×
Съпругът ми и аз имаме правило: никакви телефони по време на вечеря. Това беше нашата малка крепост, час от денонощието, в който светът оставаше зад вратата, а ние бяхме само ние. Разговаряхме за деня си, за дребни неща, за големи мечти. Снощи обаче крепостта рухна.
Бяхме по средата на вечерята. Ароматът на печено пиле изпълваше въздуха, а светлината на свещите танцуваше по лицата ни. Разказвах му за новия проект в работата, когато екранът на телефона му, оставен с лицето надолу на масата, светна. Проблясъкът разцепи уютния полумрак. Мартин хвърли бърз поглед, но не го докосна. Лицето му обаче се промени. Една едва доловима сянка премина през очите му, челюстта му леко се стегна. Той продължи да яде, но вече не ме слушаше. Присъстваше само тялом.
Опитах се да продължа, да върна момента, но магията беше изчезнала. Във въздуха се просмука напрежение, студено и лепкаво. Мълчахме. Чуваше се само тихото потракване на вилиците в чиниите. Пет минути по-късно, които ми се сториха цяла вечност, телефонът започна да вибрира. Не беше еднократно известие. Беше настоятелно, яростно бръмчене, което сякаш пробиваше дупка в тишината. Вибрация след вибрация, без пауза.
Мартин не издържа. Грабна телефона с рязко движение. Пръстите му трескаво се плъзнаха по екрана. Видях как очите му се разширяват, а лицето му пребледнява до цвят на тебешир. Устата му се отвори, но от нея не излезе звук. За секунда целият свят сякаш замръзна. После той скочи от стола, преобръщайки чашата си с вода.
„О, не! МАМА!“
Викът му беше първичен, изпълнен с ужас, който никога не бях чувала в гласа му. Той разтърси стаята, разтърси и мен до основи. Преди да успея да реагирам, той вече набираше номер.
„Полиция!… Да, трябва ми патрул… веднага!…“ Гласът му трепереше, докато диктуваше адреса на майка си. „Казах веднага!“
Той затвори, без да чака отговор. Погледна ме, но сякаш не ме виждаше. В очите му имаше паника, смесица от страх и нещо друго, нещо, което не можех да разчета.
„Трябва да тръгвам“, изхриптя той и без да каже и дума повече, без да вземе яке, изтича навън. Входната врата се затръшна с оглушителен трясък, който отекна в оглушителната тишина на апартамента.
Останах сама на масата, сред недокоснатата храна и разлятата вода. Свещите продължаваха да горят, хвърляйки трепкащи сенки по стените. Сърцето ми биеше до пръсване. Какво се беше случило? Какво означаваше онзи вик? Мислите ми препускаха в хаотичен бяг. Инцидент? Обир?
Треперейки, станах и отидох до прозореца. Видях го как се качва в колата и потегля с мръсна газ, гумите изсвириха по асфалта. Уличните лампи хвърляха дълги, зловещи сенки. Почувствах се безкрайно сама и уплашена. Взех телефона си, но не знаех на кого да се обадя. На него? На полицията? На кого?
Върнах се на масата и погледнах телефона му, който беше оставил в бързината. Екранът все още светеше. На него имаше поредица от пропуснати повиквания и съобщения от един и същи номер: „Калина“. Сестра му. Студентка, която рядко се обаждаше. А последното съобщение, което беше видял, преди да изкрещи… То беше само една дума.
„Помощ.“
Оказа се, че това е само началото. Началото на кошмар, който щеше да разкъса семейството ни, да извади наяве тайни, погребани толкова дълбоко, че никой не подозираше за съществуването им, и да промени живота ни завинаги. Оказа се, че викът на Мартин не беше само от страх за майка му. Беше и вик от ужаса пред това, което предстоеше да бъде разкрито.
Глава 2: Болничният коридор
Времето се разтегли до безкрайност. Всяка секунда тежеше като олово. Не можех да стоя на едно място. Обикалях апартамента като животно в клетка, стиснала телефона в ръка, взирайки се в празния екран. Половин час по-късно, който ми се стори като цял живот, Мартин най-сетне се обади. Гласът му беше дрезгав, лишен от всякаква емоция.
„В болницата сме. В спешното.“
Не ми каза нищо повече. Не ми даде възможност да задам въпроси. Просто затвори. Грабнах ключовете и чантата си и излязох. Шофирах като в транс, без да усещам пътя, без да забелязвам светофарите. Единствената ми мисъл беше да стигна до там.
Намерих го в чакалнята на спешното отделение. Беше се свлякъл на един стол, вперил поглед в стената. Лицето му беше безизразно, сякаш издялано от камък. Когато ме видя, в очите му не трепна нищо.
„Как е тя?“, попитах, а гласът ми прозвуча чуждо.
„Намерили са я на пода в хола. В безсъзнание. Лекарите казват, че е паднала. Ударила си е главата. Има мозъчен кръвоизлив. В кома е.“
Думите му бяха отсечени, лишени от всякаква топлина. Сякаш рецитираше новинарска емисия. Седнах до него, опитвайки се да го хвана за ръка, но той я отдръпна. Сякаш между нас имаше невидима стена.
