×
Със съпруга ми Олег винаги сме се смятали за разумни и либерални родители. Никога не сме се месили в личния живот на единствената ни дъщеря Катя. Тя е на двадесет и две години, завършва университета и работи почасово като администратор в козметичен салон. Гордеехме се с нейната самостоятелност – докато един ден тази „самостоятелност“ не прекрачи прага на дома ни с огромна туристическа раница на гърба.
Миналия понеделник Катя се прибра не сама. До нея стоеше Дима – висок, слаб младеж с модерна прическа и леко объркан поглед. Знаехме за него – срещаха се от около три месеца – но досега не бяхме се запознавали лично. Катя сияеше от щастие и още от вратата обяви:
— Мамо, тате, това е Дима! Има проблем с хазяйката си, тя го гони от квартирата. Затова ще живее при нас, докато си намерим нещо подходящо. Нали нямате нищо против?
Олег се задави с чая си, а аз просто онемях. Това прозвуча повече като решение, отколкото като молба. Погледнахме се. Да изгоним момчето на улицата не ни позволяваше съвестта. А Катя ни гледаше с такъв умоляващ поглед…
— Е, щом е така… — промърмори мъжът ми. — Нека остане. Имаме място, диванът се разтяга.
Така започна нашата „интересна“ седмица.
Безплатен хотел „всичко включено“Наивно вярвах, че щом е временно в чужд дом, Дима ще бъде скромен и благодарен. Очаквах поне да предложи помощ или да спазва елементарни правила на приличие. Колко жестоко се заблуждавах.
Още във вторник сутринта се сблъсках с първото изпитание. Ставам за работа в 6:30 и имам нужда от половин час, за да се приготвя. В 6:30 банята беше заета – шум на вода, весело пеене. Почуках.
— Дима, закъснявам за работа, може ли по-бързо?
— Да, да, ей сега! — отговори той бодро.
Излезе след четиридесет минути. Банята приличаше на бойно поле: огледалото напръскано, по пода локви, любимият ми скъп шампоан отворен и наполовина изразходван.
— Извинявайте, увлякох се — подхвърли небрежно и тръгна към кухнята, оставяйки мокри следи след себе си.
Закъснях за работа, защото трябваше да чистя след него.
Изядената вечеряВ сряда приготвих голяма тенджера гулаш, достатъчна за два дни. Когато с Олег се прибрахме в четвъртък вечерта, тенджерата блестеше празна, а в мивката се извисяваше купчина мръсни чинии. Дима лежеше на дивана и играеше на конзолата.
— О, здравейте! — каза той, без да откъсва очи от екрана. — Много вкусен беше гулашът, лельо Таня. Само че малко. Има ли още нещо? С Кати огладняхме.
Тялото ми буквално започна да трепери. Двадесет и три годишен мъж беше изял храна за четирима души, не беше измил нито една чиния и дори не му беше хрумнало да отиде до магазина.
„Малкият телевизор“ в собствената ни спалняВ петък се случи нещо, което изкара от равновесие дори спокойния ми съпруг. Олег се прибра уморен и искаше да гледа футбол – неговият малък ритуал след тежка седмица. Телевизорът обаче беше окупиран. Дима гледаше стрийм на видеоигра с усилен звук.
— Дима, — каза учтиво Олег, — бих искал да гледам мача.
— О, чичо Олег, тук е финалът! Ще изчакате ли един час? Или има малък телевизор в спалнята, може да гледате там.
В собствения си дом мъжът ми беше изпратен да гледа „малкия телевизор“, защото гостът имал по-важно занимание.
Последната капкаСъбота се оказа решаваща. Събудихме се от силна музика и смях към десет сутринта. В кухнята Дима и Катя „приготвяха“ закуска. По-точно – разхвърляха продукти навсякъде. Плотът беше в брашно, яйца се търкаляха по пода, а Дима обръщаше палачинки с нож в любимия ми тиган с незалепващо покритие, надрасквайки го безмилостно.
— Добро утро! Тук сме креативни! Сядайте, ще ви нахраним! — усмихна се той.
Погледнах съсипания тиган, празния хладилник, който бях напълнила предишния ден, и безпорядъка.
— Не, Дима — казах тихо. — Закуска няма да има.
— Как така? — намръщи се той.
— Събери си нещата. Време е да си тръгнеш.
Катя замръзна с черпака в ръка.
— Мамо, ти сериозно ли? Къде ще отиде?
— Там, където могат да драскат тигани, да заемат банята с часове и да ядат чужда храна без да дадат и стотинка — отвърнах спокойно, но твърдо. — Моето търпение свърши.
— Но ние сме семейство! — извика Дима. — Какво толкова е един тиган! Ще купя нов… някой ден.
— Ти не си семейство, Дима. Ти си гост, който не показва уважение. Живееш тук седмица, не си купил дори хляб, не си изхвърлил боклука. Държиш се така, сякаш ние ти дължим нещо. Експериментът приключи.
Олег застана до мен.
— Ако това е любов, Катя, изградете я върху собствена основа. Наемете си жилище, живейте по свои правила. Нашият дом има своите.
След час те си тръгнаха, тряскайки вратата. Дима мърмореше нещо за „скъперници“. Сега наемат стая в общежитие. Катя звъни и се оплаква от теснотия, липса на пари, мръсотия. Слушам я, съчувствам, но не ги каня обратно.
Урокът за границитеТази седмица ни показа нещо важно: не бива да допускаш в дома си човек, който не уважава правилата ти – дори да е любим на детето ти.
Историята ясно показва трудния, но необходим момент на отделяне между родители и пораснали деца. Често младите възприемат родителския дом като неизчерпаем източник на комфорт и ресурси – хладилникът се пълни „сам“, сметките се плащат „някак“. Появата на партньора само извади наяве проблем, който вече съществуваше – липсата на отговорност и социални умения.
Проблемът не беше в самото съжителство, а в отсъствието на уважение към чуждото пространство и в убеждението, че „ние сме семейство“ дава право да нарушаваш граници. За нас решението беше начин да защитим дома си. За тях – първа среща с реалността, в която уютът, храната и спокойствието се постигат с труд и лична отговорност.
Защото истинската зрялост не започва с това да доведеш някого вкъщи. Тя започва в момента, в който поемеш отговорност за живота си.
„Тази история е вдъхновена от истински събития и хора, но е художествено пресъздадена. Имената, детайлите и ситуациите са променени с цел защита на лични данни и литературно изграждане. Всякакви прилики с реални личности, живи или починали, или с реални случки са напълно случайни и непреднамерени.“
