Бях във влaкa, кoгaтo eдин мъж ceднa cрeщу мeн и зaпoчнa дa мe глeдa втрeнчeнo.

Бях във влака, когато един мъж седна срещу мен и започна да ме гледа втренчено. Пътувах в късния следобед, когато вагоните са полупразни и тишината е нарушавана единствено от монотонното потропване на колелата по релсите. Връщах се от университета, уморена след дълъг ден лекции и упражнения, и единственото, за което копнеех, беше да се прибера у дома, да си налея чаша вино и да се сгуша до съпруга си Александър.

Мъжът се качи на една от малките, почти безлюдни спирки. Беше на средна възраст, с обикновени черти, които трудно бих запомнила, ако не беше погледът му. Носеше тъмно яке, леко износено по ръбовете, и дънки. Нищо в него не крещеше за внимание, но очите му… те бяха различни. Бяха празни и в същото време пронизващи, лишени от всякаква емоция. И бяха фиксирани върху мен.

Отначало се опитах да го пренебрегна. Вперих поглед през прозореца, преструвайки се, че съм погълната от размазания пейзаж отвъд. Прелиствах страниците на учебника по корпоративно право, без всъщност да чета и ред. Усещах погледа му върху себе си, физически, като лек, но постоянен натиск върху кожата ми. Сърцето ми започна да бие по-учестено. Защо ме гледаше така? Дали го познавах? Прехвърлих набързо лицата на всички, които бях срещала през последните месеци. Нищо. Той беше напълно непознат.

Минутите се нижеха мъчително бавно. Напрежението във вагона стана почти осезаемо, сгъстяваше се около мен като лепкава мъгла. Всеки път, когато рискувах да вдигна очи, погледът му беше там, неотклонен, изучаващ. Не беше похотлив или любопитен поглед. Беше студен, аналитичен, сякаш се опитваше да запомни всяка черта на лицето ми, всяка гънка по дрехите ми. Сякаш ме оценяваше за нещо.

Въздъхнах с облекчение. Стоях сама на малката, провинциална гара, а студеният вятър разрошваше косата ми. Може би бях реагирала пресилено. Може би мъжът просто се беше замислил за нещо и погледът му случайно беше попаднал върху мен. Почувствах се глупаво. Сега трябваше да чакам следващия влак или да се обадя на Александър да дойде да ме вземе, причинявайки му излишно безпокойство.

Извадих телефона си, за да проверя разписанието. Точно в този момент той извибрира в ръката ми. Беше Александър. Усмихнах се. Сигурно беше усетил, че мисля за него.

– Здравей, любов! – казах, опитвайки се гласът ми да звучи нормално. – Ще закъснея малко.

Тишината от другата страна на линията беше необичайна. Нямаше го обичайният му топъл поздрав. Чуваше се само забързаното му, накъсано дишане.

– Ана… беше ли във влака? – Гласът му беше дрезгав, напрегнат до краен предел. Всяка дума беше изстреляна като куршум.

Сърцето ми пропусна удар. Откъде знаеше?

– Да… – отговорих колебливо. – Какво има?

– Върни се на гарата веднага…

Линията прекъсна. Стоях като замръзнала, взирайки се в телефона. Думите му отекваха в съзнанието ми, пропити със спешност и паника, които смразиха кръвта ми. Облекчението, което бях изпитала само преди миг, се изпари и на негово място се надигна леден, пълзящ ужас. Бях избягала от влака, за да се спася от заплаха, но истинската опасност, изглежда, тепърва започваше.

Глава 2: Завръщането

Всяка фибра в тялото ми крещеше да не го правя. Да се обърна и да побягна в обратната посока, далеч от тази пуста гара, далеч от влака, далеч от всичко, което ме беше довело тук. Но гласът на Александър, изпълнен с неподправена паника, беше по-силен от всеки инстинкт за самосъхранение. Какво, за бога, ставаше? Как можеше да знае, че съм била във влака и че съм слязла по-рано?

Сърцето ми блъскаше в гърдите като уплашена птица в клетка. Вятърът се усили, носейки със себе си миризмата на влажна пръст и далечен дим. Принудих краката си да се движат, стъпка по стъпка, обратно към перона. Гарата, която преди миг изглеждаше просто занемарена, сега приличаше на сцена от филм на ужасите. Дългата, напукана бетонна ивица се простираше в здрача, осветена оскъдно от няколко трепкащи лампи, които хвърляха дълги, зловещи сенки.

Оглеждах се трескаво. Търсех колата на Александър на малкия паркинг, но я нямаше. Търсех неговата фигура на перона, но бях съвсем сама. Или поне така си мислех. Когато погледът ми обходи другия край на гарата, го видях. Мъжът от влака. Виктор, както щях да науча името му по-късно. Стоеше под един от навесите, частично скрит в сянка. Не гледаше към мен. Говореше с някого, чието лице не можех да видя. Ръцете му се движеха рязко, сякаш обясняваше нещо важно.

