×
– Лаци! Сине мой, готов ли си вече? – извика майка му от кухнята, с глас, в който се преплитаха тревога, нежност и гордост.
– Да, мамо, само още веднъж преглеждам багажа си, за да съм сигурен, че не съм забравил нищо! – отвърна Лаци, докато внимателно избърсваше праха от сребристата тока на колана си. Всичко беше подредено с прецизност, достойна за войник: военната му книжка, малка снимка на родителите му, и, разбира се… онзи пакет с писмата от Аги.
Младият мъж беше едва на двайсет и няколко години. Раменете му вече носеха тежестта на зрелостта, но в очите му още гореше искрицата на младежката надежда. С Аги бяха заедно от две години. Тя му беше обещала, че ще го чака, докато завърши службата си.
– Ще ти пиша всеки ден – каза тя в деня на раздялата, когато стояха на гарата, а Лаци гледаше треперещ влака, който щеше да ги раздели.
– И аз ще пиша – отвърна той и стисна ръката ѝ така силно, сякаш никога повече не искаше да я пусне.
Влакът потегли. Аги махаше с ръка, а Лаци стоеше притиснат до прозореца и се опитваше да запомни всяко нейно движение – погледа ѝ, кичура коса, който вятърът разрошваше, устните ѝ, които безмълвно му казаха: „Обичам те.“
В армията дните бяха дълги и изтощителни, но Лаци не пропускаше нито една вечер да ѝ пише. Разказваше ѝ за караулите, за храната в столовата, за шегите между момчетата в казармата. Но зад всеки ред прозираше едно и също послание: **„Липсваш ми.“**
Аги отговаряше. В началото.
Получаваше писма почти всеки ден – в красиви, ароматизирани пликове, украсени с малки сърца. После – веднъж седмично. После – на две. А после… нищо.
– Може би е болна – опитваше се да се успокои Лаци.
– Или е отишла при баба си и дядо си в планината… там няма поща… – но това вече звучеше като оправдание.
Съслужителите му само поклащаха глави.
– Забрави я, приятел. Една година е много време… особено за момиче.
– Аги не е такава! – избухваше Лаци. – Обеща ми!
И тогава дойде денят на уволнението. Край. Свобода. Завръщане у дома. Лаци събра вещите си. Вътрешният джоб на палтото му пазеше последното писмо от Аги – онова от преди месеци. Още го носеше със себе си, сякаш с него носеше и последната надежда.
Гарата бе претъпкана. Родители, братя, сестри, момичета с букети и сълзи в очите. Лаци търсеше само едно лице.
Нямаше я.
Хората постепенно се разотидоха, сигналът на влака заглъхна. Лаци остана сам на перона. Вятърът прониза палтото му.
– Може би просто закъснява… – прошепна, сякаш се опитваше да повярва в това.
И тогава я видя. На отсрещния перон.
Млада жена стоеше там… с бебе в ръцете си. Детето спеше. Жената гледаше към него.
Беше Аги.
Лаци замръзна. Сърцето му спря за миг. Не можеше да помръдне.
Очите ѝ бяха потъмнели, на устните ѝ имаше болка. Не се усмихна. Само го погледна, наведе глава и се обърна. Тръгна бавно към изхода.
Лаци не помръдна. Светът около него изчезна. Нямаше шум, нямаше хора. Само една мисъл кънтеше в съзнанието му:
**„Това… не може да е истина.“**
Изведнъж потрепери, сякаш се събуди от кошмар. Тръгна след нея. Краката му се огъваха, но събра сили и извика:
– Аги! Почакай!
Тя спря. Но не се обърна. Детето в ръцете ѝ помръдна леко и отново се унесе в сън. Лаци застана на няколко крачки зад нея, страхувайки се, че всяка дума може да разбие света му на парчета.
– Ти… си тук – каза тихо.
Аги се обърна бавно. Погледите им се срещнаха. В нейните очи имаше всичко: изненада, мъка, вина… и нещо дълбоко заровено – любов.
– Върна се – прошепна тя.
– Да… Мислех, че ще се върнем заедно – отвърна Лаци дрезгаво.
Тя не отговори веднага. Погледна към бебето.
– Това… мое ли е? – попита той едва чуто.
Аги замълча. После поклати глава.
– Не. На съпруга ми е.
Сякаш огромен камък се стовари върху гърдите на Лаци. Коленете му омекнаха. Но не падна. Стоеше там, като сянка, която слънцето бе забравило да нарисува.
