×
Вечерята трябваше да бъде празник. Четири години с Виктор, четири години, в които животът ми се беше преобърнал до неузнаваемост. От скромната ми квартира и работата като младши анализатор във финансова компания, до тази просторна къща с изглед към хълмовете, чийто интериор сякаш беше излязъл от списание за луксозен дизайн. Всичко блестеше – от кристалните чаши, до сребърните прибори, подредени с математическа точност върху ленената покривка. Във въздуха се носеше аромат на печен розмарин и скъп парфюм – този на Маргарита, майката на Виктор.
Тя седеше начело на масата, срещу сина си, и ме наблюдаваше с онзи свой пронизващ поглед, който винаги ме караше да се чувствам като насекомо под микроскоп. Всяко мое движение, всяка дума, всяка усмивка бяха щателно анализирани и, сигурна бях, оценени като недостатъчни. За четири години не бях успяла да спечеля и грам от нейното одобрение. За нея аз винаги щях да бъда жената, която се е появила от нищото и е отнела нейния „Вики“.
Виктор, както винаги, се опитваше да балансира. Той седеше до мен, ръката му лежеше върху моята, но усещах лекото напрежение в пръстите му. Той знаеше колко са трудни тези семейни събирания. Той беше добрият син, любящият годеник, грижовният баща. Човек, разкъсван между три свята, опитващ се да запази мира.
А в центъра на всичко, като малко слънце, около което гравитирахме всички, беше Алекс. Седемгодишният син на Виктор. Дете с очите на баща си и с една обезоръжаваща наивност, която можеше да стопи и най-леденото сърце. Но не и това на баба му.
Аз го отглеждах. Не защото исках да играя ролята на майка, а защото неговата истинска майка, Ина, просто беше изчезнала от живота му преди години. „Тя не беше готова за отговорност“, беше всичко, което Виктор ми беше казал, а болката в очите му ме спря да задавам повече въпроси. Така че аз водех Алекс на училище, помагах му с домашните, лекувах ожулените му колене и го прегръщах преди сън. Обичах го с онази чиста, безусловна любов, която не очаква нищо в замяна. Или поне така си мислех.
Маргарита вдигна чашата си. „Да пием за Елена. Която толкова добре се грижи за нашето момче.“ Гласът ѝ беше сладък като мед, но с отчетлив привкус на отрова. Усмихнах се и отпих от виното си. Играта беше започнала.
„Алекс, миличък, харесва ли ти новата играчка, която ти купихме?“, попита Виктор, опитвайки се да смени темата.
Момчето кимна ентусиазирано, с пълна уста с картофено пюре. „Да! Супер е! Елена ми помогна да я сглобя.“
Погледнах го с нежност. Този малък човек беше моят пристан в бурното море на тази фамилия.
„Елена е много добра в сглобяването на неща“, обади се отново Маргарита. „Особено на бъдещето си.“
Виктор се намръщи. „Мамо, моля те.“
Но аз не ѝ обърнах внимание. Фокусирах се върху Алекс. Той беше оставил вилицата си и ме гледаше с онзи сериозен, съсредоточен поглед, който децата имат, когато се опитват да разберат нещо много сложно.
И тогава, в настъпилата тишина, прекъсвана само от тихото потракване на приборите, той се обърна към мен. Гласът му беше ясен и звънлив, изпълнен с невинно любопитство.
„Елена?“
„Да, слънчице?“, отвърнах аз, все още усмихната.
„Баба казва, че си мила с мен само заради кредитната карта на татко.“
Времето спря. Усетих как погледите на Виктор и Маргарита се забиват в мен. Чух собственото си сърце да бие в ушите ми – туп, туп, туп. Думите на детето, изречени без капка злоба, бяха по-остри от всеки нож. Те бяха ехо на хиляди нейни неизказани обвинения, на всичките ѝ студени погледи и язвителни подмятания.
Усмивката не слезе от лицето ми. Дори, мисля, стана по-широка. Погледнах право в очите първо Маргарита, която изглеждаше триумфираща, а после и Виктор, чието лице беше пребледняло от ужас.
Тогава всички замръзнаха, когато аз, с най-спокойния и равен тон, на който бях способна, се обърнах към Алекс и казах:
„Да, баба ти е абсолютно права, съкровище. Всичко е заради парите. Искаш ли да ти покажа за кои точно?“
Глава 2 Настъпи гробна тишина. Виктор ме гледаше така, сякаш ми е поникнала втора глава. Триумфалната усмивка на Маргарита се беше стопила, заменена от объркване и надигащо се безпокойство. Единствено Алекс ме гледаше с любопитство, очаквайки представление.
Бавно и методично, без да изпускам зрителния контакт с Маргарита, аз се изправих. Оправих роклята си и се запътих към чантата си, оставена на скрина в ъгъла на трапезарията. Всяка моя стъпка отекваше в зловещата тишина. Отворих я и извадих от нея дебел, леко раздърпан тефтер и няколко сгънати листа. Това беше моето тайно оръжие, моята застраховка, моят дневник на болката и унижението.