Кръвта във вените ми замръзна. Значи не си бях въобразила. Той не беше случаен пътник. Той беше тук, на моята спирка, сякаш ме беше чакал. Сякаш знаеше, че ще сляза. Но как? И защо Александър искаше да се върна тук, където очевидно ме дебнеше опасност?

Скрих се зад една ръждясала колона, като се опитвах да овладея дишането си. Трябваше да мисля. Нищо от това нямаше смисъл. Александър беше финансов анализатор в голяма инвестиционна компания. Животът ни беше подреден, спокоен, дори леко скучен. Имахме ипотека за апартамента си, студентски заем за моето следване, месечни сметки и планове за лятната почивка. Нямаше място за мистериозни мъже по гари и панически телефонни обаждания.

Телефонът ми отново извибрира. Беше Александър. Вдигнах веднага.

– Къде си? – прошепнах в слушалката.

– Слушай ме много внимателно, Ана. Не задавай въпроси. Виждаш ли го?

– Да. Той е тук. Говори с някого. Александър, какво става? Уплашена съм.

– Знам, любов, знам. Съжалявам. Всичко ще обясня, обещавам. Сега трябва да направиш точно каквото ти казвам. Не се прибирай вкъщи. В никакъв случай. Ключовете от апартамента са в теб, нали?

– Да, разбира се.

– Остави чантата си на някоя пейка. Остави я така, сякаш си я забравила. След това се качи на първия автобус, който минава оттам, без значение накъде отива. Просто се махни. Отиди при Елена. Аз ще дойда там. Не ми звъни повече. Ще се свържа с теб.

– Да оставя чантата си? Но вътре са документите ми, телефонът…

– Телефонът го вземи! Извади го и го сложи в джоба си. Но чантата я остави. Трябва да изглежда, че си избягала панически. Моля те, Ана. Довери ми се.

– Александър…

Но той вече беше затворил. Стоях зад колоната, стиснала телефона в леденостудената си ръка. Планът му звучеше безумно. Да оставя вещите си? Да се кача на случаен автобус? Да отида при най-добрата си приятелка Елена, без никакво обяснение?

Погледнах отново към мъжа. Той беше приключил разговора си. Другият човек се беше стопил в сенките. Сега Виктор стоеше сам и бавно сканираше перона. Търсеше ме.

Нямах избор. Трябваше да се доверя на Александър. С треперещи ръце извадих телефона и портмонето си от чантата и ги напъхах в джоба на палтото си. Огледах се. Наблизо имаше стара дървена пейка. Приближих се до нея с възможно най-небрежна походка, оставих тежката кожена чанта с учебника по право отгоре и се отдалечих, без да поглеждам назад. Сърцето ми биеше до пръсване. Всеки момент очаквах да чуя стъпки зад себе си, да усетя ръка на рамото си.

Стигнах до автобусната спирка точно срещу гарата. Секунди по-късно, като по чудо, фаровете на приближаващ автобус прорязаха мрака. Номерът му ми беше непознат. Нямах представа накъде отива. Но думите на Александър отекваха в главата ми: „без значение накъде отива“.

Качих се по стълбите и платих на шофьора с няколко монети от джоба си. Автобусът беше почти празен. Седнах най-отзад, до прозореца, и се свих на седалката. Когато потеглихме, си позволих да погледна назад към гарата. Фигурата на Виктор беше там, до пейката. Той държеше чантата ми. Оглеждаше я. После вдигна глава и погледът му сякаш се впи директно в мен през стъклото на автобуса, въпреки разстоянието и тъмнината. Не помръднах. Просто седях, вцепенена от ужас, докато автобусът ме отнасяше все по-далеч в неизвестността.

Глава 3: Убежището на съмнението

Пътуването с автобуса беше като трескав сън. Не знаех къде отивам, нито колко време ще отнеме. Градските светлини се сменяха с тъмни предградия, а после отново с оживени булеварди. Всяка спирка беше мъчение, всеки новокачил се пътник – потенциална заплаха. Бях в състояние на пълна параноя, взрях се в лицата на хората, търсейки и най-малкия знак за разпознаване, най-малкия намек, че някой ме следи.

След около час, който ми се стори цяла вечност, разпознах квартала, в който живееше Елена. Слязох трепереща на спирката и изминах последните няколко пресечки почти тичешком. Елена живееше в малък, но уютен апартамент на третия етаж на стара кооперация. Тя беше моята котва, моят глас на разума още от първия ден в университета. Докато аз бях по-скоро мечтателка, Елена беше прагматик до мозъка на костите си. Работеше като счетоводител и вярваше, че за всяко нещо на света има логично обяснение. Отчаяно се надявах да намери такова и за моя кошмар.

