×
Месеци наред имах усещането, че някой ме наблюдава. Не беше натрапчиво, не беше очевидно, а по-скоро като лек полъх на врата в стая без прозорци. Понякога, докато вървях по улицата, усещах как косъмчетата по ръцете ми настръхват, сякаш нечии очи са се впили в гърба ми. Отдавах го на стреса, на дългите часове работа, на самотата, която се беше превърнала в мой постоянен спътник след смъртта на родителите ни. Живеех в апартамента, който наследих от тях – просторно, старо жилище на последния етаж в аристократична сграда в тиха част на града. Тишината беше мой приятел, докато не се превърна в мой враг.
Започна с шумовете. Слаби, едва доловими, те се появяваха късно вечер, точно когато се унасях в сън. Приличаха на проскърцване на стара дъска, на тихо влачене на предмет. Идваха отгоре. От тавана. Въпреки че над мен нямаше нищо друго освен таванското помещение, а аз живеех сама. Първоначално реших, че са мишки или просто естественото слягане на старата сграда. Опитвах се да се убедя, че всичко е плод на въображението ми. Но шумовете зачестиха. Станаха по-ясни. Една вечер чух нещо като приглушен шепот. Сърцето ми подскочи в гърлото. Лежах в леглото си, вкаменена от страх, взирайки се в тавана, сякаш можех да прогледна през дебелия слой мазилка и греди.
Това продължи седмици. Спрях да спя спокойно. Всеки шум ме караше да настръхвам. Започнах да заключвам вратата на спалнята си, сякаш това можеше да ме предпази от невидимия нарушител. Чувствах се като в капан в собствения си дом. Накрая, след една особено безсънна нощ, в която чух ясен звук на стъпки над главата си, не издържах. Вчера, трепереща и разплакана, се обадих на полицията.
Двама униформени пристигнаха. Бяха млади, леко отегчени. Разказах им всичко, опитвайки се да звуча разумно, а не като истерична самотна жена. Те ме изслушаха с професионално търпение, което обаче не скриваше скептицизма им. Претърсиха апартамента ми – всеки ъгъл, всеки килер. Качиха се на тавана. Върнаха се след десетина минути, изтупвайки прах от униформите си.
„Госпожо, няма абсолютно нищо. Таванът е пълен със стари вехтории и паяжини. Няма следи от влизане, прозорците са залостени отвътре. Вероятно е било животно или вятърът, който свири в комините.“
Почувствах се глупаво. Унизена. Кимнах, без да кажа нищо. Те се запътиха към вратата, готови да приключат с този безсмислен сигнал. Тъкмо се канеха да си тръгнат, когато единият от полицаите, по-възрастният, се поколеба и се обърна. Погледът му беше сериозен, лишен от предишната снизходителност.
„Госпожо, случайно да сте… единствената с ключ за таванското помещение?“
Въпросът увисна във въздуха. Прост, но изпълнен със смразяващи предположения.
„Да“, отговорих аз, гласът ми беше треперещ. „Само аз. Ключът е тук, в мен.“
Той ме погледна за момент, сякаш искаше да каже още нещо, но после само кимна бавно и излезе след колегата си. Вратата се затвори след тях и тишината, която настъпи, беше по-оглушителна от всеки шум, който бях чувала досега. Вече не бях сигурна, че шумовете са плод на въображението ми. Бях сигурна, че не съм сама. И този, който беше горе, знаеше, че аз знам.
Глава 2
След като полицаите си тръгнаха, страхът се превърна в лепкава, студена паника. Обикалях апартамента като животно в клетка, проверявайки отново и отново ключалките на вратите и прозорците. Всяка сянка ми се струваше заплашителна, всяко проскърцване на паркета звучеше като стъпка на натрапник. Въпросът на полицая отекваше в ума ми: „Единствената с ключ?“. Да, бях аз. Ключът, стар и ръждясал, стоеше в една порцеланова купичка до вратата, заедно с други ненужни дреболии. Не го бях докосвала от години.
Единственият човек, на когото можех да споделя, беше брат ми, Виктор. Той беше всичко, което ми беше останало. Студент по право, умен и амбициозен, но вечно притиснат от липса на пари. Родителите ни бяха оставили апартамента на мен, а на него – скромна сума, която той бързо беше похарчил за такси в университета и живот в големия град. Сега разчиташе на стипендия и почасова работа, но често ми звънеше да иска пари назаем. Разбира се, винаги му давах.
Обадих му се. Гласът му звучеше уморено и раздразнено, сякаш го прекъсвах от нещо важно.
„Какво има, Ани? Случило ли се е нещо?“
Разказах му всичко на един дъх – за шумовете, за страха, за полицията, за въпроса на полицая. Очаквах съчувствие, може би дори да дойде веднага. Вместо това получих въздишка на досада.
