×
След погребението на дядо ми открих неговата спестовна книжка. Майка ми я хвърли в кошчето с думите:„Това е боклук. Трябваше да бъде погребана заедно с него.“Мълчаливо я извадих и отидох в банката. Управителят пребледня:„Обадете се в полицията — не мърдайте оттук!“… ???
Прохор Тимофеевич Гончаренко беше живял 89 години — и всяка от тях носеше белега на хладната почтеност на счетоводител, който виждаше в цифрите не просто числа, а истина, неподатлива на измама. Внучката му Маргарита помнеше уроците му над шахматната дъска:„Ако стотинката не излиза днес, утре и левът няма да излезе.“Той я учеше да гледа по-дълбоко, да забелязва несъответствията, които другите подминават.
След смъртта на баща ѝ семейството се сплоти около дядото, но тази загриженост криеше сенки. Снахата Нина започна да идва по-често и да „помага“ в домакинството, а Артур говореше за изгодни инвестиции. Прохор мълчеше, но очите му виждаха всичко — дребните уговорки, внезапните покупки, документите, които не си пасваха. Той изчакваше — като в ендшпил, когато противникът се отпуска.
Погребението мина под октомврийския дъжд — кратко и делово. Къщата опустя, а Маргарита се промъкна в кабинета на дядо си, спомняйки си последните му думи:„Книжката. Шахматната книга. Нимцович.“Вътре, скрита между страниците, беше спестовната книжка — стара и изтъркана. Майка ѝ я изтръгна и я хвърли в коша:„Това е боклук. Трябваше да бъде погребана с него.“
Маргарита тихо извади находката и отиде в банката. Управителят хвърли един поглед към сметката — и застина:„Обадете се в полицията — не напускайте сградата!“… ???
? Развръзката на тази история ????
Маргарита усети как подът под краката ѝ сякаш се разклати. Хората в банковия салон продължаваха да чакат реда си, без да подозират, че зад гишето се разгръща нещо, което ще преобърне живота ѝ.
След минути се появиха двама полицаи. Управителят говореше тихо, но напрегнато, сочейки екрана.
— По тази спестовна книжка през последните три години са правени тегления — каза той. — Големи суми. Но не от титуляра. Подписите са фалшифицирани.
Маргарита пребледня.— Как… кой ги е теглил?
Полицаят я погледна право в очите.— Лицата, които са упълномощени по сметката.
Той плъзна документите към нея.
Първото име беше на майка ѝ.Второто — на Артур.Третото — на Нина.
Ръцете ѝ започнаха да треперят. В този миг си спомни всичко — честите „грижи“, разговорите за инвестиции, странната бързина, с която след смъртта на дядо ѝ искаха да приключат с вещите му.
— Но… — прошепна тя. — Защо тогава майка ми каза, че книжката е боклук?
Управителят въздъхна тежко.— Защото е смятала, че вече е празна.
В този момент телефонът на Маргарита иззвъня. Майка ѝ.
— Къде си? — гласът ѝ звучеше рязко. — Защо не се прибираш?
Маргарита затвори очи.— В банката съм, мамо. Намерих спестовната книжка на дядо.
От другата страна настъпи тишина. После — шумно поето въздух.
— Излез веднага оттам — прошепна майка ѝ. — Това не е твоя работа.
Маргарита отвори очи.— Беше негова работа. А и моя. Той ми я остави нарочно.
В този момент полицаят кимна към нея.— Има още нещо — каза той. — Последният превод е направен преди две седмици. Но дядо ви тогава вече е бил в болница… и в безсъзнание.
Маргарита почувства как нещо в нея се счупи.
— Значи… — гласът ѝ се пречупи. — Те са го ограбвали, докато е умирал.
Точно тогава вратата на банката се отвори рязко. Вътре влетяха майка ѝ и Артур. Очите им шареха панически.
— Това е недоразумение! — извика Артур. — Ние само управлявахме парите!
— За ваше удобство — добави майка ѝ, вече със сълзи. — Той щеше да го иска!
Маргарита ги погледна дълго. После бавно извади малък сгънат лист от спестовната книжка — нещо, което никой в банката още не беше видял.
— Не — каза тихо. — Той искаше аз да го видя.
Разгъна листа. Това беше писмо, написано с треперливия, но ясен почерк на дядо ѝ:
„Ако четеш това, значи си направила правилния ход. Парите не са най-ценното. Истината е. Аз знаех. И чаках.“
Полицаят пристъпи напред.— Госпожо, господине… ще трябва да дойдете с нас.
Майка ѝ се срина на пода. Артур побледня.
Маргарита излезе от банката последна. Дъждът беше спрял. За първи път от погребението насам въздухът ѝ се стори лек.
Дядо ѝ не беше оставил просто пари.Беше ѝ оставил ход — последния и най-важния.