Натиснах звънеца няколко пъти, нетърпеливо. Вратата се отвори и на прага застана Елена, облечена в удобен домашен клин и широка тениска, с очила, кацнали на върха на носа ѝ.

– Ана? Какво правиш тук по това време? Приличаш на призрак!

Без да кажа и дума, се вмъкнах вътре и се свлякох на пода в коридора, разтърсена от ридания, които бях сдържала през цялото време. Елена затвори вратата и веднага клекна до мен, прегръщайки ме.

– Хей, хей, какво има? Какво се е случило? Александър добре ли е?

Успях да си поема дъх и между хлипанията ѝ разказах всичко. За мъжа във влака, за втренчения му поглед, за паническото ми слизане, за обаждането на Александър и безумните му инструкции, за изоставената чанта и бягството с автобуса. Докато говорех, Елена мълчеше и слушаше внимателно, а лицето ѝ ставаше все по-сериозно.

Когато приключих, тя стана, заключи вратата два пъти и дръпна пердетата на прозореца в хола. После ми наля голяма чаша вода и седна срещу мен на дивана.

– Добре. Нека да помислим. Сигурна ли си, че този мъж е същият, когото си видяла на гарата?

– Абсолютно. Няма никакво съмнение. Той ме чакаше, Елена. Сигурна съм.

– А Александър… той не ти даде абсолютно никакво обяснение? Просто „довери ми се“?

– Никакво. Гласът му… никога не съм го чувала такъв. Беше ужасен.

Елена се замисли, като барабанеше с пръсти по масата.

– Фирмата, в която работи… това е сериозна инвестиционна компания. Въртят се много пари. Възможно ли е да е станало нещо там? Някаква корпоративна шпионска история? Може би някой се опитва да открадне информация и са го заплашили?

Теорията ѝ звучеше като сценарий на филм, но в този момент беше по-правдоподобна от всяка друга.

– Не знам. Напоследък е много напрегнат. Работи до късно, почти не говори за работа. Казва, че имат важен проект, от който зависи бъдещето на отдела му. Постоянно е на телефона, води едни тихи, напрегнати разговори…

Докато изричах думите, осъзнах, че от седмици, може би дори месеци, усещах, че нещо не е наред. Малки, почти незабележими промени в поведението на Александър, които бях отдавала на стрес. Закъсненията му, които обясняваше със срещи. Разсеяността му по време на вечеря. Начинът, по който телефонът му винаги беше с екрана надолу.

– Спомням си – продължих бавно, докато парчетата от пъзела започваха да се наместват в главата ми, – преди около месец, докато търсех едни документи за нашия кредит, намерих в чекмеджето му извлечение от банка, която не познавам. Когато го попитах, той се ядоса. Каза, че е служебна сметка, че нямам работа да му ровя в нещата. Никога преди не ми беше говорил така.

– Кредитът ви… всичко наред ли е с него? Плащате ли си вноските редовно?

– Разбира се. Александър се грижи за всичко това. Той управлява финансите ни. Казва, че не иска да ме товари с тези неща, докато уча. Винаги се е грижил за мен, знаеш.

Но докато го казвах, за пръв път се запитах дали това е грижа или контрол. Дали неговото желание да ме „предпази“ от финансовите реалности не беше просто начин да скрие нещо? Спомних си колко настоятелен беше да купим точно този апартамент – голям, луксозен, далеч над възможностите, които мислех, че имаме. Той просто се усмихна и каза: „Получих огромен бонус, любов. Можем да си го позволим.“ Повярвах му безрезервно.

Седяхме в тишината на апартамента на Елена, а съмненията, които толкова дълго бях потискала, започнаха да изплуват на повърхността. Картината на моя перфектен живот, на моя любящ, грижовен съпруг, започваше да се пропуква. Кой беше мъжът, за когото се бях омъжила? И в каква ужасна тайна ме беше забъркал?

Чакахме. Мина час, после два. Всяка кола, която минаваше по улицата, ме караше да подскачам. Всеки шум от стълбището ме напрягаше до краен предел. Елена се опита да ме разсее, пусна телевизора, направи ни чай, но аз не можех да се отпусна. Взирах се в телефона си, очаквайки обаждане, съобщение, някакъв знак, че Александър е добре и че този кошмар ще свърши.

Малко преди полунощ на вратата се почука. И двете подскочихме. Не беше звънецът, а тихо, почти тайно почукване. Погледнахме се.

– Той е – прошепна Елена.

Тя отиде до вратата и погледна през шпионката. Кимна ми и отключи. На прага стоеше Александър. Изглеждаше с десет години по-стар. Лицето му беше пепелявосиво, ризата му – измачкана, а в очите му гореше трескав, измъчен огън. Той влезе и заключи вратата след себе си. После се обърна към мен.