„Ана, пак ли започваш? Говорихме за това. Прекалено много работиш, прекалено много си сама. Нормално е въображението ти да работи. Стара сграда, разбира се, че ще има шумове.“
„Не, Викторе, този път беше различно. Чух стъпки, ясни стъпки. Полицаят също се усъмни.“
„Полицаят си е свършил работата и е задал стандартен въпрос. Не са намерили нищо, нали? Значи няма нищо. Моля те, опитай се да се успокоиш. Имам изпит утре и съм до гуша в учебници.“
Думите му ме пронизаха като ледени висулки. Той не ми вярваше. За него аз бях просто самотната му, леко истерична по-голяма сестра. Чувството за изолация се сгъсти около мен.
„Искаш да кажеш, че си въобразявам?“
„Искам да кажеш, че трябва да си починеш. Излез, срещни се с приятели. Не можеш да стоиш затворена в този апартамент през цялото време. Той е пълен със спомени, може би това ти влияе.“
Затворих телефона, без да кажа довиждане. Сълзи на гняв и безсилие париха в очите ми. Той не разбираше. Никой не разбираше. За него този апартамент беше просто имот, пълен със спомени. За мен беше моят дом, моята крепост, която сега се усещаше осквернена. Спомних си детството ни тук. Спомних си как се криехме под масата, докато родителите ни се караха. Техните скандали бяха оглушителни, изпълнени с обвинения за пари, за изгубени възможности, за скрити животи. Баща ни беше хазартен играч, вечно затънал в дългове. Майка ни се опитваше да запази фасадата на нормално семейство, но горчивината я беше изяла отвътре. Виктор, по-малък и по-крехък, винаги търсеше закрила при мен. Аз бях неговата скала. Кога се бяхме отдалечили толкова? Кога той се превърна в този циничен и дистанциран млад мъж, който отхвърляше страховете ми с такава лекота?
Може би беше прав. Може би самотата ме побъркваше. Опитах се да се съсредоточа върху работата си. Бях счетоводител на свободна практика, работеща предимно от вкъщи. Клиентите ми бяха малки фирми, които не можеха да си позволят щатен счетоводител. Работата беше монотонна, но ми осигуряваше прехрана и най-важното – не изискваше много социални контакти.
Отворих лаптопа си, опитвайки се да се потопя в света на цифрите и фактурите. Един от новите ми клиенти беше строителен предприемач, мъж на име Драгомир. Беше наел фирмата ми преди няколко месеца. Профилът му беше впечатляващ – млад, успешен, с бързо разрастващ се бизнес. Документите му бяха винаги изрядни, но имаше нещо в тях, което ме притесняваше. Огромни суми пари преминаваха през сметките му, често с неясен произход и направление. Всичко беше законно на хартия, но интуицията ми подсказваше, че под повърхността се крие нещо друго.
В този момент телефонът ми иззвъня. Беше непознат номер. Колебаех се дали да вдигна, но накрая го направих.
„Ало?“
„Госпожа Ана, нали? Обажда се Драгомир. Надявам се, че не ви безпокоя толкова късно.“
Гласът му беше дълбок и уверен. Такъв, какъвто си го представях.
„Не, няма проблем. С какво мога да ви бъда полезен, господин Драгомир?“
„Исках лично да ви благодаря за отличната работа по тримесечните отчети. Истински професионалист сте. Всъщност, звъня и по друг повод. Разбрах, че живеете в онази стара сграда до парка. Имам сантимент към нея. Баба ми и дядо ми са живели там. Мислех си, ако не сте заета утре вечер, може ли да ви поканя на вечеря? Бих искал да обсъдим и някои бъдещи бизнес планове.“
Поканата беше неочаквана. Леко смущаваща. Той беше мой клиент. Но от друга страна, идеята да изляза, да говоря с някого, да се разсея от параноята, която ме беше обзела, звучеше примамливо. Може би Виктор беше прав. Трябваше да изляза.
„Да, разбира се. С удоволствие“, отговорих аз, изненадвайки сама себе си.
Глава 3
Ресторантът, който Драгомир беше избрал, беше от онези места, които виждаш само по списанията – дискретно осветление, тиха музика, сервитьори, които се движат безшумно като призраци. Чувствах се не на място в семплата си черна рокля. Той обаче ме посрещна с такава топла и обезоръжаваща усмивка, че притеснението ми мигновено се изпари. Беше дори по-впечатляващ на живо, отколкото си го представях. Висок, с добре поддържана фигура и очи, които сякаш виждаха право през теб.
„Ана, радвам се, че приехте“, каза той, докато сервитьорът отместваше стола ми. „Надявам се, че не съм ви притеснил с поканата си. Просто работата ви е толкова безупречна, че ми се прииска да се запозная с човека зад цифрите.“
Разговорът потръгна леко и непринудено. Говорихме за работа, за града, за промените в икономиката. Той беше интелигентен, с остро чувство за хумор и способност да те накара да се чувстваш като най-интересния човек на света. Разказа ми за бизнеса си, за предизвикателствата да строиш в тези трудни времена, за мечтата си да създава не просто сгради, а домове. Имаше нещо магнетично в неговата увереност, в начина, по който говореше за бъдещето.