Върнах се на масата и поставих тефтера до чинията си. Разтворих го бавно, с театрален жест. Вътре, със ситния ми и подреден почерк, бяха записани разходи. Разходи, които никога не минаваха през кредитната карта на Виктор.
„Виж, Алекс“, започнах аз, като сочех с пръст по страниците. Гласът ми беше спокоен, почти весел, сякаш му обяснявах правилата на нова игра. „Това тук са парите за твоите уроци по плуване. Платени са от моите спестявания. Помниш ли, когато искаше онзи специален конструктор, който го нямаше никъде? Намерих го в един сайт и го платих с моята лична карта. А тези тук… това са лекарствата, които купувахме, когато беше болен от варицела. А това е таксата за лятното училище по изкуства, където толкова много ти хареса.“
Прелиствах страниците една по една. Всяка цифра беше като малка игла, забиваща се в балона на самодоволството на Маргарита.
„Ето, това е от миналата седмица. Новите маратонки, защото старите ти умаляха. А това е рожденият ден на твоя приятел Марти. Подаръкът, тортата, която поръчах…“
Взех сгънатите листи. Те бяха разпечатки от банкови извлечения. Моите банкови извлечения.
„А това, скъпа Маргарита“, обърнах се директно към нея, като усмивката ми вече беше хищна, „са преводите, които правя всеки месец на брат ми. Той е студент, знаете. Учи медицина. И тъй като аз вече не работя, за да мога да се грижа за Алекс, се налага да използвам последните си спестявания, за да му помагам да си плаща наема. Спестявания от времето, когато работех по дванадесет часа на ден във финансовия отдел на една голяма компания.“
Погледнах Виктор. Лицето му беше непроницаема маска. Той не знаеше за това. Бях го скрила от него, за да не го товаря. Исках да се справя сама, да докажа, че не съм зависима. Каква глупачка съм била.
„Така че, да, Алекс“, отново се обърнах към момчето, което ме гледаше с широко отворени очи. „Баба ти е права. Аз съм тук заради парите. Заради всички тези пари, които излизат от моя джоб, за да си ти щастлив, здрав и обгрижен. Защото за мен това не са просто цифри на хартия. Това е любов. Нещо, което явно не може да се купи с кредитната карта на баща ти.“
След тези думи затворих тефтера с рязко движение, което прозвуча като изстрел в тишината. Взех си чантата, целунах Алекс по челото и без да поглеждам никого повече, се обърнах и излязох от трапезарията, а след това и от къщата. Студеният нощен въздух опари лицето ми и за първи път от часове почувствах, че мога да дишам свободно. Бях хвърлила атомна бомба. И нямах представа какви ще са последствията.
Глава 3 Колата летеше по празния нощен булевард. Не знаех къде отивам, просто карах. Ръцете ми трепереха върху волана, а в главата ми беше хаос. Адреналинът от конфронтацията бавно се оттичаше, оставяйки след себе си горчива утайка от болка и съмнение.
Какво бях направила? Бях унизила Маргарита пред сина ѝ. Бях разкрила финансовите си тайни пред Виктор. Бях използвала едно дете като оръжие в своята война. Почувствах се мръсна.
Отбих в една тиха уличка и спрях двигателя. Облегнах глава на волана и сълзите, които сдържах толкова дълго, най-накрая рукнаха. Плачех за изгубените илюзии, за пропилените четири години, в които се опитвах да бъда перфектна. Перфектната годеница, перфектната мащеха, перфектната снаха. А всъщност бях просто… удобна.
Телефонът ми извибрира. Беше Виктор. Отхвърлих обаждането. Извибрира отново. И отново. Накрая го изключих и го хвърлих на седалката до мен. Не исках да говоря с него. Не и сега. Какво можеше да каже? Че съжалява? Че ще говори с майка си? Бях слушала тези обещания стотици пъти.
Имах нужда от приятел. Някой, който нямаше да ме съди. Някой, който щеше да ми каже истината, колкото и да е грозна. Имаше само един такъв човек в живота ми.
Запалих колата и потеглих към дома на Калина. Тя беше моята колежка от старата работа, единственият човек, с когото бях запазила връзка след като напуснах. Живееше в малък апартамент в другия край на града – свят, напълно различен от моя позлатен затвор.
Когато отвори вратата, облечена в стара тениска и с рошава коса, тя не зададе никакви въпроси. Просто ме видя – подпухналите ми очи, размазания грим, треперещите ми ръце – и ме прегърна силно.
„Влизай. Ще направя чай.“
Седнах на малкия ѝ диван, който ухаеше на книги и уют. Разказах ѝ всичко. От думите на Алекс, до моя театрален финал с тефтера. Когато свърших, тя дълго мълча, като въртеше в ръце чашата с чай.