– Добре ли си? – попита, а гласът му беше едва доловим шепот.

– Не, Александър, не съм добре! – избухнах аз. – Какво става, по дяволите? Кой беше онзи мъж? Защо трябваше да бягам и да се крия като престъпник?

Той ме прегърна силно, но прегръдката му не беше успокояваща. Усещах напрежението във всеки негов мускул, треперенето на ръцете му.

– Имаше заплаха за сигурността в компанията – каза той, избягвайки погледа ми. – Пробив в данните. Наеха външни консултанти, частни детективи, да разследват служителите. Онзи мъж във влака… вероятно е бил един от тях. Следили са ме. Когато си слязла, са решили, че си видяла нещо, че бягаш. Трябваше да те измъкна оттам, без да предизвиквам подозрение. Трябваше да изглежда естествено.

Слушах го и не можех да повярвам на ушите си. Обяснението беше толкова слабо, толкова плоско и неправдоподобно. Звучеше като нещо, което е репетирал отново и отново в колата на път насам.

– Частен детектив? Затова ли беше онази паника в гласа ти? Затова ли ме накара да си зарежа чантата?

– Бях уплашен, Ана. Не знаех какво си мислят. Не знаех на какво са способни. Беше просто предпазна мярка. Всичко свърши. Утре ще отидем да вземем чантата ти от „Изгубени вещи“. Всичко ще е наред.

Той ме погледна право в очите, опитвайки се да изглежда убедителен. Но аз видях нещо друго. Видях страх. Дълбок, всепоглъщащ страх. И знаех, с ужасяваща сигурност, че ме лъже.

Глава 4: Пукнатини във фасадата

През следващите няколко дни Александър се опита да се държи така, сякаш нищо не се е случило. Върнахме се в нашия лъскав, модерен апартамент, който изведнъж ми се стори студен и чужд. Той дори отиде до гарата и, за моя изненада, успя да вземе чантата ми от бюрото за изгубени вещи, разказвайки някаква история как съм се разсеяла и съм слязла без нея. Всичко беше вътре, непокътнато.

Той се опитваше да бъде онзи любящ съпруг, когото познавах. Правеше ми закуска, питаше ме как е минал денят ми в университета, говорехме за бъдещето. Но всичко беше фалшиво. Беше като театър, в който и двамата знаехме репликите си, но магията беше изчезнала. Между нас се беше настанила една огромна, мълчалива празнина, пълна с неизказани въпроси и грозни подозрения.

Аз, от своя страна, играех ролята на съпругата, която му е повярвала. Кимвах, усмихвах се, но вътрешно бях нащрек. Всяка негова дума, всеки жест, всичко минаваше през филтъра на моето новопридобито недоверие. Започнах да забелязвам неща, които преди бях пропускала.

Телефонът му вече не беше просто телефон. Беше крепост. Той го носеше със себе си дори до банята. Беше сменил паролата и винаги го оставяше с екрана надолу. Когато получаваше съобщение, тялото му се напрягаше, преди да го погледне крадешком. Няколко пъти го чух да говори в другата стая – гласът му беше тих, припрян, пълен с думи като „краен срок“, „нямаме повече време“, „той няма да чака“. Когато влизах, той рязко млъкваше или сменяше темата.

Една вечер, докато той беше под душа, не се сдържах. Взех сакото му от стола и пребърках джобовете. Ръцете ми трепереха, чувствах се като престъпник в собствения си дом. Не намерих нищо уличаващо, освен смачкана касова бележка от кафене в квартал, в който нямахме никаква работа. Но в едно от вътрешните джобчета напипах нещо твърдо. Беше малка, метална флашка, без никакви надписи. Прибрах я бързо в джоба си точно преди вратата на банята да се отвори.

Страхът се бореше с любопитството. Какво имаше на тази флашка? Дали беше свързано с „пробива в сигурността“, или беше нещо съвсем различно, нещо лично? Имах чувството, че държа в ръцете си кутията на Пандора.

Междувременно финансовият натиск, който преди само бях усещала индиректно, започна да става очевиден. Един следобед отидох да напазарувам и кредитната ни карта беше отхвърлена. Касиерката я прекара няколко пъти, след което ме погледна със съжаление. Бях унизена. Трябваше да оставя половината продукти и да платя в брой с последните пари в портмонето си. Когато се прибрах и попитах Александър какво става, той се раздразни.

– Сигурно е някаква техническа грешка. Ще се обадя в банката утре. Не се тревожи за това.

Но той не се обади. И картата продължи да не работи. Започнахме да използваме моята скромна дебитна карта, в която влизаше единствено стипендията ми. Луксозните вечери навън бяха заменени с паста у дома. Александър, който винаги държеше на марковите си дрехи и скъпия си часовник, спря да купува каквото и да било. Фасадата на нашия охолен живот се рушеше тухла по тухла.