„А вие, Ана? С какво се занимавахте преди да станете независим счетоводител? Имате вид на човек с артистична душа“, попита той, а погледът му беше проницателен.
За миг се поколебах. Не обичах да говоря за миналото си.
„Учих история на изкуството“, признах си аз. „Но… животът има свои планове.“
„История на изкуството? Прекрасно! Винаги съм се възхищавал на хора, които разбират от красота. Значи разбирате, че една стара сграда, като вашата, е повече от тухли и хоросан. Тя има душа, има история.“
Думите му ме докоснаха. Той разбираше.
„Да“, казах аз, гласът ми леко се смекчи. „Точно така се чувствам и аз.“
„Затова и ви се обадих. Освен бизнес делата, имам и личен интерес към вашата сграда. Търся да закупя апартамент с историческа стойност. Нещо с характер. Ако някога решите да продавате, моля, обадете ми се първо на мен. Ще ви предложа цена, на която не можете да откажете.“
Предложението му ме изненада. Да продам дома си? Мястото, където бях израснала, единствената връзка с миналото ми? Идеята беше абсурдна.
„Не мисля да продавам“, отговорих твърдо.
„Разбира се, разбира се“, побърза да се съгласи той, усетил промяната в настроението ми. „Просто предложение. Но да се върнем на вас. Изглеждате напрегната, Ана. Всичко наред ли е?“
Въпросът му беше зададен с толкова искрена загриженост, че преди да се уcетя, думите започнаха да излизат от устата ми. Разказах му. За шумовете, за страха, за полицията. Разказах му как никой не ми вярва, дори собственият ми брат. Докато говорех, очаквах да видя в очите му същия скептицизъм, както при Виктор. Вместо това той слушаше внимателно, без да ме прекъсва.
Когато свърших, той помълча за момент, после се наведе към мен.
„Вярвам ти“, каза той тихо. „Напълно ти вярвам. Тези стари сгради имат своите тайни. А и в днешно време човек трябва да бъде предпазлив. Искам да направя нещо за теб. Познавам собственика на една от най-добрите охранителни фирми в града. Утре сутринта ще изпратя екип да прегледа апартамента ти. Ще сменят ключалката на входната врата с най-модерната на пазара. Ще проверят и таванското помещение много по-обстойно, отколкото полицията би го направила. И не приемам възражения. Считай го за малък бонус за отличната ти работа.“
Бях поразена. Непознат човек, мой клиент, ми предлагаше помощ, която собственият ми брат ми отказа. Чувствах се объркана, но и дълбоко благодарна.
„Не знам какво да кажа… Наистина не е нужно.“
„Напротив, нужно е“, настоя той. „Една дама трябва да се чувства в безопасност в дома си. Това е най-малкото, което мога да направя.“
След вечерята той ме изпрати до входа на сградата. Когато спряхме пред тежката дъбова порта, той хвана ръката ми. Докосването му беше топло и сигурно.
„Не се страхувай, Ана. Каквото и да е, ще се справиш. А ако имаш нужда от каквото и да е, по всяко време, просто ми се обади.“
Той се наведе и целуна ръката ми, преди да се обърне и да изчезне в нощта. Качих се в апартамента си, чувствайки се за пръв път от месеци една идея по-спокойна. Жестът на Драгомир, неговата загриженост, бяха като балсам за опънатите ми нерви. Може би нещата щяха да се оправят. Може би не бях сама в това.
Но докато заключвах новата, сложна брава, монтирана от неговите хора на следващия ден, една малка, смущаваща мисъл се прокрадна в съзнанието ми. Защо този успял и влиятелен мъж проявяваше такъв интерес към мен и към старата ми, порутена сграда? Дали беше просто любезност, или зад нея се криеше нещо друго?
Глава 4
Хората на Драгомир бяха истински професионалисти. Двама мъже в дискретни униформи пристигнаха точно в девет сутринта. Те не просто смениха бравата, а инсталираха цяла система със секретен ключ, която изглеждаше невъзможна за разбиване. След това се качиха на тавана. Останах долу, слушайки приглушените им стъпки и гласове. Бяха там повече от час. Когато слязоха, бяха покрити с прах, но лицата им бяха сериозни.
„Госпожо, огледахме всичко много внимателно“, докладва по-възрастният. „Няма следи от скорошно влизане. Прозорците са заковани от десетилетия. Единственият достъп е през капака от вашата площадка. Но открихме нещо.“
Сърцето ми спря.
„Какво?“, попитах аз, гласът ми беше едва чуваем.
Той протегна ръка. В прашната му длан лежеше малък, метален предмет. Беше старо, изтъркано копче за ръкавел. Сребърно, с инициали, които времето беше почти изличило. Приличаха на преплетени букви – може би „С“ и „М“.