„Уау“, каза накрая. „Просто уау. От една страна, искам да те аплодирам. Тази жена си го е заслужавала отдавна. От друга страна…“
„Знам“, прекъснах я аз. „Постъпих ужасно. Използвах детето.“
„Не, не това“, поклати глава Калина. „Ти отвори кутията на Пандора, Елена. Сега всичко ще излезе навън. Всички скрити истини, всички премълчани обиди. Готова ли си за това?“
Погледнах я. В очите ѝ нямаше осъждане, само искрена загриженост.
„Не знам“, прошепнах. „Не знам дали съм готова. Но знам, че не можех повече да живея така. Чувствах се като призрак в собствения си живот. Като скъпа вещ, която Виктор е купил, за да се грижи за сина му и да изглежда добре на семейните вечери.“
„А обичаш ли го? Виктор?“, по-пита ме тя тихо.
Този въпрос ме свари неподготвена. Обичах ли го? Преди четири години бях сигурна в отговора. Той беше моят рицар на бял кон, който ме спаси от сивотата на ежедневието. Беше ми дал сигурност, лукс, свят, за който дори не бях мечтала. Но любов ли беше това? Или благодарност?
„Обичам живота, който ми дава“, признах с половин уста. „Обичам комфорта. Обичам факта, че не трябва да се притеснявам за сметки. Но него… него вече не го познавам. Той се превърна в сянка на майка си. Винаги се опитва да угоди на нея, винаги замазва нещата. Сякаш се страхува от нея.“
„Може би има защо“, каза Калина загадъчно. „В тези богати семейства винаги има тайни. Тайни, заровени под тонове пари. Ти просто започна да копаеш. Внимавай какво ще намериш.“
Думите ѝ останаха да висят във въздуха. Тайни. Какви тайни можеше да има Виктор? Той беше най-честният и открит човек, когото познавах. Или поне така изглеждаше.
Прекарах нощта на дивана на Калина. Не спах много. В просъница виждах лицето на Алекс, объркано и уплашено. Виждах и лицето на Виктор, но то беше размазано, непознато. Сякаш гледах непознат човек.
На сутринта включих телефона си. Имах десетки пропуснати обаждания от Виктор и няколко съобщения. Последното гласеше: „Елена, моля те, прибери се. Трябва да поговорим. Има неща, които не знаеш.“
Има неща, които не знаеш. Думите на Калина се върнаха при мен. Внимавай какво ще намериш.
Поех дълбоко дъх. Войната едва започваше. И аз трябваше да реша на коя страна съм.
Глава 4 Върнах се в къщата на следващия ден по обяд. Беше неестествено тихо. Слугинята ме посрещна с поглед, пълен със съжаление и любопитство, и ми каза, че господин Виктор е в кабинета си.
Кабинетът на Виктор беше неговата крепост. Огромно помещение с ламперия от тъмно дърво, кожени мебели и гигантско бюро, отрупано с документи. Той стоеше до прозореца, с гръб към мен, и гледаше към градината. Дори от разстояние виждах напрежението в раменете му.
„Върна се“, каза той, без да се обръща. Гласът му беше дрезгав.
„Трябвало е да поговорим“, отвърнах аз, като останах до вратата. Чувствах се като натрапник.
Той се обърна. Изглеждаше уморен. Под очите му имаше тъмни кръгове.
„Това, което направи снощи… беше жестоко, Елена.“
„Жестоко ли?“, изсмях се аз. „А думите на майка ти, изречени през устата на седемгодишно дете, не бяха ли жестоки? Четири години търпя нейните нападки, Виктор. Четири години мълчах и се усмихвах, докато тя ме караше да се чувствам като последната златотърсачка. Къде беше ти през цялото това време?“
„Опитвах се да запазя мира!“, повиши тон той. „Тя е моя майка! Не е лесна, знам, но…“
„Но какво, Виктор? Но е богата? Но държи финансите на семейния бизнес, в който работиш и ти? Това ли е? Страхуваш се да ѝ се противопоставиш, защото може да ти спре кранчето?“
Думите ми улучиха целта. Той трепна, сякаш го бях ударила.
„Не е толкова просто“, промърмори той, като седна тежко на стола си.
„Тогава ми го обясни!“, настоях аз, като се приближих до бюрото. „Обясни ми защо позволяваш на тази жена да руши живота ни. Обясни ми какво е това, което не знам.“
Той въздъхна дълбоко и прокара ръка през косата си.
„Бизнесът… не върви добре. Имаме няколко лоши инвестиции. Взехме голям заем преди година, за да покрием загубите, но нещата се влошават.“
Гледах го втрещено. Виктор, непоклатимият бизнесмен, който винаги говореше за успехи и милионни сделки, сега ми признаваше за финансови проблеми.
„Защо не си ми казал?“, попитах тихо.
„Не исках да те тревожа. Мислех, че ще се справя. Но майка ми… тя е гарант по заема. Ако нещата се сринат, тя ще загуби всичко. Затова е толкова напрегната. Затова се вкопчва във всичко, което може да контролира. Включително и в мен.“
Изведнъж парченца от пъзела започнаха да се наместват. Нейната постоянна критика, нейният контрол, неговата пасивност. Всичко беше свързано с пари. И със страх.