Точно тогава вратите на чакалнята се отвориха с трясък и вътре връхлетя Калина. Очите ѝ бяха зачервени от плач, косата ѝ беше разрошена. Тя се огледа трескаво и когато видя Мартин, се втурна към него.
„Какво си направил?“, извика тя, а гласът ѝ беше смесица от мъка и ярост. Тя го блъсна в гърдите. „Какво се е случило? Ти беше там, нали? Ти беше при нея!“
Мартин я хвана за раменете, лицето му се изкриви от гняв. „Престани, Калина! Не е сега моментът!“
„Кога ще е моментът, Мартин? Когато умре ли?“, не спираше тя. „Звънях ти цяла вечер! Защо не вдигаше? Тя искаше да говори с теб! Искаше да ти каже нещо важно!“
„Глупости!“, изръмжа той. „Била е разстроена, това е всичко. Знаеш каква е.“
„Не, не знам! Но знам, че ти криеш нещо! Видях те! Видях те да излизаш от тях, час преди да я намерят! Какво правеше там?“
Атмосферата в чакалнята се нажежи. Няколко човека се обърнаха да ги погледнат. Почувствах как кръвта се отдръпва от лицето ми. Мартин е бил там? Защо не ми каза? Защо ме излъга, че е бил на работа до късно?
„Млъкни!“, изсъска той толкова тихо и яростно, че думите му прорязаха въздуха като острие. „Още една дума и ще забравя, че си ми сестра.“
Калина се отдръпна, сякаш я беше ударил. В очите ѝ проблесна страх, но веднага след това се появи решителност. Тя го изгледа с презрение, после се обърна към мен.
„А ти? Ти знаеше ли? Знаеше ли, че той е имал среща с нея? Знаеше ли, че са се карали?“
Поклатих глава, неспособна да проговоря. Чувствах се като наблюдател на пиеса, чийто сценарий не разбирах. Конфликтът между тях беше стар, знаех го. От години не си говореха нормално, винаги имаше напрежение, недоизказани обвинения. Но това… това беше нещо различно. Беше отрова.
Един лекар излезе от отделението и се приближи към нас. „Вие ли сте близките на Лидия?“
И тримата се обърнахме към него.
„Състоянието ѝ е критично, но стабилно. Направихме всичко възможно. Сега остава само да чакаме. Но… има нещо друго. По тялото ѝ има синини, които не съответстват на падане. Уведомили сме полицията. Ще искат да говорят с вас.“
Думите на лекаря увиснаха във въздуха. Синини. Полиция. Погледнах към Мартин. Той стоеше неподвижно, но видях как една капка пот се стича по слепоочието му. Лъжата му вече не беше просто лъжа. Тя се превръщаше в нещо много по-голямо и по-страшно. Стената между нас вече не беше невидима. Беше реална, студена и изградена от тайни, които заплашваха да ни погребат.
Глава 3: Пукнатини в основата
Двама полицаи пристигнаха малко след това. Единият беше по-възрастен, с уморени очи и износено сако, а другият – млад, нетърпелив, с поглед, който сякаш се опитваше да проникне в мислите ти. Отведоха ни в една малка, задушна стая встрани от чакалнята. Миришеше на дезинфектант и стар прах.
Разпитваха ни един по един. Първо Калина. Тя разказа през сълзи как майка ѝ се обадила по-рано през деня, звучала е притеснена. Говорила е несвързано за „голяма грешка“, за „документи“, които трябвало да даде на Мартин. Казала, че той ще идва вечерта, за да говорят. Калина се опитала да разбере повече, но майка ѝ затворила. След това не е вдигала телефона си. Затова Калина започнала да звъни на Мартин.
После дойде моят ред. Разказах за вечерята, за правилото, за странното поведение на Мартин, за паническия му вик и как е изхвърчал навън. Полицаите слушаха внимателно, записваха в бележниците си. Младият ме погледна право в очите.
„Съпругът ви спомена ли, че е посетил майка си по-рано същата вечер?“
„Не“, отговорих тихо, усещайки как думата засяда в гърлото ми.
„Знаете ли да е имал финансови проблеми? Да е бил притиснат за пари?“
Въпросът ме изненада. „Не… доколкото знам. Имаме ипотечен кредит за апартамента, като всички останали, но той има добра работа. Мениджър е във финансов отдел.“
По-възрастният полицай се намеси. „Госпожо, понякога хората, които работят с пари, са най-уязвими. Ще проверим всичко. Благодаря ви.“
Най-накрая извикаха Мартин. Той остана вътре най-дълго. Когато излезе, лицето му беше още по-мрачно. Не каза нищо, просто мина покрай нас с Калина и се загледа през прозореца на коридора.