„Беше пъхнато зад една от гредите, в най-далечния ъгъл. Не е ваше, нали?“
Поех го. Беше студено и тежко. Разгледах го внимателно. Никога не бях виждала такова нещо. Баща ми носеше само евтини, стандартни ризи. Това беше предмет от друг свят, от друг живот.
„Не“, отговорих. „Не е мое.“
Мъжете си тръгнаха, оставяйки ме сама с новото откритие и новата, сигурна ключалка. Копчето за ръкавел беше доказателство. Конкретно, физическо доказателство, че не си въобразявам. Някой е бил там. Някой е изгубил това. Но кога? Преди дни? Преди години?
Страхът ми започна да се трансформира. Пасивният ужас се превърна в трескаво, натрапчиво любопитство. Кой е бил на моя таван? Защо? Въпросът на полицая и откритието на охранителите се сляха в едно. Ключът. Бях единствената с ключ. Или поне така си мислех.
Реших, че трябва да се кача сама. Трябваше да видя със собствените си очи. Облякох стари дрехи, взех силно фенерче и с треперещи ръце отключих капака на тавана. Скърцаща дървена стълба водеше нагоре към мрака. Въздухът, който ме лъхна, беше застоял и тежък, миришеше на прах, старо дърво и забрава.
Качих се бавно, осветявайки пътя пред себе си. Таванското помещение беше точно такова, каквото го описаха полицаите – огромно, мрачно пространство, затрупано със стари мебели, покрити с бели платнища като призраци, кашони с книги, счупени играчки от нашето детство. Паяжини висяха от гредите като погребални воали.
Започнах да оглеждам систематично. Стъпвах внимателно по прашните дъски, опитвайки се да не вдигам шум, сякаш натрапникът все още можеше да е тук. Отидох до ъгъла, където хората на Драгомир бяха намерили копчето. Не видях нищо необичайно. Но тогава лъчът на фенерчето ми попадна върху нещо друго. Върху прашния под, почти невидими, имаше леки, заличени следи. Не бяха от обувките на охранителите. Те бяха по-стари. Някой беше стоял тук. Дълго време.
Продължих да оглеждам. Зад един стар скрин, покрит с прояден от молци чаршаф, забелязах нещо, което не беше на мястото си. Няколко дъски на пода изглеждаха по-чисти от останалите. Сякаш бяха местени наскоро. Приклекнах и опитах да ги повдигна. Една от тях поддаде. Под нея имаше малка кухина. Сърцето ми биеше лудо. Пъхнах ръка вътре и напипах нещо студено и гладко. Беше малка дървена кутия.
Извадих я. Беше стара, без никакви орнаменти. Не беше заключена. С треперещи пръсти я отворих. Вътре, върху излиняло кадифе, лежеше само един предмет – избеляла черно-бяла снимка. На нея имаше млада жена с тъжна усмивка и мъж до нея. Не ги познавах. Но на гърба на снимката имаше надпис, направен с изящен, но разкривен почерк: „За да не забравиш. 1985.“
Кои бяха тези хора? Какво правеше тяхната снимка скрита на моя таван? Взех кутията и копчето за ръкавел и слязох долу, заключвайки капака след себе си. Вече не ставаше въпрос само за шумове. Ставаше въпрос за тайна. Тайна, скрита в сърцето на моя дом. Тайна, която някой се опитваше да запази или може би… да открие.
Имах чувството, че съм отворила врата към миналото, която е трябвало да остане затворена. И че някой, скрит в сенките, изобщо не е доволен от моето любопитство.
Глава 5
Снимката и копчето за ръкавел лежаха на масата в хола ми като артефакти от друг живот. Разглеждах ги отново и отново, опитвайки се да намеря някакъв смисъл, някаква връзка. Лицата на хората от снимката бяха непознати, но имаше нещо в погледа на жената, някаква тиха скръб, която ме докосваше. Кой беше той? Коя беше тя? И какво означаваше надписът „За да не забравиш“?
Мислите ми отново се насочиха към Драгомир. Неговата внезапна поява в живота ми, интересът му към сградата, щедрата му помощ. Дали беше съвпадение? Или той знаеше нещо? Реших да проверя. В договора му имаше посочен адрес на офиса, но и личен адрес. Спомних си, че беше споменал съпруга.
На следващия ден, водена от импулс, който не можех да обясня, реших да мина покрай дома му. Живееше в луксозен затворен комплекс в покрайнините на града. Къщата му беше модерна, с огромни прозорци и перфектно поддържана градина. Докато се разхождах по отсрещния тротоар, преструвайки се на случаен минувач, от къщата излезе жена. Беше висока и елегантна, облечена в скъпи дрехи. Качи се в лъскав черен джип и потегли. Това трябваше да е съпругата му, Ралица. Изглеждаше като жена, която има всичко – богата, красива, със съвършен живот. Но дори от разстояние, за миг зърнах в лицето ѝ същото изражение на тиха меланхолия, което бях видяла на снимката.
