×
Преди още да се зазори над северно Мексико, тишината по магистрала 57 беше нарушена от ужасяващия звук на метал, който се къса, и стъкло, което се разпилява. Ранната сряда започна с трагедия близо до участъка Ерманас–Сабинас, на километър 68 — място, известно със своите резки завои и непредсказуеми ветрове. Пътнически автобус на дълги разстояния с номер 9132, пътуващ от Сиудад Акуня към Гомес Палацио, Дуранго, загуби контрол и се преобърна. Когато спасителните екипи пристигнаха, превозното средство вече лежеше на една страна — усукано, смазано, и обвито в мирис на гориво и прах. Десетки пътници спели, когато автобусът се обърнал. Катастрофата отнела живота на един човек и ранила няколко други, сред които малко момче, което се борело за живота си, докато спасителите се опитвали да извадят заклещените.
Местни жители, събудени от силния шум, били първите, които се притекли на помощ. Шофьор на камион, на име Хосе Рамос, разказал, че автобусът се е преобърнал и спрял напряко и в двете ленти. „Хората крещяха,“ спомня си той. „Чупихме прозорците с камъни, за да ги извадим. Беше пълен хаос.“ Спасителни екипи от близките градове Сабинас, Монклова и Пиедрас Неграс се обединили с Червения кръст и Мексиканския институт за социално осигуряване, за да окажат помощ на пострадалите. Най-тежко ранените били транспортирани с хеликоптер до болници в Монклова и Салтийо. Сред тях бил и малолетен, идентифициран като Хайро, който получил сериозни вътрешни наранявания и травма на главата. Лекарите от клиника №7 на IMSS заявили, че следващите 48 часа ще бъдат решаващи за живота му. Още поне петима души били хоспитализирани с фрактури, дълбоки порезни рани и състояние на шок. Имената им не били обявени, докато семействата не бъдат уведомени.
Първоначалното разследване сочело, че шофьорът е загубил контрол на спускане в завой. Свидетели твърдели, че автобусът се движел с висока скорост малко преди инцидента. Дъждът, който валял от полунощ, направил пътната настилка хлъзгава, а ограничената видимост и умората след дълги часове шофиране увеличили риска. Следи от гуми, дълги над 60 метра, показвали отчаян опит за възстановяване на контрола. Властите потвърдили, че шофьорът е оцелял и съдейства на органите. Очаквали се токсикологични тестове, но не били открити признаци на употреба на алкохол или наркотици. Следователите не изключвали и възможност за механична повреда.
В продължение на часове мястото на катастрофата било сцена на объркване и решителност. Светлините на линейки и пожарни автомобили осветявали изкривената конструкция, докато пожарникарите разрязвали метала, за да достигнат до заклещените. Отгоре бръмчали хеликоптери. Доброволци раздавали вода, одеяла и думи на утеха. Оцелелите седели край пътя — шокирани, мълчаливи, прегръщащи чанти и накъсани дрехи. Една жена, Мария, споделила, че пътувала за Торреон, за да посети семейството си. „Бях полузаспала, когато усетих, че автобусът започна да се клати,“ казала тя с треперещи ръце. „Хората крещяха. После всичко се завъртя. Събудих се с главата надолу, цялата в кръв. Момчето зад мен не помръдваше.“
Докато спасителните екипи продължавали работа, новината се разпространила в близките населени места. Семейства започнали да звънят в полицейските участъци и болниците, отчаяно търсейки информация. Много от пътниците били работници, връщащи се у дома от северната граница. В чакалнята на клиника №7 в Монклова бързо се събрали десетки роднини — майки се молели на глас, бащи крачели изнервено, непознати си разменяли бутилки вода и новини. Местен свещеник, отец Луис Ортега, пристигнал, за да успокои близките. „Това са моментите, които изпитват вярата ни,“ казал тихо той. „Трагедията носи болка, но и единство. Хора, които сутринта бяха непознати, сега се държат за ръце.“
Към обяд властите потвърдили една жертва — жена, починала на място. Съдебните експерти работили до вечерта, събирайки доказателства и разчиствайки останките. Автобусната компания Autotransportes del Norte излязла с изявление, в което изразила съболезнования и уверила, че ще съдейства напълно. „Дълбоко съжаляваме за трагичния инцидент с автобус №9132,“ се казвало в съобщението. „Наш приоритет е безопасността на пътниците и подкрепата на засегнатите семейства.“
В същия регион само ден по-рано бил регистриран друг преобръщане — близо до парка Раймундо в Лердо, Дуранго, където частен автомобил се блъснал в уличен стълб и се преобърнал. Властите започнали да поставят въпроси относно състоянието на пътната настилка, видимостта и поддръжката на пътищата в северната част на страната. Министерството на транспорта разпоредило незабавна проверка на безопасността по трасето Гомес Палацио–Куенкаме, едно от най-натоварените в региона.
Инцидентът отново предизвикал обществено недоволство относно стандартите за безопасност в системата на междуградските превози в Мексико. Въпреки новите регулации през последните години, много компании продължавали да използват остарели автобуси и да поставят шофьорите под огромно напрежение за спазване на графици. Експерти по трудова безопасност посочили, че умората и слабият контрол са „тихи съучастници“ в безброй катастрофи, които рядко стигат до националните новини. „Това не е просто лош късмет,“ казал специалистът по транспортна безопасност Ернан Моралес. „Проблемът е системен. Шофьорите карат смени, които надхвърлят законовите лимити. Пътищата са износени. Поддръжката е непоследователна. Такива инциденти могат да бъдат предотвратени.“
Но за семействата на жертвите подобни аргументи нямали значение пред лицето на болката. Мнозина прекарали целия ден в чакане на новини, държейки се за малкото информация, която репортерите успявали да съберат. Някои изминали стотици километри, за да разпознаят близките си. Други просто отказвали да напуснат болниците, неспособни да приемат случилото се. „Никога не мислиш, че ще е твоят автобус,“ казал един мъж пред спешното отделение. „Докато не стане.“
До вечерта магистрала 57 отново била отворена за движение. Останките били изтеглени, оставяйки след себе си само натрошено стъкло, откъснати гуми и разпилени лични вещи — детска обувка, скъсано одеяло, пластмасова играчка. Шофьорите, които минавали оттам, намалявали за момент, поглеждали и продължавали нататък. Дъждът бил спрял, и единственият звук, който останал, бил тихият тътен на двигателите, движещи се през нощта.
За хората, които преживели катастрофата, тази сцена няма да избледнее скоро. Те се прибрали у дома с натъртвания, счупени кости и спомени, които не могат да бъдат забравени — писъците, тъмнината, злокобната тишина след удара. А в болнична стая в Монклова малкият Хайро продължавал да диша с помощта на апарати, докато изтощени лекари и майка му бдели до леглото, шепнейки молитви.
Властите обещали пълно разследване, но онези, които познавали този път, не се нуждаели от него, за да разберат колко е опасен. Те вече били виждали подобни трагедии — дългите часове път, уморените очи, мигът, който разделя обикновеното от немислимото. На магистрала 57 трагедията отново бе нанесла удар, а още едно общество остана да събира парчетата.
На следващата сутрин на мястото на катастрофата започнали да се появяват цветя. Шофьори на камиони спирали за кратко, за да оставят цвете върху мантинелата. Някой завързал малка бяла лента на металния стълб. Движението не спирало за дълго. Животът продължил, но тишината, останала над този участък, разказвала собствена история — история за крехкост, загуба и онова болезнено напомняне, че дори най-обикновеното пътуване може да промени всичко за един миг.
Източник
