×
Любовницата на съпруга ми и аз бяхме бременни и свекърва ми каза: «Който роди син, ще остане».
В деня, в който разбрах, че съм бременна, си помислих, че това е нишката, която ще спаси брака ми, който вече беше на ръба на раздялата.
Но по ирония на съдбата, само няколко седмици по-късно разбрах, че съпругът ми има любовница. И още по – лошо-тя също очакваше дете от него.
Когато истината излезе наяве, никой от семейството му не само не застана на моя страна, но и започна кавга.
По време на семейно събиране в дома на предците в Лакнау свекърва ми каза студено:
— Който роди син, ще остане. Ако не … тогава ще трябва да намерите своя собствен път.
Сякаш ме удариха по главата. По този начин за нея стойността на снаха беше изразена само с две думи: «син».
Нито привързаността, нито моралът имаха значение. Погледнах съпруга си-Рагхав-с надеждата, че той ще възрази, но той само наведе глава и замълча.
Тази нощ аз – Ананя-лежах буден и не можех да заспя. Знаех, че независимо дали детето ми е момче или момиче, не можех да остана в тази предубедена и насилствена къща.
Реших да се разведа. В деня, в който подписах документите за развод в семейния съд в Лакнау, плаках, но също така почувствах облекчение, защото не исках детето ми да расте в среда, пълна с предразсъдъци и егоизъм.
Върнах се с празни ръце и започнах нов живот в Канпур. Работата беше изтощителна, стомахът ми беше тежък, но останах силен.
За щастие имах любовта на семейството си и подкрепата на приятелите си, с които преживявах всеки ден.
Междувременно разбрах, че любовницата на съпруга ми – Шрея – е била доведена в къщата като «кралица». Цялото му семейство всеотдайно се грижеше за нея, само чакаше рождения й ден.
Те бяха убедени, че това ще бъде внукът наследник, на когото толкова дълго се надяваха.
Времето мина, седем месеца по-късно родих дъщеря си. Тя беше малка, но здрава, очите й бяха ясни и сияещи.
Бях щастлив да я държа в прегръдките си. Не ме интересуваше дали е момче или момиче – важно беше само детето да е здраво.
Тогава един ден разбрах, че Шрея също е родила. Цялото семейство на съпруга ми с радост се втурна към болницата в Делхи, сякаш приветстваха спасител.
Мълчаливо си помислих, че сега най-накрая ще намерят своето щастие. Но след половин ден се разпространи новина, която ме зашемети: това беше момиче.
Освен това лекарите казаха, че детето има здравословни проблеми и се нуждае от специално наблюдение. Семейството на съпруга ми, което полагаше всичките си надежди на внука си, сега беше опустошено.
Лицата им сякаш бяха избледнели. Преди ме отхвърляха, унижаваха ме и сега най – накрая разбраха урока: децата не могат да бъдат разграничени по пол-те са кръвни роднини, малки живи същества, които се нуждаят от любов.
Когато чух новината, ме обзе неописуемо чувство. Това не беше злорадство, а горчива смес. Изпитвах съжаление към детето, което в крайна сметка беше невинно.
И в същото време почувствах облекчение, защото разбрах, че решението ми да напусна тази къща е правилно.
Няколко месеца по-късно Рагав дойде при мен уморен и разбит от сърце. Той поиска прошка и се надяваше, че ще му позволя да види детето си. Погледнах го-без обида, просто откъснато-и казах:
Позволено ти е да видиш детето си, но ние никога повече няма да бъдем семейство.
Той мълчеше, в очите му се появиха сълзи. Може би в този момент той наистина разбра: любовта, щастието и спокойствието в семейството не зависят от «пола» на детето, а от взаимното уважение и обич.
Моята история не завърши нито напълно тъжно, нито напълно щастливо. Загубих брака си, но в замяна получих свобода – и малка фея, която можех да обичам.
И разбрах: да бъдеш майка е най — благородната работа, за това не е необходимо одобрението на другите.