Върнах се у дома по-объркана от всякога. Реших да се съсредоточа върху това, което можех да контролирам – работата си. Зарових се отново в документите на Драгомир. Този път търсех нещо конкретно. Нещо, свързано с миналото. Преглеждах стари договори, банкови извлечения, всичко, което ми беше дал. И тогава го намерих. В един от старите му баланси, отпреди няколко години, имаше вписан разход за юридически услуги към адвокатска кантора на име „Симеонов и партньори“. Сумата беше значителна. Сама по себе си тя не означаваше нищо. Но името „Симеонов“ съвпадаше с инициалите от копчето за ръкавел – „С“ и „М“. Може би беше „Симеон М.“ или нещо подобно.
Започнах да търся информация за тази кантора. Оказа се, че е закрита преди около пет години, малко след като единият от съдружниците, Симеон, е изчезнал безследно. В новинарските архиви намерих няколко кратки статии по случая. Симеон бил уважаван адвокат, семеен, с две деца. Една вечер просто не се прибрал. Полицията го издирвала месеци наред, но така и не намерила следа от него. Случаят беше отписан като доброволно изчезване. Но имаше и слухове. Говореше се, че Симеон е работил по голямо дело, свързано с имотни измами, и е бил напът да разобличи влиятелни хора.
Сърцето ми започна да бие учестено. Драгомир беше плащал на кантората на Симеон. Симеон е изчезнал. На моя таван е намерено копче за ръкавел с инициали „С. М.“. Връзката беше слаба, почти параноична, но беше там.
В този момент на вратата се позвъни. Беше брат ми, Виктор. Изглеждаше ужасно – блед, с тъмни кръгове под очите.
„Може ли да вляза?“, попита той, без да ме погледне в очите.
Пуcнах го. Той се отпусна на дивана, сякаш цялата му сила го беше напуснала.
„Какво има, Вики? Изглеждаш зле.“
„Имам нужда от помощ, Ани“, каза той тихо. „Голяма помощ.“
Разказа ми. Беше затънал до гуша. Студентският му заем не бил достатъчен. За да покрие таксите и наема, беше взел пари от фирма за бързи кредити. Лихвите били огромни. Сега дългът му се беше удвоил и не можеше да го връща. Заплашвали го.
„Колко ти трябва?“, попитах аз, макар да знаех, че спестяванията ми няма да са достатъчни.
Той назова сума, която ме накара да ми прилошее. Беше много повече, отколкото можех да си позволя.
„Не мога, Вики. Нямам толкова пари.“
Отчаянието на лицето му беше истинско.
„Знам. Не искам от теб. Има… има един човек. Твой клиент. Драгомир. Той е много влиятелен. Мислех си… ако можеш да говориш с него. Да му обясниш ситуацията. Може да се съгласи да ми даде заем. Ще му го върна, кълна се. Ще работя за него, каквото и да поиска.“
Името на Драгомир, произнесено от брат ми в този момент, прозвуча като предупредителна сирена в главата ми. Всичко се свързваше. Всичко водеше към него.
„Откъде знаеш за него?“, попитах остро.
„Чух те да говориш по телефона онзи ден. Проверих го. Той е голям играч. За него тези пари са нищо. Моля те, Ана. Ти си единствената ми надежда.“
Той ме гледаше с очите на уплашеното момче, което познавах от детството. Момчето, което винаги бях защитавала. Но сега в ума ми се въртеше ужасна мисъл. Дали проблемите на Виктор бяха случайни? Или някой умишлено го беше тласнал към ръба, за да стигне до мен?
Стоях пред най-трудната дилема в живота си. Да помогна на брат си, като го хвърля в лапите на човек, от когото ме побиваха тръпки? Или да му откажа и да го оставя да се справя сам с последствията? Не знаех, че това е само началото на падението. Не знаех, че Драгомир вече беше оплел мрежата си около нас и ние бяхме просто пионки в неговата игра.
Глава 6
Моралната дилема ме разкъсваше. От една страна беше отчаяният ми брат, единственият ми близък човек, заплашен от безскрупулни лихвари. От друга – Драгомир, човекът, чиято аура на благодетел все повече ми изглеждаше като добре изиграна маска. Да ги свържа изглеждаше като да бутна агне в клетка с вълк. Но можех ли да не направя нищо? Можех ли да живея със себе си, ако нещо се случеше с Виктор?
След два дни на безсънни нощи, взех решение. Ще говоря с Драгомир, но ще поставя ясни условия. Ще бъда предпазлива. Обадих му се и уговорихме среща в офиса му.
Офисът беше отражение на самия него – просторен, модерен, с изглед към целия град от последния етаж на стъклен небостъргач. Всичко крещеше за успех и власт. Той ме посрещна с обичайната си топла усмивка, но този път аз бях нащрек.
Изложих му случая на Виктор, без да спестявам нищо – заема, лихвите, заплахите. Опитах се да звуча делово, сякаш обсъждаме бизнес сделка, а не спасяването на брат ми. Той ме изслуша внимателно, без да промени изражението си.