Калина се приближи до мен. „Той лъже“, прошепна тя. „Знам, че лъже. Мама се страхуваше от него. През последните седмици беше различна. Все повтаряше, че трябва да „оправи нещата“, преди да е станало твърде късно.“
„Да оправи какви неща?“, попитах аз, но тя само поклати глава.
Прекарахме нощта в болницата, в мълчание и напрежение. Трима непознати, свързани от една трагедия, но разделени от стена от тайни. На сутринта лекарите ни казаха, че няма промяна. Лидия беше в кома, а прогнозите бяха несигурни.
Прибрахме се вкъщи, за да вземем душ и да се преоблечем. Тишината в апартамента беше оглушителна. Всичко напомняше за снощи – недокоснатата вечеря, разлятата чаша. Мартин се движеше като сянка. Избягваше погледа ми, отговаряше с по една дума. Опитах се да говоря с него.
„Мартин, трябва да ми кажеш истината. Защо си бил при майка си? Защо не ми каза?“
Той се обърна към мен, а в очите му имаше студенина, която ме смрази. „Няма нищо за казване. Отидох да говоря с нея, скарахме се за глупости, както винаги. Тръгнах си. Това е всичко. Калина преувеличава.“
„А синините? А притесненията на майка ти? Полицията не мисли, че е просто падане.“
„Полицията си върши работата!“, повиши тон той. „Престани да се държиш като следовател! Не ми стига всичко останало, ами и ти започваш!“
Той влезе в спалнята и затръшна вратата. Чух го как говори по телефона, но този път гласът му беше приглушен, почти шепот. Успях да доловя само няколко думи: „…не сега… ще се обадя по-късно… да, всичко е под контрол…“
Кой беше от другата страна? За какво говореше? Чувствах как земята под краката ми се пропуква. Основите на нашия живот, на нашия брак, който смятах за стабилен, се тресяха. Лъжите му бяха като пукнатини, които се разширяваха с всяка минута, заплашвайки да срутят всичко, което бяхме изградили.
По-късно същия ден, докато той беше в банята, не се сдържах. Взех лаптопа му. Винаги сме имали пароли, но неговата я знаех – датата на нашата сватба. Ирония. Отворих имейла му. Първото, което видях, бяха няколко известия от банка. За просрочени плащания. Но не по ипотеката ни. Беше друг кредит. Огромен кредит, за който не знаех нищо. Сумата беше шестцифрена.
Сърцето ми спря. Докато се взирах в цифрите, на екрана изскочи прозорец за чат. Съобщение от жена на име Силвия.
„Скъпи, всичко наред ли е? Притеснявам се за теб. Обади ми се, когато можеш. Целувки.“
Ръцете ми започнаха да треперят. Затворих лаптопа с трясък, точно когато той излезе от банята. Погледна ме подозрително.
„Какво правиш?“
„Нищо“, успях да промълвя. „Просто… проверявах новините.“
Той не каза нищо, но знаех, че не ми вярва. Както и аз вече не му вярвах. Между нас зееше пропаст, пълна с дългове, лъжи и чужди целувки. И на дъното на тази пропаст лежеше майка му, в кома, докато тайните около нея започваха да се разплитат като зловеща паяжина.
Глава 4: Корпоративната джунгла
На следващия ден Мартин отиде на работа. Настояваше, че всичко трябва да изглежда нормално, че не може да си позволи да отсъства точно сега. Аз останах вкъщи, неспособна да мисля за собствената си работа. Думите от имейлите и чата отекваха в главата ми. Просрочен кредит. Силвия.
Реших да направя нещо, което никога преди не бях и помисляла. Отидох до офиса му. Беше огромна, стъклена сграда в центъра на града, символ на корпоративна мощ и безскрупулност. Казах на рецепцията, че му нося нещо забравено. Повярваха ми. Качих се с асансьора до етажа на финансовия отдел.
Беше отворено пространство, изпълнено с тихото бръмчене на компютри и приглушени телефонни разговори. Десетки хора седяха на бюрата си, вперили поглед в мониторите, лицата им осветени от студената светлина на цифрите. Намерих мястото на Мартин. Беше празно. На бюрото му имаше снимка. Нашата сватбена снимка. Почувствах как нещо в мен се прекърши.
„Мога ли да ви помогна?“
Обърнах се. Зад мен стоеше мъж на около петдесет, с безупречен костюм, сребърна коса и ледени сини очи. Излъчваше аура на власт и нетърпимост. Беше Виктор, шефът на Мартин. Бях го виждала веднъж на едно коледно парти.
„Аз съм Елена, съпругата на Мартин“, представих се. „Просто минавах наблизо…“
Той се усмихна, но усмивката не достигна до очите му. „Разбира се. Мартин е в съвещание. Много напрегнат период за нас. Особено за него.“
Думите му бяха премерени, но усетих скрит подтекст.
„Надявам се да се справя“, казах аз.