„А Ина?“, попитах аз, като усетих, че сега е моментът да науча повече. „Това също ли е свързано с пари? Защо тя си тръгна?“
Виктор сведе поглед. „Ина… тя беше различна. Беше артист, свободен дух. Не се вписваше в света на майка ми. Те постоянно се караха. Майка ми я обвиняваше, че харчи безразборно, че не мисли за бъдещето. Когато Алекс се роди, нещата станаха още по-зле. Ина получи следродилна депресия, но майка ми твърдеше, че просто се преструва, за да привлича внимание. Един ден Ина просто си събра багажа и си тръгна. Остави бележка, че не може повече да издържа на този натиск.“
„И ти просто я остави да си тръгне? Не я потърси?“
„Потърсих я, разбира се! Но тя беше изчезнала. Сменила си беше номера, адреса. Сякаш се беше изпарила. Майка ми нае частен детектив, но той не я откри. Тя каза, че така е по-добре за Алекс. Че детето няма нужда от такава нестабилна майка.“
Слушах го и не можех да повярвам. Цялата история, която ми беше разказвал, беше една добре опакована лъжа. Или по-скоро, полуистина. Истината, филтрирана през погледа на Маргарита.
„Значи майка ти е прогонила майката на собствения си внук?“, попитах невярващо.
„Тя не я е прогонила! Тя просто… създаде среда, в която Ина не можеше да вирее“, опита се да я защити той.
„Това е едно и също, Виктор!“, извиках аз. „И сега се опитва да направи същото и с мен! Само че аз не съм Ина. Аз няма да си тръгна толкова лесно.“
В този момент на бюрото му извибрира телефон. Той го погледна и лицето му се смръщи още повече. Беше съобщение от някой си Борис. „Срещата е утре в десет. Донеси документите. Няма повече отлагане.“
„Кой е Борис?“, попитах аз, като посочих екрана.
„Бизнес партньор“, отвърна той уклончиво, като прибра телефона. „И… основният инвеститор, на когото дължим пари.“
Картината ставаше все по-мрачна. Заеми, пропадащи инвестиции, властна майка, изчезнала бивша и сега мистериозен кредитор. Моят свят на лукс и безгрижие се пропукваше като тънък лед. И аз стоях в самия му център.
„Трябва да видя Алекс“, казах аз, сменяйки темата. Сърцето ме болеше за него.
„Той е в стаята си. Маргарита му обясни, че възрастните понякога се карат. Че ти не си му сърдита.“
„О, колко мило от нейна страна“, изсмях се саркастично.
Качих се на втория етаж. Вратата на стаята на Алекс беше открехната. Той седеше на пода и редеше конструктор. Когато ме видя, лицето му светна.
„Елена!“, извика той и се хвърли в прегръдките ми.
Прегърнах го силно. Той беше единственото истинско и чисто нещо в тази къща, пълна с тайни и лъжи.
„Сърдиш ли ми се?“, попита той с тънко гласче.
„Разбира се, че не, съкровище“, отвърнах аз, като го целунах по косата. „Никога не бих ти се сърдила.“
„Баба каза, че не е трябвало да казвам онова за кредитната карта.“
„Баба ти понякога говори неща, които не мисли“, казах аз, като внимателно подбирах думите си. „Важното е, че аз и ти се обичаме, нали?“
Той кимна и се сгуши в мен. В този момент си дадох сметка, че вече не става въпрос само за мен и Виктор. Ставаше въпрос за това дете. И аз трябваше да го защитя. Дори и от собственото му семейство.
Глава 5 Следващите няколко дни бяха странно затишие пред буря. Маргарита ме избягваше, като общуваше с мен само с ледени погледи и едносрични отговори. Виктор беше постоянно напрегнат, заровен в документи или говореше по телефона с приглушен глас. Единствената светлина в тунела беше Алекс, който сякаш беше забравил за инцидента и се държеше така, сякаш нищо не се е случило.
Аз, от своя страна, се чувствах като в капан. Разкритията на Виктор не ме бяха успокоили, а напротив – бяха породили още повече въпроси. Чувствах, че той все още крие нещо. Нещо голямо.
Един следобед, докато Виктор беше на поредната си „важна“ среща, реших, че имам нужда от въздух. Имах нужда да се откъсна от тази позлатена клетка и да си припомня коя бях преди. Обадих се на брат ми, Мартин.
„Како! Как си?“, чух радостния му глас.
„Добре съм, Марти. Искаш ли да се видим? Да пием по кафе?“
„Разбира се! Тъкмо имам дупка между лекциите. Къде си?“
Казах му името на едно малко кафене близо до университета. Място, което беше на светлинни години от луксозните заведения, които посещавах с Виктор.
Когато пристигнах, Мартин вече ме чакаше. Беше пораснал, откакто го бях видяла за последно. Студентският живот му се отразяваше добре, макар че изглеждаше малко уморен.