„Разбирам“, каза той, когато свърших. „Младежки грешки. Всеки ги прави. Разбира се, че ще помогна. Виктор е твой брат, а ти си ценен партньор за мен, Ана. Смятай въпроса за решен.“
Лекотата, с която се съгласи, ме обезпокои.
„Какви са условията?“, попитах директно.
„Условия?“, той се засмя. „Никакви лихви, ако това те притеснява. Не съм лихвар. Нека го наречем инвестиция в бъдещето. Виктор учи право, нали? Талантливите млади юристи са ценен актив. Когато завърши, може да работи за мен. Да ми се „издължи“ с труда си. Дотогава може да ми помага с някои дребни неща, да преглежда договори, да проучва казуси. Ще му плащам за това, разбира се. Така ще има и практически опит, и доходи. Как ти се струва?“
Предложението звучеше прекалено добре, за да е истина. Той не просто предлагаше заем, той предлагаше на Виктор работа, бъдеще. Даваше му точно това, от което брат ми имаше нужда. Почувствах се виновна за подозренията си. Може би бях сгрешила. Може би той наистина беше добър човек, който просто имаше възможност да помага.
„Благодаря ви“, казах искрено. „Наистина не знам как да ви се отблагодаря.“
„Няма нужда. Просто искай брат ти да се свърже с моя асистент. Ще уредим всичко още днес. А сега, кажи ми, как си ти? Спряха ли шумовете?“
Въпросът му ме върна в реалността.
„Да, спряха. Но намерих нещо“, казах аз и без да се замисля, извадих от чантата си копчето за ръкавел и го сложих на бюрото пред него. „Това беше на тавана.“
За части от секундата видях нещо да проблясва в очите му. Нещо студено и твърдо като стомана. Но изчезна толкова бързо, колкото се беше появило. Той взе копчето и го разгледа с леко любопитство.
„Старо е. Може да е било на някой от предишните собственици. Едва ли е нещо важно.“ Той ми го върна, сякаш беше незначителна дрънкулка. Реакцията му беше твърде спокойна. Твърде овладяна. Инстинктът ми крещеше, че лъже.
Виктор беше в еуфория, когато му съобщих новината. Още на следващия ден се срещна с Драгомир и дългът му беше погасен. Започна работа за него, прекарвайки следобедите си в лъскавия му офис. Промени се. Започна да се облича по-добре, стана по-уверен. Говореше за Драгомир с възхищение, почти с благоговение.
„Той е гений, Ани. Умът му е като бръснач. Уча толкова много от него. Той вижда възможности там, където другите виждат проблеми.“
Опитах се да го предупредя, да му кажа да бъде внимателен.
„Просто не забравяй, че му дължиш услуга, Вики. Нищо на този свят не е безплатно.“
„Престани да бъдеш толкова негативна“, сопна ми се той. „Просто не можеш да понесеш, че някой ми помага. Винаги си искала да си единствената, на която разчитам.“
Думите му ме заболяха. Между нас започна да се издига стена. Стена, изградена от парите и влиянието на Драгомир. Брат ми вече не беше мой съюзник. Той беше преминал на другата страна.
Една вечер Виктор се прибра късно. Беше пил. Седна на масата в кухнята и зарови лице в ръцете си.
„Какво има?“, попитах го.
Той вдигна глава. Очите му бяха плувнали в сълзи.
„Той ме накара да направя нещо. Нещо, което не е редно. Да подготвя документи за сделка… Те не са съвсем… законни. Има фалшиви подписи. Казах му, че не мога, че това е престъпление. А той… той просто се засмя. Каза ми: „Ти вече си част от това, момчето ми. От момента, в който взе парите ми, ти си мой. И ще правиш каквото ти кажа.“
Ледената хватка на страха отново стегна сърцето ми. Беше точно това, от което се опасявах. Драгомир не беше спасил брат ми. Беше го купил. Беше го впримчил в мрежа от зависимости и престъпления, от която нямаше измъкване. И сега Виктор беше негов заложник. А чрез него – и аз.
Глава 7
Предателството има много лица. Понякога е шумно и драматично, като удар с нож. Но понякога е тихо, почти незабележимо. Прокрадва се в малките неща – в неизречените думи, в отклонения поглед, в защитната стена, която усещаш да се издига между теб и човека, на когото си вярвал.
След онази нощ Виктор се затвори в себе си. Вече не споделяше нищо за работата си при Драгомир. Когато се опитвах да го заговоря, той или сменяше темата, или ме обвиняваше, че съм параноична. Превърна се в сянка на предишния си аз – напрегнат, раздразнителен, вечно забит в лаптопа си, работейки по „проектите“ на своя нов ментор. Драгомир го беше хванал в капана си, използвайки комбинация от страх и обещания за бляскаво бъдеще. Брат ми, който винаги се беше борил за справедливост, сега беше принуден да огъва закона, за да служи на един престъпник.