Виктор се облегна на бюрото до нас. „О, той се справя. Мартин е… амбициозен. Понякога поема рискове, които не би трябвало. Но в нашия бизнес, който не рискува, не печели, нали така?“ Той ме погледна изпитателно. „Напоследък обаче изглежда разсеян. Притеснен. Надявам се всичко вкъщи да е наред. Един мъж не може да бъде ефективен в работата, ако личният му живот е в безпорядък.“
Почувствах се като под микроскоп. Имах усещането, че този човек знае много повече, отколкото показва.
„Всичко е наред“, излъгах аз. „Просто майка му не е добре.“
„Да, чух. Много неприятно“, каза той, но в гласа му нямаше и капка съчувствие. „Е, предайте му, че го чакам веднага след съвещанието. Имаме да обсъдим една… несъответствие в отчетите. Дреболия, сигурен съм, че ще я изясним.“
Той се обърна и си тръгна, оставяйки ме с усещането за надвиснала заплаха. Несъответствие. Рискове. Разбрах, че проблемите на Мартин са много по-дълбоки, отколкото си представях. Този огромен, таен кредит… Дали не беше свързан с работата му? Дали не беше направил нещо незаконно?
Тръгнах си от офиса с тежко сърце. Докато чаках асансьора, видях Мартин да излиза от една конферентна зала. Не беше сам. С него беше красива, елегантна жена с дълга, тъмна коса. Тя му говореше нещо тихо, сложила ръка на рамото му. Той кимаше, лицето му беше напрегнато. Когато вратите на асансьора се отвориха, погледите ни се срещнаха за части от секундата. Видях паника в очите му. Жената до него се обърна и ме погледна с любопитство. Нямах нужда да питам коя е. Знаех. Беше Силвия.
Влязох в асансьора, а вратите се затвориха, отрязвайки ме от сцената. Спусках се надолу, но имах чувството, че пропадам в бездна. Всичко се навързваше в една ужасяваща картина – финансови проблеми, изневяра, натиск в работата, скандал с майка му… А тя лежеше в болницата, може би защото е знаела твърде много. Може би е искала да го спре.
Вече не ставаше въпрос само за лъжи. Ставаше въпрос за мотив. И изведнъж, с ужасяваща яснота, осъзнах, че съпругът ми, мъжът, с когото споделях леглото си, имаше всички причини на света да иска майка му да мълчи.
Глава 5: Разследването на сестрата
Докато аз се давех в собствените си съмнения и разкрития, Калина не стоеше със скръстени ръце. Младостта и студентският ѝ живот в юридическия факултет ѝ даваха енергия и аналитичен ум, незамъглени от емоционалната привързаност, която аз все още изпитвах към Мартин. Тя не вярваше на нито една негова дума. За нея брат ѝ не беше просто притеснен син, а основен заподозрян.
Тя се върна в къщата на майка си. Полицията беше приключила с първоначалния оглед и беше свалила лентите. Къщата беше тиха и празна, въздухът беше застинал, пропит със спомени и миризма на страх. Калина започна методично да преглежда всичко. Не търсеше нещо конкретно, а по-скоро аномалия, нещо, което не е на мястото си.
Прекара часове в ровене из шкафове и чекмеджета. Всичко изглеждаше подредено, както винаги. Лидия беше педантична жена. Но Калина познаваше навиците ѝ. Знаеше, че майка ѝ пази всички важни документи в една стара метална кутия в гардероба. Когато отвори гардероба обаче, кутията я нямаше.
Сърцето ѝ подскочи. Това беше първият знак. Някой беше взел кутията. Дали е бил Мартин в онази фатална вечер? Или може би нападателят?
Тя продължи да търси. В нощното шкафче до леглото на майка ѝ, под купчина книги, намери малък бележник. Това не беше дневник, а по-скоро тефтер, в който Лидия си записваше разни неща – срещи, телефонни номера, мисли. Повечето страници бяха изпълнени с ежедневни задачи. Но последните няколко бяха различни. Почеркът беше трескав, разкривен.
„Трябва да говоря с М.“, пишеше на една страница. „Не мога да го оставя да съсипе всичко. Дългът. Онази жена. Той е извън контрол.“
На следващата страница имаше само едно име и телефонен номер: „Адвокат Петров“. А под него – дата, два дни преди инцидента. Лидия се е срещала с адвокат. Защо?
Калина веднага намери номера в интернет и се обади. Представи се и обясни ситуацията. Адвокатът в началото беше резервиран, позовавайки се на професионалната тайна. Но когато Калина спомена, че майка ѝ е в кома след предполагаемо нападение, той се съгласи да се срещнат.
Офисът му беше в стара сграда, с високи тавани и мирис на хартия и време. Адвокат Петров беше възрастен мъж, с благ, но проницателен поглед.
„Майка ви дойде при мен много разтревожена“, започна той, след като Калина седна. „Искаше да промени завещанието си.“
Калина беше шокирана. „Завещанието? Но защо?“
„Тя не навлезе в подробности за причините. Само каза, че обстоятелствата са се променили драстично и че иска да защити бъдещето ви. Настояваше промените да се направят незабавно.“
„Какви промени?“, попита Калина, а сърцето ѝ биеше лудо.