„Изглеждаш страхотно, како“, каза той, като ме огледа от глава до пети. „Животът на богаташка ти отива.“
Усмихнах се насила. „Ако знаеше само…“
Поръчахме си кафе и той започна да ми разказва за изпитите си, за трудните професори и за едно момиче от неговата група, което харесвал. Слушах го и му завиждах. Завиждах му за нормалния живот, за истинските проблеми, за чистотата на неговия свят.
„А при теб как е?“, попита той. „Как е малкият?“
„Алекс е добре. Той е ангел“, отвърнах аз. „Но… нещата са малко сложни.“
И без да се усетя, започнах да му разказвам. Не всичко, разбира се. Спестих му най-грозните детайли за Маргарита и финансовите проблеми. Но му споделих за напрежението, за усещането, че ходя по тънък лед.
„Винаги съм знаел, че онази жена е вещица“, каза той за Маргарита. „Още на годежа ви ме гледаше така, сякаш съм откраднал сребърните прибори.“
Изсмяхме се. Беше хубаво да говоря с някой, който беше на моя страна безрезервно.
„А ти как се справяш? С парите, с наема?“, попитах го аз, като се почувствах виновна.
„О, справям се. Малко е трудно, работя вечер в една пицария, но се получава. А и ти ми помагаш много. Не знам какво щях да правя без теб, како.“
Думите му ме пронизаха. Парите, които му пращах. Парите, които Виктор не знаеше, че му давам. Още една малка тайна в моя живот, пълен с тайни.
„Иска ми се да можех да правя повече“, казах аз.
„Стига, како! Ти правиш достатъчно. Ти си единственият човек от семейството, на когото му пука за мен.“
Това не беше съвсем вярно. Родителите ни бяха починали преди години и ние имахме само себе си. Но аз бях тази, която се беше измъкнала. Аз бях тази, която беше намерила своя „принц“.
След като се разделихме, дълго се разхождах из улиците около университета. Гледах младите хора, забързани за лекции, смеещи се, живеещи. И си спомних за моите мечти. Исках да стана финансов директор. Исках да управлявам портфолиа, да правя анализи, да бъда независима. А вместо това бях станала домакиня. Скъпо платена, да, но все пак домакиня.
Когато се прибрах, Виктор вече се беше върнал. Беше в кабинета си, както обикновено. Но този път вратата беше открехната и аз чух гласове. Той говореше с някого по телефона.
„…не, Борис, не мога да намеря тези пари сега! Дай ми време!… Не ме заплашвай! Знаеш много добре какво ще стане, ако проговориш!… Не, тя не знае нищо! И няма да научи!… Добре, добре. Утре. На същото място.“
Той затвори телефона с трясък. Сърцето ми замря. За какво говореха? Каква тайна криеше Виктор, която беше толкова ужасна, че Борис го изнудваше с нея? И защо аз не трябваше да науча?
Тихо се отдръпнах от вратата. Усетих как ледена пот избива по челото ми. Калина беше права. В богатите семейства има тайни. И аз бях на път да разкрия една, която можеше да унищожи всичко.
В този момент взех решение. Нямаше повече да бъда пасивна жертва. Щях да разбера истината. Каквато и да е цената.
На следващия ден, когато Виктор тръгна за срещата си с Борис, аз го последвах.
Глава 6 Да проследя Виктор беше по-лесно, отколкото очаквах. Той беше толкова погълнат от проблемите си, че изобщо не забеляза моята малка кола, която се движеше на прилично разстояние зад неговия лъскав джип. Чувствах се като героиня от шпионски филм, само че залогът не беше държавна тайна, а моят собствен живот.
Той не отиде в някоя от стъклените офис сгради в центъра, където обикновено се провеждаха срещите му. Вместо това, колата му се отправи към покрайнините на града, към един стар индустриален район, пълен с изоставени складове и фабрики. Сърцето ми започна да бие учестено. Какво правеше тук?
Виктор спря пред един особено порутен склад, чиито прозорци бяха изпочупени, а металната врата беше покрита с ръжда и графити. Спрях колата си зад ъгъла на една пресечка, откъдето имах добра видимост.
След няколко минути пристигна друга кола – черен седан със затъмнени стъкла. От нея слезе висок, добре облечен мъж на около четиридесет години, с остри черти и студени, пресметливи очи. Предположих, че това е Борис. Той не изглеждаше като обикновен бизнес партньор. Имаше нещо заплашително в стойката му, в начина, по който се огледа, преди да се приближи до Виктор.
Двамата си размениха няколко думи, които не можах да чуя, след което влязоха в склада.
Чаках. Минутите се нижеха мъчително бавно. Всяка кола, която минаваше по улицата, ме караше да подскачам. Какво се случваше вътре? За какви пари говореха? За каква тайна?
След около половин час, който ми се стори цяла вечност, те излязоха. Лицето на Виктор беше пепелявосиво. Той държеше в ръката си папка с документи, която подаде на Борис. Борис я взе, прегледа я набързо и се ухили неприятно. След това каза нещо на Виктор, потупа го снизходително по рамото и се качи в колата си.