Знаех, че не мога да го оставя така. Но също така знаех, че не мога да се доверя на полицията. Драгомир беше твърде влиятелен, твърде добре свързан. Щяха да потулят всичко, а ние с Виктор щяхме да пострадаме. Трябваше да намеря друго решение. Трябваше да намеря доказателства. Нещо, което да го унищожи.
Реших да направя това, което умея най-добре – да ровя в цифри и документи. Скришом от Виктор започнах да копирам всички файлове, свързани с фирмата на Драгомир, до които имах достъп като негов счетоводител. Прекарвах нощите си, анализирайки транзакции, проследявайки парични потоци, търсейки аномалии. Беше като да сглобяваш пъзел от хиляди парчета без картина за модел. Но бавно, много бавно, започна да се оформя нещо.
Открих сложна схема от офшорни компании, фиктивни сделки и пране на пари. Драгомир беше построил империята си върху руините на чужди животи. Но все още ми липсваше ключовото парче – пряко доказателство, което да го свързва с нещо повече от финансови престъпления. Нещо, което да го свърже със Симеон.
Един ден, докато преглеждах старите архиви, които Драгомир ми беше предоставил в началото, се натъкнах на папка, озаглавена „Стари проекти“. Вътре имаше документи за сделки с имоти отпреди повече от десет години. Повечето бяха незначителни. Но един адрес привлече вниманието ми. Адресът на моята сграда.
Оказа се, че преди години Драгомир е имал инвестиционен интерес към сградата. Искал е да я купи цялата, да я събори и на нейно място да построи луксозна кооперация. Повечето собственици били съгласни да продадат. Но един от тях категорично отказал. Собственикът на моя апартамент. В документите не пишеше име, само номер на апартамента. Човекът, който е живял тук преди моите родители да купят жилището.
Изведнъж всичко започна да придобива зловещ смисъл. Интересът на Драгомир не беше сантиментален. Той е искал този имот. И не го е получил. Скоро след този неуспешен опит за сделка, той се е отказал от проекта. А малко след това родителите ми са купили апартамента на изгодна цена от собственик, който бързал да напусне страната.
Трябваше да разбера кой е живял тук преди нас. Отидох в общинския архив. След часове ровене в прашни регистри, намерих това, което търсех. Името на предишния собственик на апартамента беше изписано ясно: Симеон. Адвокатът, който беше изчезнал.
Светът се завъртя около мен. Аз живеех в дома на изчезналия адвокат. Копчето за ръкавел не е било просто изгубено на тавана. То е принадлежало на човека, който е живял тук. Човека, който се е противопоставил на Драгомир.
Върнах се у дома, чувствайки, че стените се свиват около мен. Този апартамент не беше просто наследство. Той беше сцена на престъпление. А шумовете, които чувах… Дали наистина бяха в главата ми? Или Симеон никога не си е тръгвал?
Същата вечер реших да споделя откритията си с Виктор. Чаках го да се прибере. Когато влезе, му показах документите – договора за покупко-продажба на апартамента, папката с проекта на Драгомир, статиите за изчезването на Симеон.
„Не разбираш ли, Вики? Всичко е свързано! Драгомир е искал този апартамент. Симеон е отказал да му го продаде. И после е изчезнал! Ние живеем в дома му!“
Очаквах шок, може би страх. Вместо това видях празен поглед. Той дори не погледна документите.
„Стига, Ани. Престани с тези конспирации. Това са просто съвпадения.“
„Съвпадения? Как можеш да го кажеш? Той те манипулира, не виждаш ли? Използва те!“
„Той ми даде шанс!“, изкрещя Виктор, лицето му почервеня от гняв. „Шанс, който никой друг не ми даде! Ти какво направи? Само ме критикуваш! Може би проблемът е в теб! Може би завиждаш, че най-накрая се измъквам от сянката ти!“
Спорът ни ескалира. Крещяхме си един на друг, изливайки години натрупана болка и разочарование. Обвиних го, че е слаб, че се е продал. Той ме обвини, че съм обсебена и искам да съсипя живота му.
И тогава, в разгара на скандала, той направи нещо непростимо. Вдигна телефона.
„На кого звъниш?“, попитах аз, а сърцето ми замръзна.
Той не ми отговори. Чух как от другата страна на линията се обади познат глас. Дълбокият, уверен глас на Драгомир.
„Шефе, аз съм“, каза Виктор, а гласът му трепереше. „Трябва да говоря с теб. Сестра ми… тя знае. Знае за Симеон.“
В този момент разбрах. Той не просто не ми вярваше. Той ме беше предал. Беше избрал своя господар пред собствената си сестра. Бях напълно сама. И бях в смъртна опасност.
Глава 8
Тишината след разговора на Виктор беше по-оглушителна от всеки крясък. Той стоеше с телефона в ръка, неспособен да ме погледне в очите. Беше преминал граница, от която нямаше връщане. Не просто ме беше предал, беше ме хвърлил на вълците.