В университета не можех да се концентрирам. Лекциите по търговско право минаваха край ушите ми. Вместо да мисля за договори и акционерни дружества, аз мислех за тайни, лъжи и финансови проблеми. Гледах състудентите си, погълнати от своите млади, безгрижни животи, и им завиждах. Моят живот се беше превърнал в трилър, в който не знаех каква е моята роля – на жертва, на съучастник или на детектив.

Един ден, докато се ровех в пощата, търсейку писмо от университета, попаднах на плик, адресиран лично до Александър. Не беше от банка или комунална фирма. Пликът беше от плътна, скъпа хартия, а в горния ляв ъгъл беше изписано името на адвокатска кантора, която не познавах. Сърцето ми подскочи. Това беше. Може би това беше обяснението. Дали не го съдеха? Или той съдеше някого?

Победи ме изкушението. Огледах се, сякаш някой можеше да ме види, и внимателно отворих плика с нож за писма. Вътре имаше официално писмо. Не беше призовка. Беше предупреждение.

„Уважаеми господин Александър,“ започваше то, „напомняме Ви, че срокът за погасяване на Вашето задължение към нашия клиент, господин Симеонов, изтече на…“ Прочетох сумата. Беше астрономическа. Беше толкова голяма, че ми се зави свят. Беше повече от стойността на апартамента ни. Писмото завършваше със студена, завоалирана заплаха: „Надяваме се да подходите към този въпрос с необходимата сериозност, за да избегнем нуждата от прилагане на алтернативни методи за събиране на дълга.“

Господин Симеонов. Това име не ми говореше нищо. Но „алтернативни методи“… това звучеше зловещо. Това не беше обикновен банков кредит. Това беше нещо друго. Нещо опасно. Човекът от влака изплува в съзнанието ми. Дали той беше един от тези „алтернативни методи“?

Внимателно затворих плика и го оставих обратно при другата поща. Ръцете ми не спираха да треперят. Вече не ставаше въпрос за корпоративен шпионаж или за техническа грешка с кредитната карта. Ставаше въпрос за огромен дълг към някакъв мистериозен и очевидно безскрупулен човек. Александър не беше просто закъсал финансово. Той беше в сериозна беда. И беше повлякъл и мен със себе си.

Същата вечер, докато лежахме в леглото, се престорих на заспала. Чух го как става, как отива в хола. Изчаках няколко минути и се измъкнах тихо от спалнята. Вратата на кабинета му беше леко открехната. Надникнах през процепа. Той седеше пред лаптопа си, но не работеше. Беше отворил някакъв файл – таблица с числа, която изпълваше целия екран. Лицето му, осветено от монитора, беше маска на отчаяние. Той държеше главата си с ръце, сякаш тежестта на целия свят беше върху раменете му.

В този момент го видях не като лъжец или предател, а като човек, попаднал в капан. Уплашен, сам и отчаян. И въпреки гнева и обидата, една част от мен изпита съжаление. Но друга, по-голяма и по-силна част, знаеше, че повече не мога да стоя безучастно. Трябваше да разбера какво има на онази флашка. Трябваше да узная цялата истина, колкото и грозна да беше тя.

Глава 5: Сестрата

Преди да успея да събера смелост и да проверя съдържанието на флашката, в живота ни се появи още един фактор, който допълнително усложни и без това напрегнатата обстановка – Мария, по-голямата сестра на Александър.

Мария беше неговата пълна противоположност. Докато Александър беше чаровен, дипломатичен и винаги се стремеше да угоди на хората, Мария беше директна до грубост, критична и сякаш изпитваше удоволствие да намира недостатъци във всичко и всеки. Тя никога не ме беше харесала особено. В нейните очи аз бях просто „красивото лице“, което е разглезило малкото ѝ братче и го е отклонило от пътя на успеха. Фактът, че все още бях студентка и нямах „истинска“ кариера, беше постоянен източник на нейните язвителни коментари.

Тя ни се обади в петък вечер, за да обяви, не да попита, че ще дойде на гости за уикенда. Александър пребледня, докато говореше с нея по телефона. След като затвори, той въздъхна тежко.

– Мария ще идва утре.

– О, чудесно – казах аз със сарказъм, който не се опитах да скрия. – Тъкмо това ни трябваше в момента.

– Моля те, Ана. Опитай се да бъдеш мила. Знаеш каква е. Просто не ѝ давай поводи за коментари.

„Не ѝ давай поводи.“ Това означаваше да се преструвам, че всичко е наред. Да сложа най-широката си усмивка, да сготвя любимите ѝ ястия и да слушам мълчаливо лекциите ѝ за това как трябва да си управляваме живота и финансите.

Пристигането ѝ на следващия ден беше като торнадо. Тя влезе в апартамента, оставяйки куфара си в средата на коридора, и започна оглед, сякаш беше санитарен инспектор.