Виктор остана на място още няколко минути, загледан в отдалечаващата се кола. Изглеждаше сломен. Победен.
Когато той си тръгна, аз изчаках още малко, за да съм сигурна, че няма да се върне. След това, водена от някакъв необясним импулс, излязох от колата си и се приближих до склада. Вратата беше останала леко открехната. С буца в гърлото, аз я бутнах и влязох вътре.
Вътре беше мрачно и миришеше на влага и мухъл. Единствената светлина идваше от мръсните прозорци високо горе. В центъра на огромното помещение имаше стара маса и два стола. На пода, до единия от столовете, лежеше смачкан лист хартия.
Вдигнах го. Беше копие на някакъв договор. Повечето от текста беше юридически жаргон, който не разбирах. Но накрая, в секцията за подписи, видях три имена. Виктор. Борис. И… Ина.
Сърцето ми спря. Името на Ина. Какво правеше нейният подпис на договор с Виктор и Борис?
Зачетох се по-внимателно. Договорът беше за учредяване на фирма. Фирма за търговия с произведения на изкуството. Датата беше отпреди шест години, малко преди Ина да „изчезне“.
Изведнъж всичко започна да придобива зловещ смисъл. Ина не беше просто свободен дух, който не се вписва в света на Маргарита. Тя е била бизнес партньор на Виктор. И на Борис.
Какво се беше случило? Защо Виктор ми беше излъгал?
Прибрах смачкания лист в чантата си и излязох от склада. Чувствах се замаяна. Светът се въртеше около мен. Лъжите бяха много по-дълбоки, отколкото предполагах. Те не бяха просто семейни драми. Те бяха свързани с бизнес, с пари, с измама.
Когато се прибрах, Виктор го нямаше. Сигурно беше отишъл да се дави в уиски в някой бар. По-добре. Не исках да го виждам.
Качих се в кабинета му. Трябваше да намеря още доказателства. Трябваше да разбера цялата истина.
Започнах да претърсвам бюрото му. Чекмеджетата бяха заключени. Проклех се, че не съм по-находчива. Но тогава погледът ми попадна на картината на стената зад бюрото. Беше модерен пейзаж, който никога не бях харесвала. Винаги ми се беше струвал твърде мрачен.
Приближих се до нея. Нещо в мен ми подсказваше… С леко треперещи ръце я свалих от стената. Зад нея имаше вграден сейф.
Разбира се. Толкова клиширано, а аз не се бях сетила.
Проблемът беше комбинацията. Опитах рождената дата на Виктор. Нищо. Рождената дата на Алекс. Нищо. Нашата годишнина. Пак нищо.
Отчаяна, седнах на стола му. Каква можеше да бъде комбинацията? Какво беше толкова важно за Виктор, че да го превърне в код?
И тогава се сетих. Датата, на която се роди Алекс. Но не само деня и месеца. А деня, месеца и годината.
Въведох цифрите. Чу се тихо щракване. Сейфът се отвори.
Вътре имаше пачки с пари, няколко бижута и няколко папки. Взех папките. На едната пишеше „Борис“. На другата… „Ина“.
Сърцето ми щеше да изскочи. Отворих папката с името на Ина. Вътре имаше документи. Банкови извлечения, показващи редовни преводи към сметка в чужбина. Преводи, които продължаваха и до днес. Имаше и копие от споразумение. Споразумение за мълчание.
Според него, Ина се отказваше от всякакви права върху сина си и от всякакви претенции към общата им фирма. В замяна на това, Виктор се задължаваше да ѝ изплаща солидна месечна издръжка. С една-единствена клауза. Ако тя някога се опита да се свърже с Алекс или да разкрие истината за техния бизнес, плащанията спират и той ще я съди за изнудване.
Ина не беше изчезнала. Тя е била купена. Прогонена. Заплашена.
Виктор не просто я беше оставил да си тръгне. Той я беше изтрил от живота им. Беше платил, за да се отърве от нея.
И най-лошото беше, че аз бях неговият параван. Аз бях добрата, грижовна жена, която отглеждаше детето на „нестабилната“ му майка. Аз бях част от неговата лъжа.
Почувствах как ми се гади. Този човек, с когото спях всяка нощ, когото мислех, че познавам, беше чудовище. Чудовище, облечено в скъпи костюми.
Затворих сейфа и върнах картината на мястото ѝ. Взех папката на Ина. Това беше моето ново оръжие.
Не знаех какво ще правя. Но знаех едно. Играта се беше променила. Вече не ставаше въпрос за пари или унижение. Ставаше въпрос за справедливост. За Ина. И за Алекс, който имаше право да познава майка си.
В този момент телефонът ми иззвъня. Беше непознат номер. Вдигнах.
„Ало?“
„Елена?“, чух женски глас. Колеблив, но познат отнякъде.
„Да, на телефона. Кой се обажда?“
„Казвам се Ина.“
Глава 7 Светът под краката ми се разлюля. Държах в ръцете си доказателството за нейното изгнание, а гласът ѝ звучеше в ухото ми. Беше сюрреалистично.