Адвокатът въздъхна. „Новото завещание е изготвено и подписано. Според него, вие, Калина, сте единствен наследник на цялото ѝ имущество – къщата, спестяванията, всичко. Брат ви, Мартин, е изрично лишен от наследство.“
Думите отекнаха в тишината на кабинета. Това променяше всичко. Това не беше просто семеен спор. Това беше мотив за милиони. Мартин, затънал в дългове, притиснат от всички страни, изведнъж е научил, че ще бъде лишен от всичко.
„Майка ми казала ли му е?“, попита Калина, макар вече да знаеше отговора.
„Да“, потвърди адвокатът. „Тя вярваше, че трябва да бъде честна с него. Каза, че ще му съобщи решението си в деня, в който се е случил инцидентът. Искаше да му даде шанс да се „опомни“, както се изрази тя.“
Картината се подреждаше с ужасяваща прецизност. Мартин е отишъл при майка си. Тя му е казала, че го лишава от наследство. Скарали са се. Той си е тръгнал. А малко след това тя е намерена в безсъзнание, с рани, които не отговарят на обикновено падане, и с липсваща кутия с документи.
Калина благодари на адвоката и си тръгна. Вече не изпитваше само подозрение. Изпитваше сигурност. Брат ѝ беше чудовище. И тя щеше да го докаже.
Върна се в къщата на майка си, този път с нова цел. Търсеше доказателства. Прерови всичко отново. В мазето, скрито зад стари буркани със зимнина, намери това, което търсеше. Беше металната кутия. Явно в бързината Мартин не я беше взел, а само я беше скрил. Или може би не е имал време.
С треперещи ръце тя я отвори. Вътре имаше документи за собственост, банкови извлечения и… нещо друго. Папка с надпис „Виктор“. Вътре имаше копия на документи, които изглеждаха като финансови отчети на фирмата, в която работеше Мартин. Но някои цифри бяха оградени с червено. Имаше и разпечатки на имейли между Мартин и шефа му Виктор. Езикът беше кодиран, но смисълът беше ясен. Ставаше въпрос за източване на пари. За финансова измама.
Лидия не просто е знаела за дълговете и изневярата. Тя е знаела за престъплението, което синът ѝ е извършвал. И е събирала доказателства. Това беше причината за страха ѝ. Това беше нещото, което е искала да „оправи“. Тя е щяла да го издаде.
Калина затвори кутията. Вече имаше не само мотив, но и оръжие. Сега трябваше само да реши как да го използва. Да отиде в полицията? Или първо да се изправи срещу брат си? Едно беше сигурно – войната в семейството тепърва започваше.
Глава 6: Разкрити лъжи
Докато Калина събираше парчетата от пъзела, аз бях в капана на собствения си дом, който вече не усещах като такъв. Всеки ъгъл ми напомняше за лъжата. Сватбената снимка на бюрото на Мартин, докато той е бил с друга. Неговите уверения, че всичко е наред, докато е затъвал в дългове.
Не можех повече да търпя. Когато Мартин се прибра същата вечер, го чаках в хола. Бях изключила телевизора, бях угасила лампите. Само една малка нощна лампа хвърляше призрачна светлина върху лицето ми.
Той влезе, уморен и раздразнен. „Какво има? Защо седиш на тъмно?“
„Искам да поговорим, Мартин“, казах аз, а гласът ми беше спокоен, но студен като стомана.
Той въздъхна. „Елена, не сега. Имах ужасен ден…“
„Аз също“, прекъснах го. „Имах ден, в който разбрах, че целият ми живот е лъжа. Кой е Виктор, Мартин?“
Той застина. Името, произнесено в тишината на нашия хол, прозвуча като изстрел.
„Шефът ми. Защо питаш?“
„Не ме прави на глупачка. Знам за „несъответствията“. Знам за рисковете, които поемаш. Знам, че нещо не е наред в работата ти.“
Той се опита да се засмее, но смехът му прозвуча фалшиво. „Глупости. Виктор е просто… взискателен.“
„Добре“, казах аз, без да променям тона. „Тогава ми обясни за кредита. За стотиците хиляди, които дължиш на банката, без аз да знам. За какво са тези пари, Мартин?“
Цветът се оттегли от лицето му. Той седна на дивана, сякаш краката му не го държаха. Мълчеше.
„И докато сме на темата за тайните“, продължих аз, усещайки как леденото спокойствие започва да се пропуква и да отстъпва място на кипящия гняв. „Коя е Силвия?“
Този път той вдигна глава и ме погледна. В очите му нямаше разкаяние. Имаше само умора и досада.