– Виждам, че сте сменили пердетата. Хубави са, сигурно са били скъпи. Надявам се, че можете да си ги позволите.

Това беше нейният стил – комплимент, увит в обида.

– Имаше разпродажба – излъгах аз, докато Александър бързаше да вземе куфара ѝ.

Целият ден премина под знака на нейното неодобрение. Тя критикува храната ми („малко безсолно, но става“), чистотата в апартамента („виждам прах на онази лавица“) и дори избора ми на книги („още ли четеш тези глупости, вместо да се захванеш с нещо сериозно?“). Александър през цялото време се опитваше да замаже положението, да смени темата, да се пошегува. Беше изтощително.

Най-лошото дойде по време на вечерята. Мария, след третата чаша вино, реши да премине в директна атака.

– Та, Александър, как върви работата? Още ли си финансовият гений на семейството? Успя ли вече да станеш милионер?

Александър се напрегна.

– Всичко е наред, како. Работим по голям проект, много е напрегнато.

– Напрегнато, а? – тя се изсмя дрезгаво. – Да не би пак да си се забъркал в някоя от твоите „сигурни“ схеми? Помня последната. Онази с акциите на технологичната компания. Загуби всичките си спестявания тогава. Добре, че мама и татко ти помогнаха, за да не затънеш съвсем.

Погледнах към Александър. Лицето му беше каменно. Никога не ми беше разказвал за това. Мислех, че винаги е бил успешен, пресметлив, безпогрешен.

– Това беше отдавна, Мария. Бях млад и неопитен. Научих си урока.

– Дали? – погледна го тя проницателно. – Защото изглеждаш точно както тогава. Блед, притеснен, оглеждаш се през рамо. Не мисли, че не забелязвам. Да не би „старите ти проблеми“ да са се появили отново? Знаеш за какво говоря. Онези хора, с които се беше забъркал…

– Стига! – прекъсна я Александър с глас, който не бях чувала досега. Беше остър, студен и пълен със заплаха. – Стига, Мария. Не знаеш какво говориш. Ти си ни на гости. Нека не разваляме вечерта.

По-късно същата вечер, когато Мария най-накрая се прибра в стаята за гости, аз се изправих срещу Александър в кухнята.

– Какво имаше предвид сестра ти? – попитах тихо. – Какви са тези „стари проблеми“?

Той се обърна с гръб към мен и започна да мие чиниите с излишна ярост.

– Нищо. Глупости. Тя просто обича да драматизира. Знаеш я.

– Не, не я знам. Но знам, че ти криеш нещо от мен. Загубил си всичките си спестявания? Забъркал си се с „някaкви хора“? Александър, аз съм ти съпруга! Имам право да знам в каква каша си ни набъркал!

Той се обърна рязко към мен, а в очите му имаше отчаяние.

– Няма каша, Ана! Всичко е под контрол!

– Под контрол ли? – изсмях се истерично. – Кредитната ни карта не работи, получаваш заплашителни писма от адвокати на името на някой си Симеонов, а аз съм принудена да бягам от непознати мъже по гарите! Това ли наричаш „под контрол“?

– Ти си чела писмото? – прошепна той, а лицето му пребледня още повече. – Ровила си ми в пощата?

– Да! Да, ровила съм! Защото ти ме лъжеш! Живея в постоянен страх и не знам защо! Кой е Симеонов? Колко пари му дължиш?

Той просто поклати глава и мина покрай мен, без да каже и дума повече. Отиде в кабинета си и заключи вратата. Останах сама в кухнята, трепереща от гняв и безсилие. Посещението на Мария, колкото и неприятно да беше, ми беше отворило очите за нещо много важно. Проблемите на Александър не бяха започнали вчера. Те бяха дълбоко вкоренени в миналото му, в тайни, които той отчаяно се опитваше да скрие.

И тогава взех решение. Вече нямаше да чакам той да ми каже истината. Щях да я намеря сама. И знаех откъде да започна. От малката метална флашка, която лежеше скрита в чекмеджето с бельото ми.

Глава 6: Флашката

На следващия ден изчаках Александър и Мария да излязат. Тя беше решила, че той трябва да я заведе на пазар, което ми осигури безценен прозорец от няколко часа. Щом вратата се затвори след тях, сърцето ми започна да бие лудо. Това беше моят шанс.

Извадих флашката от скривалището ѝ. Малкото парче метал ми се стори тежко и зловещо в ръката ми. Отидох в кабинета на Александър. Неговият лаптоп беше там, на бюрото, затворен. Знаех, че е защитен с парола. Но моят стар лаптоп беше в гардероба. Извадих го, издухах праха от него и го включих. Отне му цяла вечност да зареди. Всяка секунда чакане беше мъчение. Страхувах се, че те ще се върнат по-рано, че ще ме хванат.