– Съпруг… Но ти ми обеща…
– Помня какво ти обещах. И ти също обеща. В началото броях всяка минута. Но дойде ден, в който вече не можех да чакам.
– Колко писма получи от мен? – прекъсна я той, гласът му вече трепереше от гняв и болка.
– Дълго време идваха редовно. После изведнъж – спряха.
– Това не е възможно! Писах ти всяка вечер! Всяка вечер! Някой… някой ги е спрял!
Очите на Аги се напълниха със сълзи.
– Мислех, че си ме забравил. Чаках. И тогава… се появи той. Помогна ми. Подкрепи ме. Повярвах, че и аз имам право на щастие.
– А… щастлива ли си? – попита Лаци тихо.
Тя замълча дълго. После само прошепна:
– Вече няма значение какво можеше да бъде. Това е моят живот сега.
Лаци седна на ръба на перона. Вятърът развяваше косата му. Аги го погледа още миг. После прегърна детето и рече:
– Малкият се казва Дани. А съпругът ми… стана добър човек. Съжалявам, че така се случи.
– И аз… – прошепна Лаци. Гласът му едва се чуваше.
Когато тя си тръгна, Лаци остана дълго сам. Извади от джоба си последното писмо от Аги. Хартията бе пожълтяла, мастилото избеляло. В края пишеше:
**„Обичам те. Ще те чакам.“**
Лаци се засмя. Сух, горчив смях. После се изправи и за миг остана вцепенен. Бъдещето, за което беше мечтал, вече не съществуваше.
Но животът продължава.
Дни по-късно Лаци вече живееше отново при родителите си. Военната униформа бе внимателно сгъната и прибрана дълбоко в гардероба. Като че ли беше част от друг живот. Сън, който свърши твърде рязко.
Градът беше същият – дърветата шумоляха, вратите на къщите скърцаха от вятъра, но вътре в него нещо се беше пречупило завинаги.
Всеки ден излизаше да се разхожда. Често минаваше край гарата – все едно някакво късче от него още чакаше там… чудото. Но чудото така и не се случваше.
Един следобед, докато се навеждаше до потока да вземе камъче, някой го заговори.
– Ти ли си, Лаци?
Обърна се. Зад него стоеше възрастна жена, леко прегърбена, но с буден, проницателен поглед. Лицето ѝ му се стори познато.
– Да… Аз съм. Извинете… познаваме ли се?
– Аз съм майката на Аги – каза тя спокойно.
Сърцето на Лаци подскочи.
– Знам, че сте се срещнали. Знам и какво чувствахте един към друг. Целият град знаеше. Но ти не знаеш цялата истина.
– Каква истина? – прошепна той.
Жената седна до него на пейката.
– Писмата, които си ѝ писал… Аги никога не ги е получила. Мъжът, който по-късно ѝ стана съпруг, тогава работеше като пощальон. Знаеше, че тя те обича. И знаеше, че ако получи всичките ти писма, няма шанс. Така че…
– Не… – прошепна Лаци.
– …затова ги скри. Носих този товар години наред. Сега съм стара. Не мога да го пазя повече. Дъщеря ми мислеше, че си я изоставил. Онзи мъж тогава още не беше лош… но завистта понякога не крещи – убива в тишина.
Лаци стоеше като ударен от гръм. Пръстите му се свиха в юмруци. Очите му се наляха със сълзи.
– А… Аги знае ли?
– Не. Никога не ѝ казахме. Мъжът ѝ по-късно се влюби истински в нея. Стана добър, създаде семейство. Сега е болен – рак. Аги го гледа ден и нощ. Исках само да знаеш: **не ти беше виновен. Никога.**
Лаци наведе глава. Жената сложи ръка върху неговата.
– Това, което чувствахте, беше истинско. Понякога животът пише най-прекрасните истории… но никога не ги довършва.
Същата вечер Лаци отвори старата дървена кутия с вещите на Аги. Малка кърпа, картичка, стръкче слама от лятото им на полето.
И най-отдолу – писмо, което никога не бе виждал.
**„Лаци, не знам къде си, нито дали още мислиш за мен. Но ако някога прочетеш това, знай: винаги съм те обичала. Може животът да ме отведе другаде… но тази любов – тя беше за цял живот.“**
Лаци затвори писмото. Навън светът спеше. А той, за пръв път от дълго време, положи глава на възглавницата в мир.
**Защото вече знаеше: има чувства, които нито времето, нито разстоянието, нито дори един друг живот могат да изтрият.**