„Откъде знаеш? Ровила си ми в нещата, нали?“
„Това ли е единственото, което имаш да кажеш? Не „съжалявам“, не „сгреших“, а ме обвиняваш, че съм разкрила лъжите ти?“
„Какво искаш да чуеш, Елена?“, избухна той. „Да, сбърках! Да, имам връзка с друга жена! Да, затънал съм в лайна до уши! Доволна ли си? Това ли искаше да чуеш?“
Станах и застанах пред него. „Исках да чуя истината от теб. Не да я откривам сама, парче по парче. Защо, Мартин? Защо направи всичко това?“
Той прокара ръце през косата си. „Не знам… Всичко се обърка. Натискът в работата… Виктор ме притискаше да правя неща, които не исках. Трябваха ми пари, за да покрия една загуба, преди той да разбере. Взех кредита. Но нещата станаха по-зле. Силвия… тя просто се появи. С нея беше лесно. Нямаше проблеми, нямаше ипотеки, нямаше очаквания. Беше бягство.“
„Бягство?“, изкрещях аз, вече неспособна да сдържам болката. „А аз какво бях? Затвор? Пречка? Аз, която те подкрепях, която вярвах в теб!“
„Ти не разбираш!“, извика и той. „Не разбираш в какъв свят живея! Свят на акули, където ако не изядеш другия, теб ще те изядат!“
„А майка ти? Тя разбра ли? За парите, за Силвия? Това ли е причината да се скарате? Защото е щяла да те издаде?“
Той скочи на крака, лицето му беше на сантиметри от моето. „Остави майка ми на мира! Тя няма нищо общо!“
„Напротив! Има всичко общо! Ти си бил там, Мартин! Калина те е видяла! Скарали сте се и часове по-късно тя е в кома! Какво си ѝ направил?“
Той ме погледна с такава омраза, каквато не бях виждала никога. Замахна, сякаш да ме удари, но спря ръката си във въздуха.
„Махни се от главата ми“, изсъска той. „Махни се.“
Той грабна ключовете от колата и излезе, затръшвайки вратата след себе си. Аз се свлякох на пода, разтърсена от ридания. Всичко беше свършено. Нашият брак, нашето бъдеще, всичко беше разрушено. Останаха само руини от лъжи и предателства. И един ужасяващ въпрос, който пулсираше в съзнанието ми: способен ли е мъжът, когото обичах, да убие собствената си майка?
В този момент телефонът ми иззвъня. Беше Калина.
„Елена, ела веднага в болницата. Има развитие.“
Глава 7: Завещанието
Когато пристигнах в болницата, Калина ме чакаше пред стаята на Лидия. Лицето ѝ беше сериозно, но в очите ѝ гореше огън.
„Какво има? Да не се е влошила?“, попитах притеснено.
„Не, състоянието ѝ е същото. Но дойде адвокатът ѝ. Адвокат Петров.“
Тя ме дръпна встрани, далеч от ушите на медицинските сестри.
„Мама е променила завещанието си. Два дни преди инцидента.“
Разказа ми всичко. За срещата си с адвоката, за новото завещание, което лишава Мартин от наследство и оставя всичко на нея.
„Той е знаел, Елена. Мама му е казала в деня на инцидента. Това е бил поводът за скандала им.“
Почувствах как ми се завива свят. Мотивът. Полицията търсеше мотив и ето го, поднесен на тепсия. Финансово съсипан мъж, който внезапно научава, че е лишен от наследство на стойност стотици хиляди, ако не и повече.
„Но това не е всичко“, продължи Калина, а гласът ѝ стана още по-напрегнат. „Намерих кутията с документите. Беше я скрил в мазето. Вътре има доказателства. Доказателства, че той и шефът му, Виктор, са замесени във финансова измама. Мама е знаела всичко. Събирала е информация. Щяла е да го предаде.“
Слушах я и не можех да повярвам. Сякаш говореше за друг човек, не за моя съпруг. Но доказателствата бяха неоспорими. Лъжите му, кредитът, изневярата, а сега и това. Всичко сочеше към него.
В този момент самият Мартин се появи в коридора. Беше дошъл направо от… не знаех откъде. Може би от Силвия. Видя ни, че си шепнем, и се намръщи.
„Какво става тук? Защо ме гледате така?“
Калина пристъпи напред. Беше спряла да плаче. Сега в нея имаше само ледена ярост.
„Дойде адвокатът на мама, Мартин.“
Лицето му не трепна, но видях как мускулите на врата му се стягат. „И?“
„Знам за завещанието“, каза тя отчетливо. „Знам, че те е лишила от наследство. Знам, че си го научил в деня, в който тя „падна“.“
Мартин се опита да се овладее. „Това са глупости. Мама не би го направила. Тя е била объркана, не е знаела какво прави.“
„О, знаела е много добре“, отвърна Калина. „Знаела е и за дълговете ти. И за любовницата ти. И за финансовите измами във фирмата ти. Намерих всичко, Мартин. Намерих документите, които е събирала срещу теб.“
Маската на Мартин падна. Лицето му се изкриви в грозна гримаса на гняв и отчаяние.