„Ина?“, успях да промълвя.
„Да. Съжалявам, че звъня така. Намерих номера ти от… всъщност, няма значение. Слушай, знам, че това ще прозвучи лудо, но имам нужда от помощ. Имам нужда да се видя с теб.“
Гласът ѝ трепереше. Звучеше уплашена.
„Къде си?“, попитах аз, като инстинктът ми надделя над шока.
„Не мога да кажа по телефона. Той подслушва разговорите ми. Сигурна съм. Можем ли да се срещнем? Моля те. Става въпрос за Алекс.“
Името на сина ѝ беше кодът, който отключи всяка моя защита.
„Добре“, казах аз. „Къде и кога?“
Уговорихме се да се срещнем на следващия ден в едно безлично кафене в квартала на Калина. Място, където никой не би ни потърсил.
Прекарах остатъка от вечерта в трескаво обмисляне. Какво искаше Ина? Защо се появяваше точно сега? Дали Виктор беше спрял плащанията? Дали Борис я беше заплашил?
Когато Виктор се прибра, аз се преструвах на заспала. Не можех да го погледна в очите. Лежах до него в леглото и усещах студенината, която излъчваше тялото му. Той беше непознат. Враг.
На следващия ден излъгах, че отивам на пазар, и потеглих към срещата. Сърцето ми биеше лудо. Щях да се срещна с жената, чието място бях заела. Жената, която бях намразила тихомълком, без дори да я познавам.
Тя вече беше там, седнала в най-отдалечения ъгъл. Беше слаба, с бледо лице и огромни, тъжни очи. Косата ѝ беше вързана на небрежна опашка, а дрехите ѝ бяха обикновени, почти бедни. Нямаше нищо общо с образа на фаталната артистка, който Маргарита ми беше нарисувала. Приличаше на уплашено врабче.
Когато седнах срещу нея, тя трепна.
„Благодаря ти, че дойде“, прошепна тя.
„Защо ме потърси?“, попитах директно. Нямах време за любезности.
Тя преглътна. „Борис. Той ме намери. Каза, че ако не му дам едни документи, ще каже на Виктор, че съм нарушила споразумението и ще ме съсипе. И по-лошото… ще навреди на Алекс.“
„Какви документи?“, попитах аз, като се престорих на изненадана.
„Документи от старата ни фирма. Когато я основахме, аз бях тази, която намери повечето от художниците. Имам договори с тях, които доказват, че правата върху картините са мои, а не на фирмата. Борис иска тези договори, за да може да изнудва Виктор.“
„Защо просто не му ги дадеш?“
Тя ме погледна с очи, пълни със сълзи. „Защото това е единственият ми коз. Единственото нещо, което ме свързва със сина ми. Ако ги дам, губя всичко. Виктор ще се погрижи никога повече да не го видя.“
„Той вече се е погрижил за това“, казах аз студено, като поставих папката от сейфа на масата.
Тя я погледна и лицето ѝ пребледня още повече. Отвори я и видя споразумението. Разплака се беззвучно, като раменете ѝ се тресяха.
„Знаела си“, прошепна тя.
„Научих снощи“, отвърнах аз. „Съжалявам.“
И наистина съжалявах. Съжалявах за нейната болка, за отнетия ѝ син, за унижението, на което е била подложена.
„Той ми каза, че така е най-добре за Алекс“, каза тя през сълзи. „Че аз съм болна, нестабилна. Че ще го нараня. А аз му повярвах. Бях толкова уплашена и сама. Майка му ме беше докарала до лудост. Мислех, че правя правилното нещо.“
„Не си виновна“, казах аз тихо. „Те са те манипулирали.“
Тя избърса сълзите си. „Но сега всичко е различно. Борис е извън контрол. Той иска да унищожи Виктор и да вземе целия бизнес. И ще използва мен и Алекс, за да го постигне. Трябва да го спрем.“
„Как?“, попитах аз.
„Ти трябва да ми помогнеш“, каза тя, като ме погледна с молба в очите. „Ти си вътре. Ти имаш достъп до Виктор, до документите му. Трябва да намерим нещо, с което да неутрализираме Борис. Нещо, което да го накара да ни остави на мира.“
Гледах я. Тази жена, която трябваше да ми бъде враг, сега искаше да ми бъде съюзник. Имахме общ враг. И обща цел – да защитим Алекс.
„Добре“, казах аз. „Ще ти помогна. Но при едно условие.“
Тя ме погледна очаквателно.
„Когато всичко това свърши, ти ще се бориш за сина си. Ще му кажеш истината. И аз ще ти помогна.“
По лицето ѝ се разля усмивка. Истинска, топла усмивка, която за миг промени цялото ѝ излъчване. В този момент видях онази красива, свободолюбива жена, в която Виктор някога се е влюбил.
„Обещавам“, каза тя.
Стиснахме си ръцете над масата. Беше странен, неочакван съюз. Мащехата и истинската майка. Две жени, измамени от един и същи мъж, обединени срещу света.