Най-накрая екранът светна. С трепереща ръка пъхнах флашката в USB порта. Появи се икона на ново устройство. Кликнах върху нея. Отвори се една-единствена папка. Името ѝ беше просто поредица от цифри. Вътре имаше десетки файлове. Повечето бяха криптирани, с разширения, които не познавах. Но няколко бяха обикновени текстови документи и екселски таблици.

Отворих първия текстов файл. Беше списък с имена и суми. Разпознах някои от имената – бяха на богати, известни бизнесмени, за които бях чела по новините. Срещу всяко име имаше огромна сума пари и дата. Отворих една от таблиците. Беше озаглавена „Инвестиционен портфейл V.S.“. Беше пълна с колони от числа, имена на компании, проценти на възвръщаемост. Повечето числа бяха в червено, показващи огромни загуби. В една от колоните, озаглавена „Източник на финансиране“, срещу всяка загубена инвестиция беше изписано едно от имената от първия файл.

Отне ми няколко минути, за да осъзная какво гледам. Не бях финансов експерт, но дори аз можех да разбера. Това не беше портфолиото на Александър. Това бяха парите на други хора. И той ги беше загубил. Всичките.

Сърцето ми се сви. Значи не ставаше въпрос само за личен дълг към някакъв Симеонов. Беше много, много по-лошо. Александър беше управлявал парите на влиятелни хора и ги беше проиграл. Това обясняваше всичко – паниката, тайнствеността, лъжите. Той не просто беше затънал в дългове. Той беше извършил престъпление. Беше присвоил и загубил милиони.

Продължих да ровя из файловете. Намерих чернови на имейли, които никога не са били изпращани. В тях Александър се молеше за повече време, обещаваше, че пазарът ще се обърне, че ще възстанови загубите. Думите бяха пропити с отчаянието на давещ се човек.

И тогава намерих най-ужасяващия файл. Беше аудиозапис. Името му беше просто „Разговор“. Сложих си слушалки, за да не се чува, и натиснах „плей“.

Първо чух гласа на Александър, треперещ и слаб. – Моля ви, господин Симеонов. Трябва ми още малко време. Само няколко седмици.

После се чу друг глас. Беше плътен, спокоен, но от него ме побиха тръпки. Беше глас, който не допускаше възражения. Гласът на хищник. – Времето изтече, Александър. Ти го знаеш, аз го знам. Моите клиенти не са търпеливи хора. Те не се интересуват от твоите извинения за „пазарната конюнктура“. Те се интересуват от парите си.

– Ще ги върна! Кълна се! Просто…

– Ти си добър в едно нещо, Александър – прекъсна го студеният глас. – Да убеждаваш хората да ти дават парите си. Но си ужасен в това да ги управляваш. Загубил си всичко. И сега искаш от мен да обясня на тези господа, че техните милиони са се изпарили?

– Има начин…

– Да, има начин – гласът на Симеонов стана още по-тих и заплашителен. – Начинът е да ни върнеш това, което дължиш. И то не само парите на клиентите ми, а и моя интерес. Който, както знаеш, расте с всеки изминал ден. Имаш красива съпруга, нали? Ана. Студентка по право. Умно момиче. Живеете в хубав апартамент. Би било жалко, ако нещо се случи с вашия подреден малък свят.

Свалих слушалките. Не можех да дишам. Бях спомената. Той знаеше името ми, знаеше къде уча, къде живея. Заплахата не беше завоалирана. Беше директна, брутална и насочена право към мен.

Мъжът във влака. Виктор. Той не е бил детектив. Той е бил предупреждение. Пратеник на Симеонов. Изпратили са го, за да ми покажат, че знаят коя съм, че могат да стигнат до мен по всяко време. Паническото обаждане на Александър не е било, за да ме предпази от някакви корпоративни шпиони. Било е, защото е видял човека на Симеонов да ме следва и е изпаднал в ужас.

Истината беше по-страшна от всичко, което си бях представяла. Съпругът ми не беше просто лъжец или измамник. Той беше превърнал живота ми в мишена. Беше заложил моята сигурност, за да прикрие своите провали.

Копирах всички файлове от флашката на моя лаптоп и я извадих. Прибрах я обратно в сакото му, точно където я бях намерила. После седнах на дивана в хола и зачаках. Вече не изпитвах страх. Изпитвах само леден, всепоглъщащ гняв. Театърът свърши. Когато Александър се прибереше, щеше да се изправи пред своята публика. И аз щях да бъда единственият зрител.

Глава 7: Второ виждане

Часовете се нижеха мъчително. Гневът ми постепенно отстъпи място на студена решителност. Превъртях разговора от аудиозаписа десетки пъти в главата си. Гласът на Симеонов беше отпечатан в съзнанието ми. Той беше кукловодът. Александър беше просто една от неговите марионетки, заплетена в конците на собствената си алчност и страх.