„Ти!“, изкрещя той, сочейки Калина с пръст. „Ти си ѝ напълнила главата с глупости! Винаги си ми завиждала! Винаги си искала да ме съсипеш!“
„Аз ли?“, изсмя се Калина. „Ти се съсипа съвсем сам! Ти предаде всички, които те обичаха! Ти унищожи това семейство!“
Скандалът им привлече вниманието на персонала. Една сестра дойде и ги помоли да пазят тишина.
Мартин се обърна към мен. В очите му имаше отчаяна молба. „Елена, не вярвай на нито една дума. Тя лъже. Манипулира те.“
Но аз вече не виждах съпруга си. Виждах един отчаян, притиснат в ъгъла човек, способен на всичко. Поклатих глава.
„Свършено е, Мартин. Всичко е свършено.“
Погледът му стана празен. Той осъзна, че е загубил и последния си съюзник. Остана сам срещу сестра си, срещу закона, срещу собствените си лъжи.
„Няма да свърши така“, промълви той, повече на себе си, отколкото на нас. „Няма да позволя на тази…“ Той погледна към Калина с чиста омраза. „Няма да ѝ позволя да ми вземе всичко. Ще се боря. Ще оспоря това завещание. Ще докажа, че майка ми не е била с ума си!“
Той се обърна и си тръгна с бърза крачка, блъскайки хората по пътя си. Остави ни в коридора, в тишината, нарушавана само от равномерното пиукане на апаратите от стаята на Лидия.
Войната беше обявена. Вече не беше скрита зад маски и лъжи. Беше явна, грозна и безмилостна. Семейството ни се беше превърнало в бойно поле, а залогът беше не само наследството, но и свободата на Мартин и истината за случилото се с майка му.
Глава 8: Подготовката за война
Думите на Мартин не бяха празна заплаха. Още на следващия ден той нае адвокат. Не кой да е, а един от най-известните, най-безскрупулните специалисти по семейно право в града. Човек, известен с това, че печели делата си, без да се интересува от истината или морала. Новината дойде като удар за Калина и мен.
Започна се една грозна процедура. Адвокатът на Мартин веднага подаде иск за оспорване на завещанието. Твърдението беше, че Лидия не е била дееспособна, когато го е подписала. Че е била подложена на „неправомерно влияние“ от страна на дъщеря си, Калина. Започнаха да събират „доказателства“ – разпитваха съседи, приятели на Лидия, търсейки някой, който да каже, че напоследък е била „странна“, „объркана“ или „разсеяна“.
Калина беше привикана да даде показания. Адвокатът на Мартин я подложи на кръстосан разпит, който беше по-скоро психологическо насилие. Опитваше се да я изкара алчна, манипулативна, зла дъщеря, която е настроила майка си срещу „добрия, грижовен син“. Калина се държеше стоически, но виждах колко ѝ коства. Тя също трябваше да наеме адвокат, за да защитава последната воля на майка си. Парите, които Лидия ѝ беше оставила, започнаха да се топят за юридически такси.
Аз бях разкъсвана. От една страна, бях свидетел на всичко, което Мартин беше направил. Знаех, че Калина е права. Но от друга, той все още беше мой съпруг. Живеехме под един покрив, макар и да спяхме в отделни стаи и да не си говорим. Виждах го всяка вечер – смазан, отчаян, превръщащ се в сянка на човека, за когото се бях омъжила. Той отслабна, под очите му се появиха тъмни кръгове. Прекарваше нощите в кабинета си, заровен в документи с адвоката си.
Една вечер го заварих да гледа стари семейни албуми. Снимки от времето, когато бяха щастливо семейство – той, Калина и родителите им.
„Тя ме обичаше“, прошепна той, без да вдига поглед. „Знам, че ме обичаше. Просто Калина я настрои срещу мен.“
„Мартин, престани“, казах тихо. „Знаеш, че не е така. Ти я нарани. Ти ни нарани всички.“
Той затвори албума с трясък. „Ти не разбираш. Никой не разбира. Аз трябваше да се грижа за всичко, след като татко почина. Аз носех цялата отговорност. А тя? Тя си учеше, забавляваше се. И накрая получава всичко. Не е честно.“
В думите му нямаше разкаяние. Имаше само самосъжаление и гняв. Той беше изградил своя собствена реалност, в която беше жертва, а всички останали – злодеи.
Междувременно, полицията продължаваше своето разследване, но бавно. Без показанията на Лидия, те нямаха много, за което да се хванат. Мартин имаше алиби – твърдеше, че след като си е тръгнал от майка си, се е прибрал директно вкъщи. Аз не можех да го потвърдя, защото бяхме скарани и не знаех кога точно се е прибрал. Калина го беше видяла да си тръгва, но не и какво се е случило след това. Делото за нападението беше в застой, докато делото за наследството набираше скорост.
Калина ми показа документите, които беше намерила. Финансовите измами. Предадохме ги на нейния адвокат. Той ни посъветва да бъдем предпазливи. Това беше сериозно обвинение. Ако го използваха в съда, това можеше да вкара Мартин в затвора за дълги години, но също така можеше да предизвика ответна реакция от страна на шефа му, Виктор. А той изглеждаше като човек, с когото не бива да се шегуваш.