Нямах време за гняв или сълзи. Адреналинът прочисти ума ми. Трябваше да действам, и то бързо. Драгомир вече знаеше, че знам. Нямаше да ме остави да разкрия тайните му.
„Махай се“, казах аз, гласът ми беше спокоен и леден. „Вземи си нещата и се махай от моя дом.“
„Ани, аз…“, започна той.
„Веднага!“, изкрещях аз, а спокойствието ми се пропука.
Той ме погледна за последен път, в очите му имаше смесица от страх и срам. После се обърна и си тръгна. Вратата се затвори след него. Бях сама. Напълно сама.
Знаех, че не мога да остана в апартамента. Той вече не беше сигурно място. Драгомир знаеше къде живея. Можеше да изпрати хората си всеки момент. Грабнах лаптопа си, на който бях съхранила всички компрометиращи файлове, копирах ги на малка флашка, която скрих в подплатата на якето си. Взех малко пари в брой, личните си документи и излязох, без да се оглеждам назад.
Нямах къде да отида. Не можех да се доверя на никого. Всяка моя стъпка можеше да бъде проследена. Наех стая в малък, анонимен хотел в покрайнините на града под фалшиво име. Първата нощ не мигнах. Взирах се в тавана, ослушвайки се за всяка стъпка в коридора, очаквайки всеки момент вратата да се отвори.
Осъзнавах, че финансовите документи не са достатъчни. Те доказваха пране на пари, но не и убийство или отвличане. Трябваше ми нещо повече. Трябваше ми свидетел.
Мислите ми се насочиха към съпругата на Драгомир, Ралица. Бях видяла тъга в очите ѝ. Може би тя знаеше нещо. Може би живееше в златен затвор и търсеше начин да се измъкне. Беше огромен риск, но нямах друг избор.
Прекарах следващите няколко дни, наблюдавайки я от разстояние. Проучих навиците ѝ. Всяка сутрин тя посещаваше едно и също малко кафене след като оставяше децата си на училище. Реших да я заговоря там.
Намерих я на обичайната ѝ маса, сама, загледана през прозореца. Приближих се, сърцето ми биеше лудо.
„Госпожо Ралица? Може ли да седна за минута? Казвам се Ана. Трябва да говоря с вас. Става въпрос за съпруга ви. И за Симеон.“
При споменаването на името му, тя трепна. Цветът се оттече от лицето ѝ. Огледа се панически.
„Не знам за какво говорите“, каза тя, гласът ѝ беше едва чуваем. „Моля ви, оставете ме на мира.“
„Знам, че ви е страх“, настоях аз, говорейки тихо. „Но той е чудовище. Аз живея в стария апартамент на Симеон. Намерих неща, които е оставил. Знам, че съпругът ви е замесен в изчезването му. Моля ви, ако знаете нещо, помогнете ми. Не само за мен, а и за вас. Не заслужавате да живеете в страх.“
Тя ме гледаше с очи, пълни със сълзи. Виждах вътрешната ѝ борба.
„Вие не знаете нищо“, прошепна тя. „Не знаете на какво е способен. Той ще ни унищожи. И мен, и децата ми.“
„Заедно можем да го спрем. Трябват ми само доказателства.“
Тя поклати глава и стана рязко. „Стойте далеч от мен и семейството ми“, каза тя и излезе бързо от кафенето, оставяйки ме сама.
Бях се провалила. Не само че не успях да я убедя, но и вероятно я бях изплашила достатъчно, за да каже на Драгомир. Сега той щеше да знае, че се опитвам да се свържа със семейството му. Времето ми изтичаше.
Върнах се в хотелската стая, чувствайки се напълно победена. Седнах на леглото и зарових лице в ръцете си. Бях в задънена улица. Точно тогава телефонът ми, който бях оставила на нощното шкафче, извибрира. Беше съобщение от непознат номер. Съдържаше само един адрес и час. И две думи: „Не идвай сама“.
Нямах представа кой го изпраща. Можеше да е капан, устроен от Драгомир. Но можеше и да е единственият ми шанс. Адресът беше на изоставен склад в индустриалната зона на града. Часът беше полунощ.
Инстинктът ми за самосъхранение крещеше да не отивам. Но нещо друго, по-силно – може би отчаяние, може би искра надежда – ме накара да взема решение. Щях да отида. Но нямаше да бъда сама.
Спомних си за възрастния полицай, който ми зададе въпроса за ключа. В очите му бях видяла нещо повече от професионален дълг. Бях видяла съмнение. Може би той беше единственият човек от властите, който щеше да ме изслуша. Намерих името му в полицейския доклад – инспектор Петров. След дълго търсене в интернет, успях да открия личния му номер. Обадих му се с треперещ глас, обясних му накратко ситуацията и му препратих съобщението.
„Не ходете там сама, госпожо“, каза той със сериозен глас. „Това е лудост. Но ако сте решена, аз ще бъда наблизо. В цивилни дрехи, с колега. Няма да се намесим, освен ако не стане напечено. Бъдете