Когато най-накрая се прибраха, аз бях подготвена. Седях на дивана с моя лаптоп в скута, отворен на таблицата с червените числа. Александър влезе пръв, натоварен с покупки. Мария го следваше, мърморейки нещо за цените.

– Ана, виж какво ти взехме! – започна весело Александър, но млъкна, щом видя изражението на лицето ми. Тишината в стаята стана оглушителна.

– Какво е това, Александър? – попитах тихо, сочейки към екрана.

Той погледна и лицето му се срина. Цялата кръв се отдръпна от него, оставяйки го мъртвешки блед. Той знаеше, че е свършено.

– Откъде… откъде го взе?

– От флашката в сакото ти. Мислеше ли, че никога няма да разбера? Мислеше ли, че можеш да ме заблуждаваш вечно, докато си залагал живота ни, за да прикриеш провалите си?

Мария остави торбите с покупки на пода и се приближи.

– Какво става тук? За каква флашка говориш?

– Попитай брат си – отвърнах аз, без да откъсвам поглед от Александър. – Попитай го за господин Симеонов. Попитай го за парите на неговите „клиенти“. Попитай го защо хората на този човек ме следят във влака!

Думите излизаха от мен като отрова. Всяка една беше обвинение, всяка една беше удар. Александър се свлече на близкия фотьойл, сякаш краката му не го държаха.

Мария гледаше от единия към другия, напълно шокирана.

– Запис? Какъв запис? Александър, какво си направил?

И тогава той се срина. Започна да говори, думите се изливаха от него несвързано, прекъсвани от хлипания. Разказа всичко. За първоначалната лоша инвестиция. За опита да я прикрие, като вземе пари от Симеонов – човек, известен в подземния свят като „лихвар за богати“, който даваше огромни заеми без документи, но при немислими лихви и с брутални методи за събиране. Разказа как е използвал парите на своите официални клиенти, за да се опита да изплати Симеонов, надявайки се на бърз удар на борсата, който така и не дошъл. Разказа как е затъвал все по-дълбоко и по-дълбоко, докато дългът му не станал чудовищен.

– Исках просто да ти осигуря добър живот, Ана – промълви той през сълзи. – Не исках да се тревожиш за ипотеката, за таксите за университета… Исках да имаш всичко.

– Аз не исках „всичко“! – изкрещях му в лицето. – Аз исках теб! Исках честен живот, а не тази лъжа, построена върху откраднати пари!

Мария стоеше като вкаменена. Лицето ѝ беше пребледняло от ужас. Критичната, язвителна жена беше изчезнала. На нейно място стоеше уплашена по-голяма сестра, която осъзнаваше, че малкото ѝ братче е на ръба на пропастта.

– Трябва да отидем в полицията – каза тя твърдо.

– Не можем! – скочи Александър. – Симеонов ще ни убие! Той има хора навсякъде. Ще разбере, преди дори да съм влязъл в участъка. Ще ви намери. Ще намери мама и татко…

Страхът в очите му беше истински. И аз знаех, че е прав. Тези хора не се шегуваха.

Прекарахме остатъка от уикенда в някакъв странен, напрегнат вакуум. Мария остана, не от желание да ни бъде гост, а защото се страхуваше да ни остави сами. Говорехме малко. Александър беше като сянка в собствения си дом. Аз се чувствах празна. Любовта, която изпитвах към него, беше отровена от предателството. Доверието беше унищожено безвъзвратно.

В понеделник сутрин трябваше да отида в университета. Имах важен изпит, който не можех да пропусна.

– Не ходи – помоли ме Александър. – Опасно е.

– По-опасно, отколкото да стоя тук, заключена с теб и твоите тайни? – отвърнах студено. – Трябва да се опитам да запазя поне някакво подобие на нормален живот.

Той не спори повече. Преди да изляза, погледнах през прозореца. Улицата беше празна. Нямаше нищо подозрително. Но докато вървях към спирката, усещах нечий поглед в гърба си. Обръщах се рязко няколко пъти, но не виждах никого. Параноята беше станала моя втора природа.

След изпита се чувствах напълно изтощена. Седнах на една пейка в парка до университета, за да събера мислите си. Какво трябваше да правя? Да го напусна? Да избягам? Да отида в полицията, въпреки риска? Главата ми пулсираше.

Вдигнах поглед и го видях отново. Мъжът от влака. Виктор. Той стоеше от другата страна на алеята, до една будка за вестници. Този път не гледаше към мен. Беше обърнал гръб и говореше с някого. С един висок, елегантно облечен мъж в безупречен тъмносин костюм. Мъжът в костюма държеше бастун със сребърна дръжка, въпреки че не изглеждаше да има нужда от него. Лицето му беше спокойно, аристократично, но из