Животът ни се превърна в кошмар. Всеки ден получавахме призовки, писма от адвокати. Трябваше да давам показания. Питаха ме за брака ни, за финансовото ни състояние, за отношенията на Мартин с майка му. Всяка дума, която казвах, се анализираше, усукваше и използваше като оръжие от едната или другата страна. Чувствах се мръсна, сякаш участвах в оскверняването на паметта на една жена, която лежеше на метри от съдебната зала, борейки се за живота си.
Семейният конфликт се превърна в публичен спектакъл. Грозна съдебна битка, която изваждаше на показ най-тъмните страни на всички ни. И докато адвокатите се бореха за пари и имоти, истинският въпрос оставаше без отговор: кой беше наранил Лидия и защо? И с всеки изминал ден се страхувах все повече от отговора.
Глава 9: Скритият живот на Лидия
Докато съдебната битка бушуваше, Калина не спираше да търси. Тя беше убедена, че брат ѝ е виновен, но нещо в нея не намираше покой. Имаше празнини в историята, неща, които не се връзваха. Защо майка ѝ, която винаги е била толкова предпазлива, изведнъж е решила да се изправи срещу сина си по такъв директен начин? Защо е събирала доказателства сама, вместо да отиде в полицията?
Тя се върна отново в къщата, този път търсейки не доказателства срещу Мартин, а отговори за майка си. Започна да преглежда стари писма, снимки, дневници от младостта ѝ. И бавно, пред очите ѝ започна да се разкрива един съвсем различен образ на Лидия.
Тя не е била просто тиха домакиня и пенсионерка. Като млада е била активист, борила се е за запазването на един стар парк в квартала, който общината е искала да застрои. Била е смела, дръзка, не се е страхувала да се изправи срещу властта. В един стар вестник Калина намери нейна снимка от протест, с плакат в ръка и огън в очите.
Сред документите намери и папка, свързана с този парк. Оказа се, че преди години Лидия и баща ѝ, заедно с още няколко съседи, са имали общ имот, граничещ с парка. Когато битката за парка е била загубена, строителен предприемач е изкупил земите на всички. Всички, освен на един. Човек на име Борис. Той е отказал да продаде своята част, вярвайки, че земята му струва много повече. Това е провалило големия проект на предприемача и е довело до дълги съдебни дела.
Името Борис ѝ се стори познато. Спомни си, че го е чувала като дете. Беше съсед, който винаги беше в конфликт с всички. Спомни си и смътни разговори за някаква „стара вражда“ между него и баща ѝ.
Калина започна да проучва този човек. Оказа се, че той все още живее в същата къща, занемарена и обрасла с бурени, точно до мястото на проваления строеж. През годините се беше превърнал в отшелник, озлобен срещу света и особено срещу бившите си съседи, които според него са го „предали“, като са продали земите си.
Водена от интуиция, която сама не можеше да си обясни, Калина отиде да говори с други стари съседи. Една възрастна жена ѝ разказа нещо интересно.
„Лидия беше добра жена“, каза тя. „Но имаше и тя своя нрав. Преди няколко месеца Борис пак беше започнал да прави проблеми. Искаше да строи нещо незаконно в имота си, някакъв гараж. Лидия беше подала жалба в общината. Спряха му строежа. Той беше побеснял. Чух го да крещи пред портата ѝ, че ще си плати за това. Че ще ѝ вземе всичко, както тя му е „взела бъдещето“.“
Нова следа. Нов заподозрян. Възможно ли е атаката срещу Лидия да не е свързана с Мартин и неговите проблеми? Възможно ли е да е резултат от стара, забравена вражда?
Тази нова информация обърка всичко. Калина се обади на полицаите, които работеха по случая, и им разказа за Борис. Те бяха скептични. За тях Мартин беше основният заподозрян с ясен мотив. Но обещаха да проверят.
Калина се почувства раздвоена. От една страна, тази нова следа можеше да оневини брат ѝ по обвинението в нападение. Но това не променяше факта, че той е лъжец, измамник и прелюбодеец. Не променяше болката, която беше причинил.
Тя реши да не казва нищо на Мартин. Искаше първо да види какво ще открие полицията. Но тайно в себе си, една малка част от нея се надяваше. Надеждата, че колкото и да е пропаднал, брат ѝ не е стигнал до там, че да посегне на собствената си майка.
Разкритието за миналото на Лидия промени и начина, по който Калина гледаше на нея. Тя не беше просто жертва. Беше боец. Жена, която не се е страхувала да се бори за това, в което вярва, независимо дали е срещу общината, или срещу собствения ѝ син. И може би точно тази нейна сила ѝ беше коствала толкова скъпо.
Заплетеният възел от семейни тайни, финансови измами и стари вражди ставаше все по-сложен. Истината беше някъде там, скрита в сенките на миналото, и Калина беше решена да я намери, независимо докъде ще я отведе тя.