Войната навлизаше в нова фаза. Вече не бях сама.
Глава 8 Планът ни беше рискован, почти безумен. Трябваше да намерим компромат срещу Борис. Нещо толкова голямо, че да го принуди да се оттегли. И трябваше да го направим бързо, преди той да е използвал Ина като свое оръжие.
През следващите дни се превърнах в истинска шпионка. Прекарвах часове в кабинета на Виктор, докато той отсъстваше, ровейки се в компютъра му, преглеждайки всяка папка, всеки файл. Търсех нещо, което да свързва Виктор и Борис, нещо извън официалния им бизнес.
Ина, от своя страна, се свърза със стари познати от артистичните среди. Търсеше информация за Борис, за неговите сделки, за евентуални негови врагове.
Общувахме тайно, чрез предплатени сим карти и кодирани съобщения. Беше изтощително и опасно. Всеки път, когато Виктор ме погледнеше, имах чувството, че знае всичко. Че вижда през моята маска на любяща годеница.
Една вечер, докато преглеждах старите имейли на Виктор, попаднах на нещо. Верига от съобщения между него и Борис отпреди шест години, малко след подписването на договора с Ина. Темата беше „Проблемът е решен“.
В имейлите те обсъждаха прехвърлянето на голяма сума пари към офшорна сметка. Парите, с които бяха купили мълчанието на Ина. Но имаше и нещо друго. Споменаваха трети човек. Някой си „Адвокат Симеонов“. Той беше човекът, който беше уредил цялата схема – споразумението, офшорната сметка, всичко.
Изпратих името на Ина. Тя ми отговори след час. Беше открила нещо. Адвокат Симеонов е бил забъркан в няколко големи скандала за пране на пари преди години. Бил е разследван, но така и не са го осъдили поради липса на доказателства. След това е изчезнал от публичното пространство.
Това беше. Това беше нашата връзка. Борис и Виктор не просто бяха прогонили Ина. Те бяха използвали мръсен адвокат, за да извършат финансово престъпление. Ако можехме да докажем това, Борис щеше да бъде също толкова уязвим, колкото и Виктор.
Проблемът беше как да го докажем. Трябваха ни документите от онази сделка. А те със сигурност не бяха в сейфа на Виктор. Най-вероятно бяха при адвоката.
„Трябва да го намерим“, написах на Ина.
„Това е почти невъзможно. Този човек е призрак.“
Но аз имах идея. В един от имейлите Виктор споменаваше, че се е срещнал със Симеонов в „обичайното заведение“. Не беше споменато име, но имаше прикачен файл – снимка. Снимка на Виктор и още един мъж, по-възрастен и плешив, които вдигаха наздравица. На заден план се виждаше част от интериора – червени плюшени сепарета и картини на коне по стените.
Прекарах часове в интернет, търсейки заведения с подобен интериор. Накрая го намерих. Беше луксозен частен клуб в центъра на града. Място, където се събираха богатите и влиятелните, за да правят сделките си далеч от любопитни очи.
Сега оставаше по-трудната част. Как да вляза вътре и да намеря Симеонов?
Споделих плана си с Калина. Тя ме изгледа така, сякаш съм си изгубила ума.
„Ти луда ли си? Ще те хванат! Това е опасно, Елена!“
„Нямам друг избор, Кали. Трябва да го направя. За Алекс.“
Тя въздъхна. „Добре. Но няма да те пусна сама. Ще дойда с теб.“
И така, на следващата вечер, двете с Калина, облечени в най-елегантните си рокли и с фалшиви имена, се озовахме пред входа на частния клуб. С помощта на малко чар и една солидна сума пари, дадена на портиера, успяхме да влезем.
Вътре беше точно както на снимката. Приглушена светлина, тиха музика, аромат на пури и скъпо уиски. Мъже в костюми и жени с диаманти водеха тихи разговори по сепаретата.
Започнахме да оглеждаме. Търсехме плешивия мъж от снимката. След около половин час го видяхме. Седеше сам в едно сепаре в ъгъла, с чаша уиски в ръка.
„Това е той“, прошепнах на Калина. „Сега какво?“
„Сега импровизираме“, отвърна тя и уверено тръгна към него. Аз я последвах, като сърцето ми щеше да изскочи.
„Извинете“, каза Калина с най-чаровната си усмивка. „Вие трябва да сте господин Симеонов, нали? Чувала съм толкова много за вас.“
Мъжът я изгледа подозрително. „Познаваме ли се?“
„Не лично“, намесих се аз. „Но имаме общ познат. Виктор.“
При споменаването на името на Виктор, очите на адвоката се присвиха.
„Не знам за какво говорите.“
„О, сигурна съм, че знаете“, казах аз, като седнах срещу него. „Става въпрос за една стара сделка. С една фирма за картини. И една млада дама на име Ина.“
Лицето му стана безизразно. „Нямам представа за какво става въпрос. А сега, ако обичате, ме извинете.“
Той понечи да стане, но аз го спрях.
„Мисля, че е във ваш интерес да ни изслушат
