо голямо!“ Тя беше прекарала дни в ровене из публични регистри. Беше проверила имотния статус на Виктор, на жена му, на родителите му. Беше проверила участието им във фирми. И беше открила нещо странно. Жената на Виктор се оказала собственик на фирма, регистрирана преди година. Фирма без никаква дейност, без персонал, без офис. Класическа „куха фирма“. Но най-интересното било друго. Управител на тази фирма бил мъж на име Петър. Лия проверила и него. И се оказало, че този Петър е съдружник в одиторска фирма. Същата одиторска фирма, която компанията ми използваше за външен одит. „Како, разбираш ли какво означава това?“ – почти извика Лия. – „Виктор използва външния одитор, за да прикрива следите си! Одиторът е негов съучастник! Затова вътрешният одит толкова лесно ‘доказва’ твоята вина. Всичко е нагласено!“
Това беше пробивът, който чакахме. Нишката на Ариадна, която можеше да ни изведе от лабиринта. Вече имахме свидетел в лицето на Борис и доказателство за конфликт на интереси и евентуално съучастие от страна на одитора.
Обадих се веднага на Симеон и му разказах всичко. Той мълча дълго, осмисляйки информацията. „Това променя всичко.“ – каза накрая. – „Вече имаме с какво да ги атакуваме. Но трябва да бъдем много внимателни. Тези хора са опасни. Сега топката е в нашето поле. Време е да спрем да се защитаваме и да преминем в настъпление.“
Усетих прилив на сила. Страхът, който ме беше парализирал седмици наред, започваше да се трансформира в гняв и решителност. Те ме бяха подценили. Мислеха ме за лесна жертва. Но щяха да съжаляват за деня, в който бяха решили да се изправят срещу мен.
Глава 7: Сделка с дявола
С новите доказателства Симеон започна да подготвя нашата контраатака. Планът беше да изчакаме компанията да подаде официална жалба в прокуратурата и тогава да представим всичко, което имахме – показанията на Борис, разкритията на Лия за връзката между Виктор и одитора. Това щеше да превърне случая от вътрешнофирмен проблем в криминален скандал, който щеше да разтърси цялата корпорация.
Междувременно обаче, моята лична ситуация се влошаваше с всеки изминал ден. Банката започна да ми звъни настоятелно за просрочената вноска по ипотеката. Спестяванията ми се топяха. Наложи се да продам някои от бижутата си, подаръци от Мартин от по-щастливи времена. Всеки ден беше борба за оцеляване.
Една вечер Мартин се прибра. Изглеждаше ужасно – блед, с тъмни кръгове под очите. Той седна на дивана и дълго гледа в една точка. „Кредиторите ми…“ – започна той с пресеклив глас. – „Стават много настоятелни. Заплашват ме. Ще ми вземат бизнеса. Ще вземат всичко.“ Гледах го без съчувствие. Неговите проблеми вече не ме засягаха. „Това не е моя грижа, Мартин.“ „Напротив, Елена, е.“ – погледна ме той с отчаяние в очите. – „Има начин да спасим и двама ни. Има начин да се измъкнем от това.“
И тогава той ми предложи най-чудовищното нещо, което бях чувала. Неговото предложение отпреди няколко седмици да се призная за виновна сега звучеше като детска игра. „Слушай,“ – започна той, а гласът му беше трескав и припрян. – „Ако те осъдят, компанията ще получи обезщетение от застрахователите си. Голяма сума. Ако аз успея да се споразумея с тях, да им предложа да им върна част от ‘откраднатото’ в замяна на тяхното съдействие за по-лека присъда за теб…“ „Какво искаш да кажеш?“ – прекъснах го, макар че вече се досещах. „Искам да кажа, че ти трябва да поемеш вината. Да се признаеш за виновна. Да влезеш в затвора за известно време. Може би година, две с добро поведение. През това време аз ще взема парите от застраховката, ще си платя дълговете, ще стабилизирам бизнеса. И когато излезеш, ще те чакам. Ще започнем отначало. Няма да ти липсва нищо.“
Слушах го и не можех да повярвам на ушите си. Той ми предлагаше да продам свободата си, живота си, за да платя неговите дългове. Той беше готов да ме пожертва, да ме хвърли на вълците, за да спаси собствената си кожа. Това не беше просто предателство. Това беше върховна проява на егоизъм и жестокост. Това беше сделка с дявола.
Станах и го зашлевих. С всичка сила. За първи път в живота си удрях човек. „Махай се.“ – изсъсках, а цялото ми тяло трепереше от гняв и погнуса. – „Махай се от тази къща. Веднага. Не искам да те виждам повече.“ Той ме гледаше шокирано, докосвайки бузата си. Може би очакваше сълзи, молби. Не очакваше този гняв. „Елена, помисли си…“ „Вън!“ – изкрещях. – „Ако не се махнеш до пет минути, ще се обадя в полицията и ще им кажа, че ме заплашваш!“
Той видя, че не се шегувам. В очите ми
